Книга Втора
Ден Тридесет и Седми
Приближаваме се, почитаеми д-р Сигнагел, към развръзката на историята на Филип ІV, т.е. към момента, в който се провалят плановете на Бялото Братство, развивани от Голените в продължение на седемстотинте предходни години.
Вече посочих откъде е трябвало да започне Стратегията на посветения Крал: Завземане на реалното пространство и Ограждане. Сетне трябвало да се елиминира вътрешният враг, за да се предпази националната Мистика, която е истинското поле на действие на Царската Функция. Концепциите на Хиперборейската Мъдрост, които изложих в последните Дни и които били усвоени по аналагичен начин от Филип ІV през ХІІІ век, позволявават да се достигне до една различна стратегическа гледна точка, от която действията на неговото управление придобиват истинския си смисъл. Филип ІV получава Короната на Франция през 1285 г.: в този момент той наследява от Филип ІІІ военния провал на Кръстоносния Поход срещу Арагон и поетото от Кралството задължение да предаде на неговия брат Шарл Короните на Педро ІІІ. Но Филип ІV не се интересува от продължаването на борбата и се ограничава само до отбиването на дръзките удари на арагонците, които, окуражени от своите победи, извършват периодични набези и десанти на френска територия. Мирът от Тараскон, сключен през 1291 г., и договорът от Анани от 1295 г., слагат край на злощастната кампания и помрачават Голенската папска надежда да бъде прекратено влиянието на кралските Домове на Швабия и Арагон върху делата на Италия.
На какво се дължала тази промяна в политиката на кралския Дом на Франция? – На приложението на принципа на Ограждането и на схващането на истинската природа на Врага: Филип ІV – макар арагонците, както и всички от неговото време, да го разбират със закъснение – бил по-голям гибелин от Педро ІІІ; Арагон никога не би могъл да бъде същинският враг на един Крал на Чистата Кръв като Филип Хубавия: той би бил най-много един достоен противник – една друга Нация, бореща се да наложи своята Мистика. Затова Арагон не фигурирал в списъка на шестте основни врагове на Френското Кралство.
С прилагането на принципа на Ограждането Филип ІV определя непосредствено стратегическите граници на Франция: на Изток страната свършва на брега на Рейн; на Север – до Атлантическия Океан и протока Ла Манш; а в посока на Запад Пиринеите определяли границата с Кралството на Арагон. За Филип ІV – и за неговите наставници Domini Canis– било стратегически погрешно да се опитва разширение за сметка на Арагон – една Нация, надарена с могъща Мистика, – без преди това да е приложен принципът на Завземането в собствената територия: оттук идвал и провалът на Кръстоносния Поход. Затова той щял да положи едно голямо дипломатическо усилие, за да сключи мир с Арагон – нещо, което действително щял да постигне, както бе споменато преди – на един Конгрес, свикан в Анани през 1295 г. С така освободени ръце, Кралят щял да се захване със задачата да прогони англичаните от френската територия.
Гиен била най-просторната провинция на Франция след Лангедок; от нейната столица Бордо произлизал Бертран дьо Гот – един Господар на Кучето, който станал Папа под името Климент V и за който ще се говори по-нататък. Но това огромно Херцогство се намирало под властта на Едуард І Плантагенет от 1252 г., макар и да било заобиколено от френските Графства Поату, Гиен и Гаскония, както и от Кралството на Навара, чийто Крал също бил Филип ІV. Възможността да бъде завзет английският плацдарм на Гиен била донесена от един конфликт между английски и нормандски моряци в пристанището на Байон през 1292 г. Английските Корсари пленили една френска ескадра и разграбили Ла Рошел: нищо повече не било нужно на французина, за да превземе множество укрепления и замъци и да се опита да затвори кръга. Две години по-късно Англия и Франция били вкопчени в една кръвопролитна морска война.
Войната срещу английския външен Враг не само означавала една промяна на фронта на френската политика, но също така давала добър претекст за започването на административната реформа на Кралството. Тази реформа, дълго планирана от законниците Domini Canis,трябвало да започне по необходимост с финансовото разделяне на Църквата от Държавата: по същество – трябвало да се контролират църковните ренти, които обикновено се отклонявали към Рим извън всякакъв контрол. Успоредно с това била одобрена една данъчна система, която осигурявала постоянството на кралските ренти. Претекстът се състоял в разрешението, което Папите били дали на Филип ІІІ и Филип ІV да таксуват с един десятък рентите на Църквата на Франция с цел да се финансира Кръстоносният Поход срещу Арагон: макар и мирът с Арагон да бил сключен през 1295 г., една година преди това избухнала войната с Англия, давайки повод на Филип да продължи с облаганията. Това не било законно, но скоро щяло да бъде, благодарение на един кралски закон от края на 1295 г., който налагал на френските духовници принудителния принос на един „военен данък” върху техните ренти.
Преди да се види реакцията на Голенската Църква, заслужава един отделен коментар позицията, възприета от Голенския Папа Мартин ІV, когато поставя под интердикт [1] Кралствата на Педро ІІІ: в нея ясно се забелязва голямата омраза, която питаел срещу кралския Дом на Швабия. Истината е, че онази внушителна войска, която Филип ІІІ довел до Каталония, била финансирана не само с десятъка от Църквата на Франция: Мартин ІV отменил Кръстоносния Поход към Светата Земя, който по това време планирал Едуард І Английски, за да използува срещу Арагон десятъка от английското духовенство. Но той също така изразходил целите суми, които Сардиния, Унгария, Швеция, Дания, Славония и Полша били събрали за подпомагане на Християните от Палестина. Очаквайки напразно помощите от Европа, плацдармът на Ориента не след дълго паднал под властта на сарацините: през 1291 г. Сен Жан д’Акр – последният християнски бастион – се предал на Емира на Египет Малик ал-Ашраф. По този начин – две столетия след първия Кръстоносен Поход и оставяйки след себе си реки от кръв – приключило съществуването на Християнското Кралство на Йерусалим. Орденът на Храма, вече без необходимостта на симулира поддържането на „войската на Ориента”, оставал свободен да се посвети на истинската си мисия: да се утвърди като първата финансова сила на Европа, да поддържа едно войнство от Рицари като основа на една бъдеща единна европейска армия и да спомага за разрушаването на монархиите в полза на Световното Правителство и Синархията на Избрания Народ.
След смъртта на Мартин ІV и Филип ІІІ, Папа Хонорий ІV продължил да дава десятъци на Филип Хубавия с надеждата, че той ще доведе до край Кръстоносния Поход срещу Арагон. Същия критерий щял да възприеме от 1288 до 1292 г. и Николай ІV, който бил привърженик на анжуйците, макар да принадлежал на една гибелинска фамилия; въпреки това, той бил благосклонен към фамилията Колона, назначавайки за Кардинал Пиетро Колона; основал Университета в Монпелие, където преподавал право Гиьом дьо Ногаре; и поставил Ордена на малките Братя под пряката юрисдикция на Престола на Свети Петър; падането на Сен Жан д’Акр било голям удар за него и той оповестил един Кръстоносен Поход, за да се изпрати помощ на Християните и да се опита едно повторно завоюване; намирал се в процес на очертаване на тези планове, когато починал поради една епидемия, която опустошила града Рим. Когато умрял този Папа, който представлявал едно окуражаващо обещание за проектите на Краля на Франция, мнозинството от Кардиналите избягали към Риети, в Перуджа, изоставяйки Светия Престол за повече от две години: по време на този интервал понтификалното седалище оставало празно. На пръв поглед дванадесетте Кардинали – шестима римски, четирима италиански и двама френски – не успели да постигнат съгласие, за да изберат един нов Папа, но в действителност забавянето се дължало на една искусна маневра на Филип ІV и Господарите на Кучето.
Голените били окуражавали френското присъствие в Италия, понеже считали френския кралски Дом безусловно гвелфски; те никога не предвидили, че от неговото лоно щял да се яви един гибелински Крал. Това доверие изглеждало първоначално възнаградено отначало от ужасните репресии, на които Шарл Анжуйски подложил гибелинската партия и членовете на Дома на Швабия. И тези „услуги” имали като последица увеличаването на френското влияние в делата на Рим. Филип ІV съумял да се възползува от тази ситуация, за да подготви тайно възкресението на гибелинската партия. Неговите основни съюзници щели да бъдат членовете на фамилията Колона и кардиналът Хюго Айсилин, които комуникирали с него посредством Пиер дьо Пароа – Приор на Шез, който бил Господар на Кучето и таен френски агент: на всички били предложени богати френски Графства в замяна на тяхната подкрепа в Колегията на Кардиналите. Подкрепата се състояла, разбира се, в това да попречат да се избере един Голенски Папа или – в най-добрия случай – да номинират един доминиканец.
Родът Колона бил една фамилия от римски благородници, които в продължение на няколко столетия имали голяма тежест в Управлението на Рим и в Католическата Църква. Те притежавали редица Владения в планинската област, която се простира от Рим до Неапол, така че почти всички пътища към Южна Италия минавали през техните земи. В онези дни имало двама Кардинали Колона: старият Джакомо Колона – покровител на Ордена на Духовните Францисканци, и неговия племеник Пиетро Колона. По-големият брат на Пиетро – Джовани Колона – през същия период бил Сенатор и Управител на Рим. Излишно е да се казва, че тази фамилия представлявала един могъщ Клан, който формирал партия с други Сеньори, Рицари и Епископи; тази партия се конфронтирала с голяма сила с втория значим Клан – този на рода Орсини или Урсини, които били категорично гвелфи и били контролирани от Голените. И двете групи упражнявали контрол над останалите Кардинали, които трябвало да вземат решение в папските избори; до този момент позициите били разпределени по равно, тъй като Колона били избрали да неутрализират всички опити на Голените и да предложат от своя страна членове на собствения си Клан.
Но Голенската Църква през тази Епоха била една организация, разпростряна по цялото земно кълбо, която притежавала хиляди Църкви и васални Владения, насочващи към Рим огромни суми пари и ценни стоки; нейната администрация не можела да остава дълго време на самотек. Така след две години и три месеци дискусии ситуацията станала достатъчно неудържима, за да изисква един избор без повече забавяния. Тогава, като се видяло, че няма да се стигне до съгласие за номинирането на някакъв Папа измежду присъствуващите Кардинали, било уговорено да се назначи един, който да не е такъв. И двете групи мислят за един фигурант – един слаб Папа, чиято воля да може да бъде направлявана тайно. И тогава – на 5 юли 1294 година – се постига единодушие на гласовете, като всички избират Пиетро да Мороне – един Светец-отшелник на оседмедет и пет години, който живеел уединен в една пещера в Абруцо.
Духовните Францисканци, ръководени от Джакомо Колона, били подхванали отново древната монашеска традиция, вдъхновени от Устава на Свети Франциск и апокалиптичната визия на Йоахим Флорски. Тридесет години по-рано Пиетро бил водач на няколко общности от Духовни Францисканци, но незадоволен дори от крайната строгост на Ордена, той основал свой собствен такъв, който по-късно щял да бъде запомнен като „Ордена на Целестините”. Но въпреки че Целестинските манастири се множели постоянно из областта на Абруцо и южна Италия, Пиетро се бил оттеглил в една пещера в Планината Мороне, за да се посвети на съзерцателен живот; той се намирал в това убежище, когато получил новината за своето номиниране за поста на Папа: съмнявал се дали е уместно да приеме, но бил убеден от Шарл ІІ Куция – син на Шарл Анжуйски, който, освободен от каталонския затвор, царувал по това време в Неапол. Накрая Пиетро приел папската инвеститура и взел името Целестин V: целият християнски свят приветствувал радостно възкачването на Светеца, от когото очаквали да възпре материализма и властвуващата аморалност в църковната йерархия и да отвори Църквата към една духовна реформа. Ще се разбере, тогава, че за рода Колона и за Филип ІV този избор имал вкуса на триумф.
Но Пиетро да Мороне бил лишен от всякаква подготовка и необходимите познания, за да ръководи една институция с размерите на Католическата Църква; единственият му опит в управлението идвал от ръководенето на малките общности от Монаси. Освен това, Светеца не го интересували тези светски проблеми, а въпросите, свързани с практическата религия: евангелизацията, молитвата, спасението на Душата. Затова поверил светските въпроси на Кардиналите и на една група от Епископи-законници, образувайки се така едно корумпирано и заинтересовано обкръжение, което за четири месеца довело Църквата до голям икономически безпорядък.
Голените, разбира се, също очаквали да контролират Пиетро да Мороне; те разчитали най-вече на Краля на Неапол, към когото Пиетро изпитвал особена привързаност: предполагали, че Шарл ІІ нямало да подкрепи интригите на своя братовчед Филип Хубавия и щял да продължи гвелфската политика на Шарл Анжуйски; с помощта на Краля нямало да е трудно да се направи така, че Папата да санкционира като свои мерките, предложени от Тях. И те разчитали освен това на една изненадваща тайна: един Кардинал – Бенедето Гаетани, – произлизащ от гибелинска фамилия и открито ангажиран в каузата на Франция, бил един от техните. Този Голен – Доктор по Канонично Право, Теолог и експерт в Дипломацията – се разположил близо до Светеца, без да пробуди подозренията на Колона, срещу които вътрешно подхранвал смъртоносни желания.
Уместно е да се изтъкнат сега две от промените, въведени от Целестин V по молба на Шарл ІІ. Той увеличил броя на Кардиналите, назначавайки други дванадесет – повечето италианци и французи, – и възстановил закона за Конклава, който задължавал да се заменят липсващите членове на Колегията на Кардиналите. И също дал на Духовните Францисканци разрешението да функционират независимо от Ордена на малките Братя. Тези разпореждания били благоприятни за френското влияние в Църквата и партията на фамилията Колона.
Голените не успяли да поставят под контрол Целестин V. И с течението на месеците те си дали сметка, че войната между Франция и Англия не само укрепвала Филип ІV, но заплашвала да парализира плановете на Бялото Братство. Нямало вече време за тънкости: трябвало спешно да премахнат Светеца и да поставят на негово място един Голенски Папа – един човек, способен да се наложи над онзи неоперен Крал, който се осмелявал да предизвиква Силите на Материята: от Престола на Свети Петър, контрола над който били упражнявали почти непрекъснато в продължение на седемстотин години, Те щели да покажат на Филип ІV една опозиция каквато не била виждана от дните на Хайнрих ІV, Фридрих І и Фридрих ІІ. Въпреки това не се осмелявали да убият Целестин поради отраженията, които такова деяние можело да има върху народа на Италия, впечатлен от духовните добродетели на Папата. Така възникнала идеята да убедят Светеца, че неговият Понтификат не подхождал на Църквата, нуждаеща се от един Папа, който да се заеме с разрешаването на другите важни въпроси освен религиозните – като например административните, законодателните, юридическите и дипломатическите. Представящият тази идея, който предложил легалния съвет за осъществяването на оттеглянето от длъжност, бил Кардиналът Бенедето Гаетани.
Този натиск накарал Целестин да се съмнява, но по-силни се оказали съветите на онези, които го молели да остане на своя пост, тъй като Църквата се нуждаела от Святостта на неговото присъствие. Когато изминават почти пет месеца от неговото управление, Бенедето Гаетани решава да прибегне до грубата интрига да подкупи неговия камериер и да уреди да се инсталира от горния етаж една провеждаща глас тръба, която се отваряла зад Христос на Олтара в един Параклис, в който Целестин идвал всекидневно да се моли: гласът, който излязъл от „Иисус”, казал: „Целестине, свали от гърба си владението на папството, защото това е тегло свръх твоите сили”. Отначало Светецът взел това за вещание от Небето, но сетне бил уведомен за измамата. Но наближавал коледният празник и Целестин се канел да се оттегли в един усамотен манастир в Абруцо, за да се моли в самота, както му бил обичаят през целия му живот. По съвет на Краля на Неапол, той решава да назначи трима Кардинали, надарени със широки пълномощия с цел да действуват от негово име по време на четирите седмици на отсъствието му: тогава именно един Голенски Кардинал обвинил Папата в извършването на незаконно действие. Църквата, казал, не можела да има четирима съпрузи – папското достойнство не можело да се предава до такава степен. Това окончателно убедило Светеца да се оттегли от длъжност, по-скоро отвратен от интригите, които се плетели около него, отколкото от тежестта на повдигнатите аргументи.
Но оттеглянето от папската инвеститура не е същото като абдикирането от една кралска инвеститура. В Каноничното Право, валидно дотогава, възможността не била разглеждана и никога не се бил представял такъв казус, откакто Свети Петър назначил за свой наследник Свети Лин през І век. Напротив – Каноничното Право твърдяло, че инвеститурата е доживотна, тъй като приемането й имало характера на един брачен съюз между Папата и Църквата, който според догмата бил нерушим. За преодоляването на тази непреодолима трудност Кардиналите-каноници Бианчи и Гаетани прибягват до един детински логически аргумент: Каноничното Право управлява и формализира поведението на Папите, но над Каноничното Право стои самият Папа – Наместникът на Иисус Христос; нему принадлежи очевидното право да модифицира със своето непогрешимо слово всеки закон и всяка догма, включително темата за оттеглянето от папската инвеститура. На 13 декември 1294 г. – пет месеца и девет дни след като бил възкачен на светия престол – Целестин V подписал Булата, редактирана от канониците на Бенедето Гаетани, в която се потвърждавало правото на Папата да се оттегли, ако дълбоки и основателни угризения на съвестта, като например вярата, че неговият начин да ръководи Църквата би могъл да доведе до тежки вреди за нея, или просто убеждението, че не е способен за поста, оправдавали това. Незабавно след това той свалил тиарата, сандалите на Свети Петър и пръстена, оттегляйки се от високия си пост.
На 29 декември 1294 г. Конклавът избрал за Папа Кардинала Бенедето Гаетани, родом от Анани и член на благородните фамилии, които били дали на Църквата Папите Александър ІV, Инокентий ІV и Григорий ІХ: той приел името Бонифаций VІІІ. Пиетро да Мороне, който освен на светец имал и славата, че притежава пророчески дар, му отправил следното предупреждение преди да си тръгне: „Издигна се като лисица, ще царуваш като лъв и ще умреш като куче”.
Относно законността на неговата позиция между канониците възникнали най-разгорещени полемики, които продължили с векове, тъй като едно общо мнение от стари времена поддържало, че папската инвеститура не можела да бъде връщана с никакви декреталии [2]. Това мнение, което споделяли мнозина теолози и каноници от Италия и Франция, било поддържано също и от народа, който продължавал да счита Целестин V за законния Папа. Боейки се от схизма, Голените решават да елиминират Пиетро да Мороне: Бонифаций VІІІ накарал да го арестуват от една пещера в планините Сант’Анджело в Пулия, където се бил оттеглил, и да го затворят в Крепостта Фумона в Кампания; през май 1296 г. той щял да бъде убит, а тялото му закопано на пет метра дълбочина.
[1] Интердикт – временно запрещение на всички църковни служби и някои тайнства на римо-католическата църква, налагано от папата или епископа над определена територия (бел.прев.).
[2] Декреталия – постановление на римските папи под формата на послание, оформено като писмо до конкретен адресат – отговор на въпрос, отправен към папата по частно дело, чието разрешение може да служи като общо правило (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар