Книга Втора
Ден Четиридесет и Четвърти
Кратко Обобщение на Хиперборейската Мъдрост:
Предходните допълнителни понятия извадиха наяве факта, че един „закон на природата” произлиза от определени връзки, които рационалното съждение установява между значими аспекти. Целта ми е да демонстрирам, че макар въпросните аспекти действително да принадлежат на явлението, то връзката, която е довела до един изявен закон, е била създадена от разсъдъка и по никакъв начин не може да се припише на самото явление. Разсъдъкът, основававайки се на културните предпоставки, използува света като проективен или репрезентативен модел по такъв начин, че всяко едно явление проявява съответствие с едно еквивалентно интелектуално понятие. По този начин човекът си служи с рационалните схващания за явлението, които запазват една слаба връзка със самото явление – с неговата истина.
Когато се правят разсъждения и анализи въз основата на такива схващания, грешките се натрупват и резултатът не може да бъде друг, освен постепенното потапяне в нереалността и объркването. Този ефект, вече казах, се търси от Врага. Сетне ще видим какъв е начинът за избягването му, на който учи Хиперборейската Мъдрост.
Когато споменах преди херметическия принцип, казах, че всички закони на макрокосмоса се отразяват в еквивалентни закони на микрокосмоса. Но „природните закони” на макрокосмоса съгласно направения анализ не са нищо повече от резпрезентации на един математически модел, породен в човешкия ум, т.е. в микрокосмоса. В процеса, който води до „научната идея” за едно явление участвуват елементи от два основни източника: „математическите принципи” и „преобладаващите културни предпоставки”. „Математическите принципи” са архетипични – те произлизат от наследствените психологически структури: когато „учим математика” например, ние само актуализираме съзнателно един краен брой от формални системи, които принадлежат на сферата на Културата, но „математическите принципи” не са наистина „научавани”, а „откривани”, тъй като съставляват основни матрици на структурата на мозъка. „Преобладаващите културни предпоставки” възникват от съвкупността на културните елементи, научени в течение на живота, които действуват като съдържание на системите на културната структура и до които прибягва културният субект, за да формулира съждения.
Разграничението, което направих между „математически принципи” и „преобладаващи културни предпоставки” като два основни източника, които участвуват в умствения акт на формулирането на един „закон на природата”, ще позволи да се изложи една от най-ефективните тактики, които използува Създателят, за да поддържа човеците в объркване, както и начина, по който Лоялните Богове й противодействуват, внушавайки им харизматично да открият и приложат „закона на ограждането”. Затова се задълбочих толкова в анализа: тъй като се намираме пред един от най-важните принципи на Хиперборейската Мъдрост и също така пред една от най-добре охраняваните тайни на Врага.
Когато се узнава принципа, който гласи, че „за Синархията Културата е едно стратегическо оръжие”, обикновено се мисли, че този се отнася до „Културата” като нещо „външно”, присъщо на поведението на човека в обществото и на влиянието, което то упражнява върху него. Тази грешка произлиза от неправилното разбиране на Синархията, за която се предполага, че е една проста „политическа организация”, както и на ролята, която тя изпълнява в Плана на земния Демиург Йехова-Сатана. Истината е, че човекът се опитва да се ориентира към Източника и не го постига поради състоянието на объркване, в което се намира; за поддържането му в това състояние допринася Културата като вражеско стратегическо оръжие; но ако тази атака произлизаше само от външното, т.е. от обществото, би било достатъчно той да се отдалечи от него като стане отшелник, за да неутрализира неговите ефекти. Достатъчно установено е обаче, че самотата не е достатъчна за избягването на объркването и че – напротив – то е склонно да се увеличава в най-херметическото затваряне, бидейки много вероятно, че по този начин разсъдъкът ще се изгуби много преди да се намери Източника. Вътрешните културни елементи са тези, които объркват, отклоняват и съпровождат човека във всеки момент. Затова именно пробуденият Аз трябва да се освободи предварително от пречката, която налагат културните елементи, ако се стреми да преодолее дистанцията, която го разделя от Източника.
Един Аз, лишен от всякакъв морал, от всякаква догма, безразличен към измамите на света, но отворен към паметта на кръвта, ще може да напредва неустрашимо към Източника и не ще има сила във вселената, способна да го задържи.
Прекрасен е образът на човека, който напредва дръзко, обвит във воинска ярост, без Демоните да успяват да го задържат. Ние винаги ще го посочваме; но ще се зададе въпросът: как е възможно да се придобие такава степен на чистота? Понеже нормалното състояние на човека на този етап от Кали Юга е объркването. Ще обясня сега, в отговор на един толкова уместен въпрос, тактиката на Лоялните Богове за ориентирането на духовните човеци и неутрализирането на ефекта на синархичната Култура.
В спящия човек Аз-ът се оказва подчинен на разсъдъка. Той е кормилото, което ръководи курса на неговите мисли, от който за нищо на света не би се отклонил; извън разсъдъка са страхът и безумието. Но разсъдъкът работи, изхождайки от културни елементи; вече се видя по какъв начин „преобладаващите културни предпоставки” участвуват във формулирането на един „закон на природата”. Така че яремът, който Врагът е поставил около врата на Аз-а е страховит. Би могло да се каже в образен смисъл, че Аз-ът се оказва затворник на разсъдъка и неговите съюзници – културните предпоставки; и всички биха разбрали смисъла на този образ. Това се дължи на факта, че съществува едно ясно аналогично съответствие между Аз-а в спящия човек и понятието за „плен”. По тази причина ще развия по-нататък една алегория, в която ще стане явно посоченото съответствие, което ще позволи след това да се разбере тайната стратегия, която Лоялните Богове прилагат, за да противодействуват на културното оръжие на Синархията.
Ще започна да представям алегорията, насочвайки вниманието към един човек, който е бил взет в плен и осъден по безапелационен начин на постоянно затворничество. Той не знае за тази присъда, както и няма никаква информация, идваща от външния свят след неговото пленяване, тъй като е било взето решение да бъде държан в единична килия за неопределено време. За тази цел той е бил затворен в една недостъпна кула, заобиколена от стени, пропасти и ровове, откъдето изглежда очевидно невъзможен всякакъв опит за бягство. Един гарнизон от вражески войници, към които не може да се обърне, без да получи някакво наказание, се наемат да охраняват постоянно кулата; те са безмилостни и жестоки, но ужасно ефикасни и лоялни: не може и да се мисли да бъдат подкупени или измамени. В тези условия не изглежда да съществуват множество надежди за това, че затворникът ще си възвърне някога свободата. Ситуацията обаче е съвсем различна. Въпреки че в посока навън от Кулата изходът е преграден от стени, ровове и войници, от отвътре е възможно да се излезе директно навън, без да се среща никакво препятствие. Как? Посредством един таен изход, чийто вход се намира умело замаскиран в пода на килията. Естествено, затворникът не знае за съществуването на този проход, както още по-малко го знаят неговите тъмничари.
Да предположим сега, че – било понеже се е убедил, че е невъзможно да избяга, било понеже не знае за своето състояние на пленник или по каквато и да било друга причина – затворникът не проявява склонност към бягство: не проявява нито доблест, нито дързост и, разбира се, не търси тайния изход; той просто се е примирил със своето зависимо положение. Несъмнено, собствената му негативна нагласа е най-лошият му враг, тъй като, ако поддържаше живо желанието да избяга или дори ако изпитваше носталгията по изгубената свобода, той би се въртял в своята килия, където съществува поне една възможност от милион да налучка тайния изход по случайност. Но това не е така и затворникът в своето объркване е възприел едно смирено поведение, което с течение на месеците и годините става все по-малодушно и идиотско.
Примирявайки се със съдбата си, на пленника му остава само да очаква една външна помощ, която може да се състои единствено в разкриването на тайния изход. Но не е толкова просто да му се изложи проблемът, тъй като затворникът не го желае или не знае, че може да избяга, както вече казах. Трябва, следователно, да се изпълнят две неща: 1-во да се направи така, че той да си даде сметка за своето състояние на затворник – на лице, което е било лишено от свободата – и в границите на възможното да си припомни златните дни, когато не са съществували нито килии, нито окови. Необходимо е той да осъзнае своето жалко положение и да пожелае страстно да излезе преди: 2-ро – да му се разкрие съществуването на единствената възможност за бягство. Защото, сега, когато затворникът желае да избяга, ще бъде достатъчно само да узнае за съществуването на тайния изход; а него той ще потърси и ще намери сам.
Така поставен, проблемът изглежда много труден за разрешаване: необходимо е затворникът да се разсъни – да бъде пробуден от неговата летаргия, да бъде ориентиран и сетне да му се разкрие тайната. Затова е време вече да се попита: има ли някой, който да е склонен да помогне на клетия затворник? И ако го има – как той ще успее да изпълни двете условия на проблема?
Трябва да кажа, че за щастие има други хора, които обичат и се опитват да помогнат на затворника. Това са онези, които принадлежат на неговия народ и обитават една много-много далечна страна, която се намира във война с Нацията, която го е затворила. Но те не могат да предприемат никакво военно действие, за да го освободят, поради репресиите, които Врагът би могъл да предприеме срещу безбройните пленници, които – освен този от кулата – той държи в своите ужасни затвори. Ще трябва тогава помощта да се осъществи по предвидения начин: да бъде пробуден, да бъде ориентиран и да му се разкрие тайната.
За целта е нужно да се достигне до него, но как да се направи това, след като той е затворен в сърцето на една укрепена цитадела, пълна с врагове, които са постоянно нащрек? Следва да се изключи възможността за изпращането на един шпионин поради непреодолимите етнически различия: един германец не би могъл да проникне като шпионин в китайската армия, също както един китаец не би могъл да шпионира в щаба на SS. Без да може да се влезе в затвора и без да могат да се подкупят или измамят стражите остава единствено възможността да се изпрати едно съобщение до затворника.
Да се изпрати едно съобщение обаче изглежда толкова трудно, колкото и да се вкара един шпионин. Действително; в невероятния случай, че една дипломатическа уговорка успее да уреди разрешение за представяне на съобщението и обещанието, че то ще бъде предадено на затворника, това не би послужило за нищо, тъй като самият факт, че трябва да се преминат седемте нива на сигурност, където то би било цензурирано и орязано, прави тази възможност напълно безполезна. Също така при един такъв законен начин (с предварително разрешение) би се наложило условието съобщението да бъде написано на един език, ясен и достъпен за Врага, който сетне ще цензурира част от неговото съдържание и ще размести думите, за да избегне едно възможно второ шифровано съобщение. И да не забравяме, че е толкова важно тайната на скрития изход да бъде узната от затворника, колкото и да не я узнае Врагът. И най-вече: какво да се каже в едно просто съобщение, та да се постигне затворникът да се пробуди, да се ориентира, да разбере, че трябва да избяга? Както и да го мислим, накрая ще стане ясно, че съобщението трябва да бъде тайно и че същото не може да бъде писмено. Още по-малко то може да бъде оптическо, тъй като малкото прозорче на килията позволява да се наблюдава единствено един от вътрешните дворове, докъдето обикновено не достигат сигнали от извън затвора.
При условията, които изложих, не става ясно без съмнение по какъв начин неговите Kameraden [1] могат да разрешат проблема и да помогнат на затворника да избяга. Навярно ще се хвърли известна светлина, ако се има предвид, че въпреки всичките предпазни мерки, предприети от Врага, за да бъде поддържан пленникът откъснат от външния свят, те не са успели да го изолират акустично. (За това би трябвало да го държат в една звуконепроницаема килия като Каспар Хаусер).
Ще покажа сега като епилог начина, избран от Камерадите, за предоставянето на една действителна помощ; помощ, такава, че 1-во: да пробуди и 2-ро: да разкрие тайната на затворника, ориентирайки го към свободата.
Когато решили да изпратят съобщението по акустичен път, Камерадите разбрали, че разполагат с едно голямо предимство: Врагът не знае оригиналния език на затворника. Възможно е тогава да се предаде съобщението просто, без двоен смисъл, използувайки това, че то не ще бъде разбрано от Врага. С това убеждение Камерадите направили следното: няколцина от тях се изкачили на една близка планина и оттам, въоражени с една огромна раковина, която позволява да се усили многократно звука на гласа, започнали да изпращат съобщението. Те правили това непрекъснато в продължение на години, тъй като се били заклели да не изоставят опита докато затворникът не бъде отново свободен. И съобщението се спуснало от планината, прекосило полята и реките, преминало през стените и проникнало до последното кътче на затвора. Враговете отначало се изненадали, но тъй като този език за тях не означавал нищо, те взели музикалния звук за песента на някаква приказна и далечна птица, а накрая се приспособили към него и го забравили. Но, какво казвало съобщението?
То се състояло от две части. Първо Камерадите пеели една детска песен. Това била песен, която затворникът бил чувал многократно по време на своето детство там, в златната родина, когато били далечни черните дни на войната и постоянното пленничество можело да бъде само един невъзможен за сънуване кошмар. О, какви сладки спомени извиквала тази мелодия! Кой Дух, колкото и да е заспал, не би се събудил, чувствувайки се вечно млад, когато чуе отново изначалните песни – онези, които е чувал омаян в щастливите дни на детството и които неизвестно как се преобразявали в един древен и тайнствен сън? Да; затворникът, колкото и заспал да бил неговият Дух, колкото и забравата да била притъпила чувствата му, щял накрая да се пробуди и да си спомни! Щял да почувствува носталгията по далечната родина, да установи, че положението му е унизително и да разбере, че само който е надарен с една безкрайна доблест, с една безгранична дързост, би могъл да осъществи подвига на бягството.
Ако такова било чувството на затворника, тогава втората част на съобщението щяла да му даде ключа за намирането на тайния изход.
Забележете, че казах ключа, а не тайния изход. Защото става така, че посредством ключа затворникът ще трябва да потърси тайния изход – задача, която няма да е толкова трудна, като се имат предвид ограничените размери на килията. Но след като го намери, ще трябва да извърши своя подвиг, спускайки се до невероятни дълбини, преминавайки коридори, потънали в непроницаем мрак и изкачвайки се накрая на далечните върхове: такъв бил сложният път на загадъчния таен изход. Въпреки това, той вече е спасен в същия момент, в който започне завръщането и нищо и никой не ще успее да го задържи.
Остава ни само, за да приключим епилога на алегорията, да кажем няколко думи за втората част на акустичното съобщение – тази, която съдържала ключа на тайната. Това също била една песен. Една любопитна песен, която разказвала историята на една забранена и върховна любов между един Рицар и една вече омъжена Дама. Обхванат от безнадеждна страст, Рицарят бил предприел едно дълго и опасно пътуване през далечни и непознати страни, по време на което станал умел в Изкуството на Войната. В началото се опитал да забрави своята любима, но изминали много години и след като установил, че споменът се оставал винаги жив в сърцето му, той разбрал, че ще трябва да живее вечно като роб на невъзможната любов. Тогава дал един обет: без значение на приключенията, които щял да претърпи през дългия си път, както и на радостите и нещастията, които те предполагали, той щял да остава вътрешно верен на своята любов без надежда с религиозна отдаденост, като никакво обстоятелство нямало да успее да го отклони от неговата твърда решимост.
И така завършвала песента: напомняйки, че в някъде по Земята, превърнал се сега в един воин-монах, върви доблестният Рицар, със своя мощен меч и буен жребец, но носейки висяща от врата си една кесия, която съдържа свидетелството на неговата драма – ключа на неговата любовна тайна: Сватбения Пръстен, който никога не ще бъде носен от неговата Дама.
Обратно на детската песен от първата част на съобщението, тази не предизвиквала една непосредствена носталгия, а едно чувство на детинско любопитство у затворника. Когато дочувал, идваща кой знае откъде на неговия древен роден език, историята на доблестния Рицар, тъй силен и храбър, тъй съвършен в борбата, но въпреки това тъй нежен и меланхоличен, тъй разкъсван вътрешно от Спомена за Любовта-Без-Смърт, пленникът се чувствувал жертва на онова детинско любопитство, което изпитват децата, когато предчувствуват обещанията на секса или предусещат тайнствата на любовта. Можем да си представим затворника размишляващ усилено, озадачен от загадката на възбуждащата песен! И можем да предположим също така, че накрая той ще намери един ключ в онзи Сватбен Пръстен..., който според песента никога нямало да бъде използуван за никаква сватба. По индукция идеята за пръстена, щяла го накара да търси и да намери тайния изход.
Дотук алегорията. Сега трябва да посочим аналогичните връзки, които свързват затворника с Аз-а на спящия човек.
[1] Нем. „Другари” (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар