Книга Първа
Глава VІІІ
Кануто, овчарското куче, се приближи, тичайки, за да отпразнува пристигането ми, докато аз маневрирах с колата и затварях портата. Оставаха ми да измина още двеста метра до къщата. Накарах Кануто да се качи на предната седалка и потеглих. Така беше винаги: управлявах с една ръка, а с другата галех стария пес през тези двеста метра, които принадлежаха само на него.
Видях приближаващата се картина на родителите ми, седнали под вековните лапачоси [1] на двора и усетих усмивките на любимите ми племеници. Това беше семейството – едно от най-хубавите неща, които може да си представи заклет ерген като мен.
– Bongiorno a tutti [2], – пошегувах се, докато свалях куфара и търсех обичайните бонбони за децата. – Как вървят лозята, тате?
– По-добре от всякога, Артуро. Грозде има, дето е слава за Бакхус! Но каква полза от цялото това изобилие, ако тази година няма да имаме реколта? Oh, Mein Gott [3]! Това правителство ще докара всички до фалит!
– Добре, тате, успокой се, вече не бива да се ядосваш. Виж, донесох ти подарък.
Подадох му касетата на Анхелито Варгас и докато той го поставяше в портативния касетофон, сръбнах от матето [4], което сестра ми наливаше и пускаше да циркулира мълчаливо от ръка на ръка.
– Дръж, сине: преди пет дни пристигна една препоръчана пратка за теб. Задържахме я, за да ти я изпратим, но тъй като никой не ходи до Салта, остана тук. Трябва да дадеш адреса си в града; някой ден може да пристигне нещо спешно за теб и ти няма да си... – продължаваше да ме мъмри майка, докато гласът на Анхелито Варгас цепеше тангото „На хляб и вода”. Но аз не чувах нищо. Обсебено от етикета на подателя на пакета, където ясно се четеше „Белисена Вилка”, сърцето ми сякаш бе спряло.
Пакетът съдържаше куфарчето, а вътре в него един плик с едно дълго писмо – толкова дълго, че можеше да се каже, че Белисена Вилка бе употребила цялото си свободно време в продължение на месеци, за да го напише. По-долу го преписвам, без да премахна или добавя и една запетая. Бих искал читателят да споцели в пълните й размери Мистерията, която се разкриваше пред мен докато четях това изумително послание. Върху плика имаше надпис, написан на ръка с фина калиграфия:
За д-р Артуро Сигнагел
ЛИЧНО
Разкъсах плика и трескаво зачетох:
[1] Розово лапачо – вид дърво, разпространено в Централна и Южна Америка, от листата на което се приготвя тонизираща напитка (бел.прев.).
[2] „Добър ден на всички” – итал. (бел.прев.).
[3] „О, Боже мой!” – нем. (бел.прев.).
[4] Мате – традиционна южноамериканска тонизираща напитка с високо съдържание на кофеин, приготвяна от изсушени и стрити листа на дървото Йерба мате (бел.прев.).
Пълен текст (pdf, 12.2 МВ, 960 стр.) =>
Коментари
Публикуване на коментар