Книга Втора
Ден Петдесет и Първи
Веднага след сбогуването, Господарят на Венера завъртял тялото си и преминал през осветения ръб на правия ъгъл, оставяйки след себе си Каменните Човеци потънали в дълбоки размишления. Първият, който реагирал, бил Ноят, който забелязал, че Камъкът е изчезнал, заедно с Капитан Киев: въпреки цялата си Хиперборейска Мъдрост, д-р Сигнагел, моите предци не успели да разберат в онзи момент, че Камъкът е бил Господарят на Венера.
На следващия ден Семейният Съвет решил да изпълни точно получените инструкции.
Онзи Благородник, който приел Вруналда като своя законна дъщеря, не бил оставил след смъртта си други наследници за своите австрийски Владения освен мнимите си внуци. Техните синове и внуци, между които се числели дванадесетте присъствуващи, се грижели за своето наследство на Изток, макар и без да изоставят испанската фамилна база в Турдес. Сега всички те щели да се установят в Австрия, докато валентинините щели да напуснат Сан Феликс де Караман, за да се установят в Испания. Оттук нататък, д-р Сигнагел, ще говоря само за клона на валентинините, от които произлизам, за да продължа историята. Единственото, което ще отбележа за вруналдините, е че те изпълнили перфектно своята задача: укрепили се в Австрия и когато се появил очакваният Император – Рудолф ІІ Хабсбургски – те образували Тайното Общество Ейнхеряр [1] с неоценимото съдействие на англичанина Джон Дий и седем фамилии от германската Аристокрация; това Общество функционирало повече от триста години в абсолютна тайна, като неговите членове придобивали Най-Висшата Хиперборейска Мъдрост – такава Висша, каквато Домът на Тарсис никога преди не бил притежавал; през вековете ХІХ и ХХ те породили няколко външни Ордена, които имали за цел да Възвестят на масите от спящи човеци скорошното Идване на Великия Водач на Бялата Раса и да локализират самия него, за да му дадат Хиперборейското Посвещение; предпоследният от тези Ордени бил Thulegesellschaft [2], натоварен с отвеждането на Фюрера Адолф Хитлер, роден към края на ХІХ век, до Каменните човеци от Ейнхеряр; и последният от Ордените, образувани от Тях, бил Черният Орден SS, тайно вдъхновен от Thulegesellschaft, но в действителност ръководен от Каменните Човеци от свръхтайния Ейнхеряр; така вруналдините спечелили Честта да съпровождат Великия Бял Водач – Фюрера – в неговата Тотална Война срещу Силите на Материята, както бил предсказал преди толкова векове Господарят на Венера.
Валентинините останали тогава като единствени представители на Дома на Тарсис в Испания; по-специално – единствените, които се посвещавали на изпълнението на семейната мисия. От Сан Феликс де Караман ги съпроводили десет от потомците на Арналдо Тибер, които желаели да продължат да живеят близо до своите братовчеди. Те се установили в старата Господарска Къща и развили отлични отношения с каталонското население на Турдес, което се радвало, че тези нови Господари произлизали от Лангедок и разбирали родния им език. Ноят отново поел Стражата в Тайната Пещера и скоро имал за компания един друг Каменен Човек, който, все още впечатлен от преживелицата с Господаря на Венера, бил решил да се посвети на Пазенето на Меча на Мъдростта. В подобно състояние се намирали шестимата присъствуващи на срещата от Сан Феликс де Караман, но не било възможно всички те да напуснат Света, тъй като трябвало да се отдели внимание и на наследствените интереси на Дома. Испания се индустриализирала бързо и в основните градове се търсели всякакъв вид суровини; в Турдес новото население от каталонски произход подновило производството на минерали, напълно изоставено от Господарите на Тарсис през последните столетия. Така, все едно не били минали хилядолетията, златото и среброто отново започнали да се извличат от планините от Господарите на Тарсис. Въпреки вниманието, което изисквала новата ситуация, към средата на ХІV век всичко било под контрол: дотогава пет от онези шестима посветени вече се били оттеглили в Тайната Пещера.
Когато валентинините дошли в Уелва, Графството принадлежало на Севиля. Алфонско ХІ Кастилски го предал през 1338 г. на Великия Магистър на Сантяго, с което отново се появила Голенската заплаха: освен, че това бил един келтски, преимуществено Голенски Орден, мнозина Тамплиери се били укрили в него след процеса, повдигнат от Климент V, и тогава те започнали да проникват в областта. Четиринадесет години по-късно обаче инфантът Дон Педро го взел от Великия Магистър, за да го даде на Мария Падиля. Към края на ХІV век Домът де ла Серда на Кралете на Кастилия го предава като зестра на една от своите Дами и то преминава във властта на Херцозите де Медина Сидония до края на тази история.
Влиянието на Дома на Тарсис върху Ордена на Проповедниците се поддържало пред следващите години, след като Circulus Domini Canis продължил да функционира тайно, опитвайки се да насочва Инквизицията срещу членовете на Избрания Народ и Голените, стремейки се да придаде тласък на модела на Мистичната Нация, усъвършенствуван юридически по време на царуването на Филип Хубавия и частично осъществен от този Велик Крал. Това влияние се почувсствувало преди всичко в Испания, където благодарение на кампаниите за народно просвещение на мнозина проповедници, сред които Дон Феран Мартинес, провизор на Севилското Архиепископство и Господар на Кучето, се разгърнали бурни преследвания срещу евреите, които кулминирали в избиванията от 1391 г. в Севиля, Кордова, Толедо, Éсиха, Логроньо, Бургос, Оканя и още тридесет области. От Кастилия този пожар преминал в Арагон; във Валенсия народът изтребил пет хиляди евреи, а в Барселона – около единадесет хиляди; народната ярост срещу следовниците на Йехова-Сатана стигнала до Балеарските острови. Бидейки изложени на опасността да бъдат унищожени в Кастилия и Арагон, те намерили сигурно убежище в Португалия, където маранът Дон Моисей Наваро, внедрен в Правителството, бил осигурил две локални були на Папите Климент VІІ и Бонифаций ІХ, които възпрепятствували насилственото покръстване на евреите; това еврейско нашествие обаче щяло скоро да придизвика враждебността на християнското население.
Валенсийският доминиканец Свети Висент Ферер, който притежавал харизматичен дар за езици и бил проповядвал във всички страни на Европа на техните собствени езици, участвувал активно в антиеврейската кампания: той бил онзи, който вдъхновил булата на Бенедикт ХІІІ, която забранявала на израилтяните притежаването на Талмуда и ги задължавала „да носят табарди с червеникав знак, за да могат така да бъдат познавани от всички и да се избегне вредата, която техният занаят донася на християните”. Това ставало през 1412 г., когато упоритите израилтяни започнали да се завръщат масово в Испания. Скоро отново се подновили преследванията, които придобили такава ярост, че през 1473 г. принудили Избрания Народ да предложи на Крал Енрике ІV продаването или наемането на Град Гибралтар, за да се установят те в него – едно типично еврейско решение, което, разбира се, било отхвърлено.
След смъртта на този Крал, Трона на Кастилия получава неговата сестра Изабела І, омъжена за Фернандо Арагонски. През 1478 г. Католическите крале се обръщат към Папа Сикст ІV, за да измолят издаването на една була, която да разреши функционирането на Инквизицията в Кастилия; целта: да се осъдят виновните за ерес, по-специално евреите. Бързо издадена, булата позволила образуването на Трибуналите на Светата Инквизиция, поверени на Ордена на доминиканските Проповедници. Вдъхновителят на тази инициатива на Католическите Крале бил приорът на доминиканците от Севиля – брат Алфонсо де Охеда, Господар на Кучето, който успял да убеди Кралица Изабела относно уместността на това да накара Инквизицията да се намеси в борбата срещу сатанинските сили. Отначало булата действувала само като една заплаха, но благодарение на неуморимата дейност на Domini Canis, Брат Алфонсо де Охеда, провизорът Дон Педро де Солис, асистентът [3] Дон Диего де Мерло и Кралския секретар Педро Мартинес Каманьо се постига убеждаването на Кралете в необходимостта да се организира Инквизицията с цялата й сила, за да бъдат изкоренени юдаизмът и ереста от общественото тяло. Така Кралете назначават в Медина дел Кампо първите инквизитори – доминиканските монаси Мигел Морильо и Хуан де Сан Мартин, които ще действуват юридически подпомагани от брат Фелипе де Турдес и Рикардо де Тарсис – чичо и баща на Лито де Тарсис съответно. Два едикта, написани от тях, даващи един срок за покаянието на еретиците, след изминаването на който те щели да бъдат осъдени, довели до множество покръствания, но нищо не попречило две хиляди евреи да бъдат изгорени за по-малко от една година.
Когато през 1483 г. приорът на Манастира на Свети Доминик в Сеговия брат Томáс де Торквемада е назначен за Генерален Инквизитор на Короната на Кастилия, брат Фелипе де Турдес и Рикардо де Тарсис започват за работят като негови съветници-юрисконсулти, натоварени с написването на Ръководството на модерната Инквизиция. Приложението на тези закони щяло покаже ясно колко безполезно било да се опитва обръщането на евреите в християнството, с което те лъжливо се съгласявали, докато тайно продължавали да практикуват сатанизма. Изправени пред фактите, католическите Крале постановяват на 31 март 1492 г. прогонването на евреите от Кралствата на Кастилия и Арагон в срок от четири месеца – мярка, по-мека от тази на Филип Хубавия, но също толкова ефикасна. Убежището им дава отново Португалия, тъй като нейният Крал Жуан ІІ бил образован от еврейски наставници и напълно подценявал заплахата, която те представлявали за здравето на Кралството. Но този път покровителството щяло да трае кратко, тъй като през 1495 г. Жуан ІІ умира, оставяйки за наследник на короната Мануел І: за нещастие на евреите този Крал бил женен за една дъщеря на Католическите Крале и напълно наясно с мотивите на испанската Инквизиция. През 1497 г. той подписва един декрет, подобен на кастилския от 1492 г., според който евреите се прогонват от португалската територия. Съдбата на Избрания Народ щяла да ги отведе сега в Холандия, по-специално в Амстердам, който спечелил прозвището „Новия Иерусалим”, и в други важни градове, също както и в Нидерландия, където те скоро контролирали ресурсите на властта, практикували спекулацията и превърнали тези нации в банковите и масонски сили, които познаваме в настоящето.
Зад всички тези испански преследвания срещу Избрания Народ, естествено, се намирал Домът на Тарсис, който се стремял да забави идването на Киблóн. Но тази цел, както намекнал Капитан Киев, щяла да бъде много трудна за осъществяване: през 1484 г. Великият Еврейски Маг вече се намирал в Испания и през 1492 г. той щял да посвети „новите земи на Индия”, обитавани от три „жертвоприносими” народа, на „Славата на Бог Йехова”.
Киблóн бил един покръстен евреин, родом от Галисия, от онези, които през Средните Векове се наричали гиновеси. Бил тайно образован като Равин и Кабалист. За да спомогне неговата Висша Мисия, по-късно му била измислена една апокрифна история, прикривайки всичките данни, които биха позволили да се узнае неговия произход и изтривайки следите от неговите стъпки. С това щели да се занимават в течение на следващите векове неговите братя по Раса. Тъй както го изисква Кабалата за този, който трябва да приеме Словото на Метатрон от Шехина, този Рабби трябвало да притежава Седемдесет Имена; от тях познаваме само някои: Scolnus, Scolvus, Scolvo, Skolvus, Skolvo, Kolonus, Scolom, Skolum, Colum, Colom, Colombo, Colón и пр. Ще рече, че имам предвид Христофор Колумб или Кристобал Колон – знаменития Адмирал, по-известен с „откриването” на американския континент, отколкото със своите езотерични дейности.
Киблóн идвал, за да изпълни пророчествата на Бера и Бирса – за да принесе Водния Холокост – Мем [4] – на YHVH Саваот; и за това той се бил подготвял много години и преминал през множество окончателни изпитания. По-специално Киблóн трябвало да даде доказателства за своето умение да отваря Портите на Рая и да затваря Портите на Ада. Това последно изпитание той демонстрирал през 1477 г., когато пътешествувал до Гренландия като лоцман на една датска Армада, за да затвори Портите на Туле. Уместно е да се занимаем с тази операция на Висшата Магия, за да бъдат разбрани по-нататъшните му действия.
Всичко започва с един необясним и смущаващ факт, случил се през ХІV век: викингското население на Гренландия – около десет хиляди души през ХІІІ в. – изчезва през следващия век без да остави следи. За разберем станалото, трябва да се върнем към Х век – към Епохата, в която католическите Голени контролират Норманите и напредват към Северна Европа, подлагайки на кръв и огън варварските и езически народи на Дания, Швеция и Норвегия. Тогава именно един от последните Венерини Камъни, които оставали в ръцете на народите на Кръвния Договор, бива пренесен в Гренландия. Прави го Ерик Червения – един Мъдър Воин с особена доблест, чиято решимост му донася невъзможността да се завърне в своята родина: той щял да бъде този, който щял да даде настоящото име на замръзналия остров – Зелена Земя – през 986 г. И неговото семейство щяло да образува една Фамилия на Нойове и Враи, които щели да се грижат за Камъка през следващите столетия, когато културните връзки с европейските народи вече били възстановени. Тези връзки щели да привлекат католическите мисионери към викингските селища, но Камъкът нямало да попадне в ръцете на Голените, тъй като Пазителите щели да го укрият в най-дивите Области на гренландския Северозапад.
През 999 г. Лейф Ериксон довежда първия католически свещеник, който била последват от много други през следващите пътувания; въпреки това съпротивата срещу Културния Договор на хората от северозапада щяла да се разпростре през целия ХІ век. Както и да е, процъфтяващата колония на Ерик Червения, с повече от 200 ферми, имала вече 12 църкви и два манастира през 1124 г. Папа Паскал ІІ назначава първия Епископ – Ерик Гнупсон – през 1121 г., след който следват още шестнадесетима до 1409 г. През 1290 г. на острова пристига Първия Domini Canis – Тор Бьорн, който се заема с борбата срещу Голените и повиква на помощ един член на Дома на Тарсис. Така в Гардар бива основан прочутият Манастир на Нашата Господарка от Туле, където са написани две поеми от Едата – Атлаквида и Атламал [5]. Именно в Гардар съществувал Голенският Манастир на Свети Бернар. И в посочения Град се съсредоточавало най-кръвопролитното противопоставяне между Голените и Domini Canis, поради което онези подозирали, че Венериният Камък се намира много близо и отказвали да напуснат мястото без да са го намерили. Накрая през 1312 г., благодарение на една Була на Климент V, който тъкмо приключвал ликвидирането Тамплиерската Синархия, заедно с с Филип Хубавия, Голените се виждат принудени да напуснат Гардар: тогава именно Викингските Нойове обявяват на населението на Гардар, че са видяли Литическия Знак на К’Таагар във Венериния Камък – камък, който приписват на едно наследство на Вотан и дори го наричат „Окото на Вотан”. Нойовете предлагат на Народа на Гардар да замине натам, където посочва Камъкът и всички се съгласяват, подготвяйки се незабавно за война: защо? Това е нещото, което ще обяснявам от утре, д-р Сигнагел. Важното засега е да се знае, че не само населението на Гардар, но и всички Гренландци, с изключение на някои католически Свещеници, които навреме се укрили, за да не бъдат екзекутирани от разярените викинги, решили да заминат „към Валхала – Обителта на Боговете”.
Работата била в това, че този народ с Чиста Кръв се пробуждал внезапно за Хиперборейската Мъдрост, която извира от Вечния Дух, и така се освобождавал от омаята на Културния Договор: той се бил трансмутирал и желаел само да замине към Източника, без да има значение що за Враг би се изпречил на пътя му. През 1354 г. Кралят на Норвегия Ерик Магнусон, узнавайки, че населението на Гренландия „се било върнало към езичеството” и „се подготвяло да изостави установленията”, изпратил своя официален кораб „Скърцащата” под командуването на Паул Кнутсон с цел да открие какво се е случило. В тази експедиция пътува Голенският Епископ Арни, който носи мисията да „евангелизира” отново норвежките колонисти: но в Гренландия те не намират абсолютно никого, въпреки че Арни ги подтиква да обследват областта длан по длан до 1363 г. – дата, в която умира. От този момент няколко щели да бъдат експедициите, които Кралете на Норвегия щели да изпратят през следващите сто години, за да узнаят съдбата, постигнала техните поданици, и да се опитат да заселят отново изоставените колонии: тези опити щели да се окажат безплодни, тъй като никога нямало да успеят да узнаят случилото се с десетте хиляди викинги, нито щяло да има някой, който би желал да обитава техните фантасмагорични градове.
Но действието на викингите от Гренландия щяло да причини голямо безпокойство на Демоните от Бялото Братство, които от своята Бърлога в Чанг Шамбала щели да наложат на Киблóн изпитанието да затвори Портата на Туле като средство за постигането на Най-Висшето Свещеничество на Ордена на Мелхиседек. През 1486 г. Киблóн се намирал в Португалия, където изучавал Окултните Изкуства и изпълнявал поста на картограф в Тезоурарията [6] на Краля. През тази година Крал Кристиан Датски поисква от своя братовчед Крал Алфонсо V Португалски „един много добър лоцман и картограф, за да води неговата следваща експедиция до Туле”, която имала за цел „да намери християнските колонии, от които нямало вести отпреди повече от сто години”. Това била възможността, очаквана от Равините: забележителното влияние, което по това време притежавали евреите в португалския двор се пуска в играта, за да се улесни назначаването на Киблóн като лоцман на пътешествието до Гренландия: постигат го лесно, записвайки го в кралския документ като Йоханес Сколвус. Така през 1477 г. Киблóн се явява пред бреговете на Гренландия, готов да приложи цялата си Наука и своята вяра в Единния Създател, за да затвори Портата на Туле: той успява в своята мисия и Бялото Братство и цялото еврейство разбират, че с Киблóн на Земята е дошъл един от Най-Висшите Свещеници на Историята - такъв, който ще е способен да говори със Словото на Метатрон.
Експедицията на Сколвус – Колумб – не намерила никого в Гренландия през 1477 г. Но оттогава насетне Портата на Туле ще бъде отново затворена. Той бил един велик Еврейски Маг, навярно толкова велик, колкото и Соломон, който бил дошъл до замръзналите земи на Севера, за да изпълни Ритуала, да произнесе Словата и да направи Жестовете. Така и трябвало да бъде, понеже Портата била разбита от един храбър викингски народ с най-чистата хиперборейска кръв, срещу когото магията на Голените е безсилна. Но винаги е било така: Голените са господствували лесно над келтите, иберите, лигурите, баските, финикийците, картагенците и дори латините, но когато става на дума за германци, става необходимо с тях да се заемат най-големите Майстори на пъклените изкуства.
Разбирам, д-р Сигнагел, че е почти невъзможно да се разбере в какво се е състояла мисията на Киблóн, ако не изясня природата на това „затваряне на Портата на Туле”, осъществено в Гренландия. Обаче това, което следва, е да се обясни как е била отворена споменатата Порта към К’Таагар или Агарта и какво друго действие извършили викингите преди да заминат – един акт на война, който обикновено изпълняват всичките народи с Чиста Кръв в подобни ситуаци, – и какво било причинило разтревожената реакция на Демоните от Бялото Братство. Затова от утре ще Ви разкажа с няколко думи историята на Нимрод Победения – един Цар от Древността, който успял да отвори Портата и да нанесе удар на Врага преди да замине: нейното познаване ще изясни напълно въпроса.
[1] Ейнхеряр (ст. норв. Einherjar – „единични воини”) в нордическата митология са воините, паднали на бойното поле, отведени във Валхала от валкириите, където съставят армията на Один, подготвяща се за Последната Битка (бел.прев.).
[2] Нем. Thulegesellschaft – Общество „Туле”, основано през август 1918 г. в Мюнхен (бел.прев.).
[3] Асистент – началник на градския съвет в Севиля със широки пълномощия и юрисдикция върху територията („асистенция”) (бел.прев.).
[4] Мем מ – тринадесетата буква на еврейската азбука, съответствуваща съгласно Кабала на елемента Вода (бел.прев.)
[5] Ст. норв. Atlakviða – “Песента на Атли (Атила)” и Atlamál – „Баладата на Атли (Атила)” (бел.прев.).
[6] Португ. Tesouraria – „Съкровищница” (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар