Книга Втора
"Писмото на Белисена Вилка"
Д-р Артуро Сигнагел:
Преди всичко, желая да Ви благодаря за всичко, което направихте за мен през тази дълга година, в която бях Ваша пациентка. Знам, че много пъти Вашата добрина Ви е карала да преминавате границите на чисто професионалната отговорност и сте ми посвещавали повече време и грижи, отколкото без съмнение заслужава моето състояние на душевно болна: за което съм Ви много признателна, докторе, но – както ще разберете като прочетете това писмо – моето възстановяване беше практически невъзможно. Но както и да е, Богинята Пирена ще знае как да възнагради по право Вашите усилия.
Със сигурност, когато това писмо достигне до ръцете Ви, аз ще бъда мъртва: Те не прощават и Ние не молим за милост. Тази възможност не ме безпокои, тъй като Смъртта е – в нашия случай – просто една илюзия, но разбирам, че за Вас отсъствието ще бъде реално и затова реших да Ви пиша. Осъзнавам, че няма да ми повярвате предварително и затова си позволих дързостта да Ви изпратя този подарък на Вашия адрес в Серийос. Ще се запитате как съм го направила: като подкупих една от сестрите, която се сдоби с адреса, записан в административния каталог, и осъществи изпращането на пратката. Ще Ви помоля да забравите това нарушение на дисциплината и да не издирвате самоличността на сестрата, тъй като ако умра – нещо вероятно, – страхът ще й затвори устата, а от друга страна имайте предвид, че тя само е изпълнявала последната ми воля. Сега ще стигна до същината, докторе: бих искала да Ви помоля за една посмъртна услуга; но, за да бъда справедлива с Вас преди това ще Ви изложа като история някои факти. Вярвам, че ще ми помогнете, тъй като една Воля, по-могъща от нашите, Ви е поставила на моя път: навярно Вие също търсите един отговор, без да го осъзнавате, и може би това писмо е този отговор.
Ако това е така или ако вече сте осъзнали Великата Измама, тогава прочетете внимателно това, което следва, тъй като там ще намерите някои ключове, за да се ориентирате в Пътя на Завръщането към Източника. Писала съм с мисъл за Вас и се постарах да бъда ясна, доколкото бе възможно, но не се съмнявам, че ще ме разберете, защото носите видимо оформен Знака на Източника.
Ще започна като ви съобщя, че съм една от последните наследнички на един древен род, носител на една гибелна Тайна – Тайна, която е била пазена от моето семейство в продължение на столетия и която бе застрашена да се изгуби завинаги когато се случи изчезването на моя син Нойо Вилка. Сега вече няма значение, че Голените ще ме убият, тъй като целта на моята Стратегия е осъществена: аз успях да ги отклоня с моите ходове, докато Нойо осъществяваше своята мисия. В действителност, той не бе отвлечен, а пътуваше към Пещерата на Парсифал в провинция Кордова, за да отнесе там Меча на Мъдростта на Дома на Тарсис. А аз потеглих незабавно в противоположната посока със задача да прикрия мисията на Нойо, отклонявайки към себе си преследването на Голените. Хиперборейската Мъдрост ми помагаше, макар накрая нищо да не можеше да се направи срещу силата на техните дяволски дроги, една от които ми бе ловко пробутана по време на едно от пътуванията, които правех из провинция Хухуй. След това се случи арестуването от Армията и историята, която познавате. Но всичко това ще разберете с по-голяма яснота, когато Ви разкрия като мое постмъртно наследство фамилната Тайна.
Тайната, накратко, се състои в следното: нашето семейство е укривало в течение на четиринадесет американски поколения Инструмента на една древна Мистерия, навярно най-древната Мистерия на бялата Раса. Този Инструмент позволява на Хиперборейските Посветени да познаят извънземния Източник на човешкия Дух и да придобият достатъчна Мъдрост, за да се завърнат в този Източник, напускайки окончателно безумната Вселена на Материята и Енергията, на Сътворените Форми.
Как е станал наше притежание този Инструмент? Като начало ще Ви кажа, че той е бил пренесен в Америка от моя праотец Лито де Тарсис, който пристига в колония Коро през 1534 година и няколко години по-късно основава тукуманския клон на фамилията. Но това не отговаря на въпроса. В действителност, за да се приближим до прекия отговор, ще трябва да се върнем хиляди години назад - в епохата на Царете на моя народ, на които Лито де Тарсис бил един от последните потомци. Този народ, който обитавал Иберийския полуостров от незапомнени времена, ще наричам нататък просто „иберийски”, без това да означава, че се придържам към която и да било съвременна антропологическа или расова теория: истината е, че малко се знае в действителност за иберите, тъй като всичко, което се отнася до тях, и по-специално – техните обичаи и вярвания, е било систематично унищожавано и укривано от нашите врагове. И тъй, в епохата, от която ще бъде удобно да се започне разказването на тази история, иберите се намирали разделени на две непримирими групи, които се сражавали до смърт в едно състояние на перманентна война. Мотивите за тази вражда не били дребни: те се основавали в практикуването на култове, противоположни по същество – в почитането на Богове-Противници. Най-малкото, това било, което виждали редовите членове на враждуващите народи. Причините обаче били по-дълбоки и членовете на управляващата аристокрация, царете и вождовете, ги знаели с достатъчна яснота. Според както се шушукало в най-потайните покои на дворците, тъй като ставало на дума за една ревностно охранявана тайна, това било в дните, последвали Потъването на Атлантида, когато на европейския и африканския континенти пристигнали, идвайки от Западното Море, две групи от оцелели, принадлежащи на две различни Раси: едните били бели, подобни на членовете на моя народ, а другите били с по-тъмна кожа, макар и без да са съвсем черни като африканците. Тези групи, не многобройни по състав, притежавали изумителни познания, неразбираеми за континенталните народи, и ужасни сили – сили, които дотогава се мислели единствено за атрибути на Боговете. Така не им струвало много да се превърнат в господари на народите, които срещали по своя път. И казвам „които срещали по своя път”, защото Атлантите никога не се задържали окончателно в никое място, а постоянно напредвали на Изток. Но това движение било много бавно, тъй като и двете групи се били посветили на много трудни задачи, които поглъщали много време и усилие, и за осъществяването на които се нуждаели от помощта на туземните народи. В действителност, само едната група осъществявала най-„тежката” задача, тъй като след като изучавала грижливо терена, се отдавала на неговото модифициране в определени специални места посредством огромни мегалитни конструкции: менхири, долмени, кромлехи, кладенци, изкуствени хълмове, пещери и т.н. Тази група от „строители” била от бялата раса и била изпреварила в своето движение тъмната група. Последната, на свой ред, изглеждала като че преследва бялата група, тъй като нейното придвижване било дори още по-бавно и задачата й се състояла в разрушаването или промяната посредством изрязването на определени знаци върху нейните конструкции.
Както казах, тези групи никога не се задържали окончателно на едно място, а след като приключвали със задачата си, продължавали да се придвижват на Изток. Туземните народи обаче, които оставали в първобитните територии, вече никога не можели да се завърнат към древните си обичаи: контактът с Атлантите ги бил преобразил културно; споменът за полубожествените човеци, дошли от Западното Море, не можел да бъде забравен с хилядолетия. И казвам това, за да разгледам невероятния случай, че някой континентален народ би могъл да остане безразличен след тяхното заминаване: наистина, това не би могло да се случи, тъй като заминаването на Атлантите никога не бивало внезапно, а грижливо планирано, осъществявано единствено, когато съществувала сигурност за това, че туземните народи действително ще се натоварят с изпълнението на една „мисия”, която ще се хареса на Боговете. За целта те работели търпеливо върху податливите умове на някои членове на управляващите касти, убеждавайки ги в полезността на това да се превърнат в техни представители пред народа. Едно подобно предложение би било трудно отхвърлено от някой, който притежава едно дори съвсем минимално призвание за власт, тъй като това означавало, че за народа Мощта на Боговете е била предадена на някои привилегировани хора – на някои от техните специални членове: когато народът бил видял веднъж Мощта и пазел спомена за нея, отсъствието й по-късно минавало незабелязано, ако там се намирали представителите на Мощта. А е известно, че регентите на властта накрая стават наследници на властта. Така при заминаването на Атлантите винаги оставали техните представители, натоварени с осъществяването и подтикването към осъществяването на мисията, която „се нравела на Боговете”.
В какво се състояла тази мисия? Естествено, тъй като става на дума за договаряне, сключено с две толкова различни групи като тази на белите или тъмните Атланти, не би могло да се говори за една, а за две мисии, противоположни по същество. Не ще описвам тук специфичните цели на тези „мисии”, тъй като за Вас те ще бъдат абсурдни и неразбираеми. Ще кажа, в замяна на това, нещо относно общите форми, с които мисиите били наложени на туземните народи. Не е трудно да се разграничат тези форми и дори да се отгатнат по интуиция техните значения, ако се наблюдават фактите с помощта на следната двойка принципи. На първо място трябва да се отбележи, че групите Атланти, слезли на континентите след „Потъването на Атлантида”, не били просто оцелелите от една природна катастрофа, нещо като прости корабокрушенци, а хора, идващи от една ужасна и тотална война: Потъването на Атлантида е, в интерес на истината, просто една последица – краят на един етап в развитието на един конфликт, на една Същностна Война, която е започнала много преди това, в извънземния Източник на човешкия Дух, и която все още не е завършила. Онези хора тогава действували, ръководейки се от законите на войната: те не осъществявали нито едно движение, което да противоречи на принципите на тактиката и което би могло да постави под заплаха Стратегията на Същностната Война.
Същностната Война е един конфликт на Боговете – един конфликт, който е започнал в Небето и сетне се е разпрострял до Земята, уличайки човеците в своя ход: в театъра на военните действия на Атлантида се водила само една Битка от Същностната Война; и в рамките на противопоставените сили, групите Атланти, които споменах – бялата и тъмната – били участвували като планировчици или стратези на своята съответна група. Тоест, те не били нито пълководци, нито преки бойци в Битката на Атлантида: в съвременната война функциите им биха съответствували на тези на „щабните аналитици”...; с изключение на това, че тези „аналитици” не разполагали с елементарни електронни компютри, програмирани с „военни игри”, като съвременните, а с един инструмент, несравнимо по-съвършен и страховит: човешкия мозък, специализиран до крайната степен на своите възможности. Накратко, когато било осъществено слизането на континентите, една фаза от Същностната Война била приключила: водачите се били оттеглили от своите командни постове, а на преките бойци, оцелели от взаимното унищожение, се паднал различен жребий: някои възнамерявали да се прегрупират и да се придвижат напред към един несъществуващ авангард, други повярвали, че са били изоставени пред битката, трети се разбягали в безпорядък, а четвърти се изгубили и накрая забравили за Същностната Война. С две думи, и прилагайки сега езика, с който белите Атланти говорели на континенталните народи, „Боговете престанали да се проявяват пред хората, защото хората се били провалили за пореден път: те не били разрешили тук конфликта, поставен в човешки мащаб, оставяйки така проблема да се завърне на Небето и да се изправи отново пред Боговете. Но Боговете се били спречкали по повод на човека, тъй като едни от Боговете искали Духът на човека да се завърне в своя Източник, отвъд звездите, докато другите се стремели да го удържат като затворник в света на материята”.
Белите Атланти били с Боговете, които искали да освободят човека от Великата Измама на Материята и твърдели, че са се борили упорито, за да постигнат тази цел. Но човекът бил слаб и подвел своите Богове-Освободители – той позволил на вражеската Стратегия да отслаби неговата воля и да го поддържа подчинен на Материята, попречвайки по този начин на Стратегията на Боговете-Освободители да успее да го изтръгне от Земята.
Тогава Битката на Атлантида приключила и Боговете се оттеглили в своите обители, оставяйки човека затворник на Земята, понеже той не бил способен да разбере мизерната си ситуация, нито разполагал със силите, за да спечели в борбата за духовната свобода. Но Те не изоставили човека; просто Войната вече не се водела на Земята: един ден, ако човекът по своя воля би поискал да си върне своето място на Небето, Боговете-Освободители щели се завърнат с цялата си Мощ и ще бъде използувана една нова възможност да се разгърне Битката; този път тя щяла бъде Последната Битка – последната възможност преди Боговете да се завърнат окончателно в Източника, отвъд звездите; междувременно, „преките борци” за свободата на Духа, които се преориентират в театъра на действията на Войната – тези, които си спомнят Битката за Атлантида, които се пробудят от Великата Измама или търсачите на Източника, ще трябва да водят на Земята една крайно трудна персонална битка срещу Демоничните Сили на Материята, т.е. срещу непреодолимо превъзхождащи ги вражески сили... и да ги победят с героична воля: само така те щели да бъдат допуснати в „Главната Квартира на Боговете”.
В обобщение: според белите Атланти „една фаза от Същностната Война била приключила, Боговете са се оттеглили в своите обители и бойците са се разпръснали; но Боговете щели да се върнат – доказвали го присъствията на Атлантите тук, строящи и подготвящи Земята за Последната Битка. В Атлантида тъмните Атланти били Свещеници, които служели на култа на Боговете-Предатели на човешкия Дух; белите Атланти, напротив – принадлежали към една каста на Воини-Строители или Воини-Мъдреци, които се сражавали на страната на Боговете-Освободители на човешкия Дух, заедно с Благородническата и Воинската каста на червените и жълтите хора, които подхранвали редиците на „преките бойци”. Затова тъмните Атланти се стремели да разрушават техните строежи – защото те боготворели Силите на Материята и се подчинявали на замисъла, с който Боговете-Предатели оковавали Духа към животинската природа на човека”.
Белите Атланти произлизали от расата, която съвременната антропология нарича „кроманьонска”. Около тридесет хиляди години преди това Боговете-Освободители, които тогава управлявали Атлантида, били поверили на тази раса една принципна мисия - една задача, чието осъществяване би демонтрирало тяхната доблест и което щяло да им отвори портите на Мъдростта: те трябвало да се разпространят по целия свят и да изтребят животинския човек – един примитивен хоминид на Земята, който притежавал единствено тяло и душа, но бил лишен от вечен Дух, т.е. принадлежащ на расата, днес измряла, която антропологията е нарекла „неандерталска”. Кроманьонските човеци изпълнили с такава ефикасност тази задача, че те били възнаградени от Боговете-Освободители с позволението да се прегрупират и да обитават в Атлантида. Там те придобили впоследствие Магистериума на Камъка и станали известни като Пазители на Литическата Мъдрост и Каменни Човеци. Така, когато казвам, че те „принадлежали на една каста от Воини-Строители”, това трябва да се разбира като „Строители от Камък”, „Воини, сведущи в Литическата Мъдрост”. И това уточнение е важно, защото в тяхната Наука се работело само с камък, тоест както инструментите, така и материалите на тяхната Наука се състояли от чист камък, с изричното изключване на металите.”Металите, - щели да обяснят те по-късно на иберите, - представлявали Силите на Материята и трябвало да бъдат грижливо избягвани или манипулирани с голяма предпазливост”. С предаването на идеята, че есенцията на метала е демонична, белите Атланти очевидно се стремели да внушат едно табу на съюзените с тях народи; едно табу, което поне в случая на желязото, било поддържано в продължение на няколко хилядолетия. И обратно – тъмните Атланти, без съмнение поради особената си връзка със Силите на Материята, поощрявали народите, които били пристрастени към тях, да практикуват металургията и златарството без ограничения към какъвто и да било метал.
И това е вторият принцип, който трябва да се има предвид, д-р Артуро Зигнагел: белите Атланти поверили на иберите, които им помагали в изграждането на мегалитите, една мисия, която може да се обобщи в следната форма: да защитават мегалитните конструкции и да се сражават до смърт срещу съюзниците на тъмните Атланти. Последните от своя страна предложили на иберите да следват една мисия, която би могла да се формулира така: „да разрушават мегалитните конструкции; ако това не било взможно, да модифицират формите на камъните, за да неутрализират функциите на комплексите; ако това не било възможно, да изрязват върху камъните архетипичните знаци на материята, съответствуващи на функцията за неутрализиране; ако това не било възможно, да извратят поне военното значение на конструкцията, преврщайки я в погребален паметник; и т.н.”; и „да се сражават до смърт със сюзниците на белите Атланти”.
Както казах преди, след като налагали тези „мисии”, Атлантите продължавали своето бавно напредване на Изток; белите винаги следвани на благоразумно разстояние от тъмните. Именно затова тъмните закъснели с хиляди години докато стигнат до Египет, където се установили и основали една цивилизация, която продължила други такива хилядолетия и в която те отново изпълнявали задълженията на Свещеници на Силите на Материята. Белите Атланти, на свой ред, следвали винаги на Изток, прекосявайки Европа и Азия през една широка ивица, която граничела на Север с арктическите региони, и изчезвайки мистериозно към края на Пра-историята: след тяхното преминаване обаче, воинствените бели народи се надигали непрестанно, допринасяйки с най-хубавото от своите воински и духовни традиции към историята на Запада.
Но накъде се насочвали белите Атланти? Към града К’Таагар или Агарта – едно място, което, съгласно откровенията, дадени на моя народ, било убежището на някои от Боговете-Освободители – тези, които все още оставали на Земята, очаквайки пристигането на последните бойци. Този неизвестен град бил построен на Земята преди милиони години – в дните, в които Боговете-Освободители дошли от Венера и се установили на един континент, който наричали „Хиперборея” като спомен за Родината на Духа. В действителност, Боговете-Освободители твърдели, че произлизат от „Хиперборея” – един Несътворен Свят, тоест несътворен от Бога-Създател, съществуващ „отвъд Източника” – Източника те наричали Туле и според Тях Хиперборея означавала „Родина на Духа”. Имало така една изначална Хиперборея и една земна Хиперборея; и един изотропен център Туле – седалище на Грала, който отразявал Източника и който бил също така недостъпен като него. Цялата духовна Мъдрост на Атлантида била едно наследство на Хиперборея и затова белите Атланти наричали себе си „Хиперборейски Посветени”. Митичният град Катигара, който фигурира във всички карти, предшествуващи откриването на Америка, разположен „близо до Китай”, не е никой друг, а К’Таагар – обителта на Боговете-Освободители, в която биват допускани да влязат единствено Хиперборейските Посветени или Мъдрите Воини, с други думи – Посветените в Мистерията на Чистата Кръв.
Накрая Атлантите напуснали иберийския полуостров. Как било осигурено „мисиите”, наложени на туземните народи, да се изпълняват в тяхно отсъствие? Посредством сключването на един договор с онези членове на народа, които щели да представляват Властта на Боговете – един договор, който, ако не бъдел изпълнен, рискувал нещо повече от смъртта в живота: сътрудниците на тъмните Атланти залагали в играта безсмъртието на Душата, докато следовниците на белите Атланти отвръщали с вечността на Духа. Но двете мисии, както казах, били същностно различни и съглашенията, върху които се основавали, естествено, също били такива: това на белите Атланти било един Кръвен Договор, докато това на тъмните Атланти се състояло в един Културен Договор.
Очевидно, д-р Сигнагел, това писмо ще бъде дълго и ще трябва да го пиша в продължение на няколко дни. Утре ще продължа от мястото, където прекъсва разказът и ще отворя една кратка скоба, за да разгледам двата Договора – това е необходимо, тъй като оттук ще се явят ключовете, които ще позволят да се интерпретира моята собствена история.
Коментари
Публикуване на коментар