Книга Втора
Ден Тридесет и Осми
Знаменитата борба за инвеститурата, започната между Григорий VІІ и Хайнрих ІV – между свещеническия Меч и волевия Меч – щяла да бъде възобновена сега от Бонифаций VІІІ и Филип ІV: но там, където преди бил триумфирал първият, сега щял да се наложи вторият с цялата тежест, която може да стовари Абсолютната Истина върху същностната лъжа. Времената се били променили и вече не ставало на дума за една конфронтация между Свещеника на Култа и Царя на Кръвта, в която първият имал шанса да спечели, защото владеел Културата посредством Религията и организираната Църква, докато вторият бил лишен от стратегическата ориентация, необходима, за да задействува харизматичната мощ на Чистата Кръв. С Филип ІV Голените били изправени пред един Посветен Крал, който им се противопоставял в плана на Стратегиите, т.е. в контекста на Същностната Война: Свещеника на Култа и Културния Договор срещу Царя на Кръвта и Кръвния Договор; синархичната Култура срещу стратегическия начин на живот; Голенския Папа Бонифаций VІІІ и теократичната концепция за Световното Правителство срещу Краля на Чистата Кръв Филип ІV и концепцията за Мистичната Нация; плановете на Бялото Братство срещу Хиперборейската Мъдрост. Да, д-р Сигнагел, този път конфликтът се поставял в плана на Тоталните Стратегии и неговото разрешаване щяло да предполага тоталното поражение на единия от противниците, т.е. невъзможността да изпълни своите стратегически цели. Но тъй като ставало на дума за Стратегията на Силите на Материята срещу Стратегията на Вечния Дух, представени от Бонифаций VІІІ и Филип ІV, нямало да бъде трудно да се предскаже кой щял да излезе победител. Това било най-добре обобщено от Пиер Флоте – един Господар на Кучето, който бил министър на Филип Хубавия: – когато Бонифаций VІІІ заявил: „Аз, бидейки Папа, държа двата Меча”, той му отвърнал: „Вярно е, Свети Отче, но там, където вашите Мечове са само една теория, тези на моя Крал са реалност”.
Още през октомври 1294 г. се свикват многобройни провинциални френски събори, за да се обсъжда помощта, която Кралят изисквал с цел да доведе до край войната срещу Англия. В течение на две години мнозина одобряват предаването на един извънреден десятък, но мнозинството от Ордените изпращат своя протест до Ватикана. И тук може да се каже, че започва едно от най-продуктивните разделения в лоното на Църквата: голям брой от френските Епископи биват спечелени от националната Мистика и се чувствуват харизматично склонни да подкрепят Филип Хубавия; от друга страна Голенската Църква, представена във Франция от бенедиктинските Ордени, т.е. Конгрегацията на Клюни, Цистерцианският Орден и Тамплиерският Орден, се противопоставят яростно на претенциите на Филип ІV: именно Абатът на Сито е онзи, който повдига пред Бонифаций VІІІ най-злостните протести след общата асамблея от 1296 г., в която „сервилните Епископи”, които приемат да плащат данъци, се сравняват с „немите кучета” от Светото Писание, докато Кралят е приравнен към Фараона. Тази разлика, която към това време била достатъчно явна, разделяла Църквата на Франция на две страни. На страната на Краля се нареждали Епископите-националисти, някои от които били Господари на Кучето, макар мнозинството да се състояло от прости патриоти, които дълбоко в себе си се боели от една конфронтация със Светия Престол: Филип ІV не ги игнорирал, уверявайки ги във всички случаи в кралското покровителство срещу каквито и да било репресалии, които тяхното поведение можело да им доведе; Парижкият Университет – най-престижната школа по Канонично Право в Европа – също бил разделен: там, отделно от въпроса за данъчната реформа, все още се дискутирала законността на избора на Бонифаций VІІІ, като мнозина от канониците считали Целестин V за истинския Папа. Следващите мерки на Филип ІV и стратегическите маневри на Domini Canis щели да доведат до укрепването на единството на тази страна, тяхното сплотяване около Краля на Кръвта и противопоставянето им на Бонифаций VІІІ.
От другата страна – тази на Голенската Църква собствено казано, – оглавена от Бонифаций VІІІ, се групирали враговете на Мистичната Нация, т.е. привържениците на „външния и вътрешния Враг” – Голенските Ордени и тяхното тайно ядро: Колегията на Строителите на Храмове. Според Филип ІV – и това щяло да бъде изложено в процеса срещу Тамплиерите – от такива Тайни Общества се изработвал заговорът, насочен към отслабването на монархиите в полза на едно Световно Правителство. Срещу тази сатанинска банда, все още достатъчно могъща, за да опита за последен път да защити плановете на Бялото Братство, Филип ІV трябвало да удари с цялата сила на своя Волеви Меч, стремейки се същевременно ударът да отговаря на Най-Висшата Хиперборейска Стратегия.
Бонифаций VІІІ не губи повече време. Решава да използува срещу Краля на Франция – и в широка форма срещу всеки, който дръзне да му подражава, – универсалния престиж на Католическата Църква. От този престиж възниква принципът на подчинението на папската власт, на която дотогава никой не бил дръзвал да не се подчини, без да претърпи тежки наказания в религиозно отношение, ако не и възмездия от по-конкретен порядък. Призивът към един Кръстоносен Поход за съхраняването на Католическата Религия събирал най-ревностните групировки, привеждал в движение хиляди вярващи; и ставало на дума само за една папска повеля – за една заповед, на която се подчинявали от уважение към Светата Инвеститура на този, който я издавал. Но може би сега бил точният момент да се използува този престиж срещу онзи дребен монарх-бунтар, който се осмелявал да се намесва във вековните планове на Голенската Църква? Но Бонифаций VІІІ, оценявайки силата на този престиж, не вземал предвид скорошната загуба на Светата Земя, нито проваления Кръстоносен Поход срещу Арагон, нито арагонското присъствие в Сицилия, нито крайната слабост, до която била довела германското Кралство войната срещу Дома на Швабия, нито практическото несъщестуваване на Империята, с изключение на титлата, която все още се давала на германските Крале, и пр. Той не взел предвид нищо от това и решил да притисне Филип ІV посредством булата Clericis laicos от 24 февруари 1296 г.
В нея под заплаха за отлъчване се забранявало на всички светски принцове да изискват или получават извънредни субсидии от духовенството; на духовниците, от своя страна, било забранено да ги плащат, освен с разрешението в противен смисъл на Светия Престол, под същата заплаха за отлъчване. Така се стигало до абсурда, че един Епископ бил изложен на риска да бъде отлъчен не само заради изпадане в ерес, но също и заради плащането на един данък. Не ще Ви убягнат, д-р Сигнагел, юдейските конотации, стоящи зад тази ненаситна и алчна менталност.
Реакцията на Филип ІV била последователна. Той свикал във Франция една асамблея на Епископите за дискутиране на булата Clericis laicos, на която обвинил онези които биха й се подчинили, че не допринасят за защитата на Кралството и поради това могат да бъдат обвинени в предателство: римското Право вече се противопоставяло на каноничното Право. Изпратил някои лоялни Епископи и министри в Рим да обсъждат въпроса с Папата, докато тайно окуражавал членовете на фамилията Колона да укрепват гибелинската партия. Но освен вземането на тези мерки, той направил и нещо много по-ефективно: на 17 август издал един едикт, с който се забранявал износът на злато и сребро от Кралството на Франция; друг кралски едикт забранявал на италианските банкери, които действували във Франция, да приемат фондове, предназначени за Папата. По този начин Папата бивал лишен от получаването на църковните ренти, идващи от Църквата на Франция, включително от собствените му владения.
Бонифаций VІІІ, разбира се, не очаквал подобен удар от страна на френския Крал. Филип ІV бил обяснил новата ситуация на народа посредством прокламации, дискредитации и асамлблеи, свикани за тази цел; и я бил обяснил така изкусно, че Римската Църква изглеждала като безразлична пред нуждата на френската Нация, като интересуваща се егоистично само от своите ренти: докато Нацията трябвало да мобилизира всичките си ресурси, за да посрещне една външна война, се изисквало да се приеме пасивно „под заплаха за отлъчване” това, че духовенството ще отклонява значителни ренти към Рим. Тези аргументи оправдавали пред народа и съсловията кралския едикт и настройвали всички срещу папската була: Филип ІV бил молен единодушно да не се подчинява на Clericis laicos, чието съдържание според светските законници било явно извратено, тъй като задължавало Краля да наруши законите на своето Кралство. За Бонифаций VІІІ, чиято любов към златото била равна само на неговия фанатизъм за Голенската кауза, лишаването от тези ренти означавало почти физическо осакатяване, още повече когато имал сведения, че английският Крал Едуард І подражавал на мерките на Филип по отношение на изискването на църковните десятъци и сега се канел също да не се подчини на Clericis laicos и да си присвои всичките ренти на Църквата. Болката на Бонифаций VІІІ ще бъде разбрана по-добре, ако се видят сумите на въпросните ренти: Италия принасяла 500 000 флорина злато в папски десятъци; Англия – 600 000; и Франция, която запазвала една определена роля в Кръстоносния Поход срещу Арагон, – 200 000. Ставало на дума за една златна мина, от която той за нищо на света не можел да се откаже.
За какво се нуждаел Бонифаций VІІІ от такива количества? Отчасти – за да финансира войната, с която мислел да разбие гибелинската обсада, която се разгръщала в Италия, където сицилианският въпрос все още оставал висящ; и отчасти – за да се обогати самият той и неговата фамилия, тъй като Бенедето Гаетани бил надарен до съвършенство с чертите на човек с безпределни амбиции, на безкрупулен кариерист и корумпиран тиран; достатъчни са тези примери: когато получил папството, той незабавно анулирал законите и декретите на Николай ІV и Целестин V, които облагодетелствували фамилията Колона, прехвърляйки титлите в полза на своите собствени роднини; от Краля Шарл ІІ придобил за своя племеник титлата Граф на Казерта и различни владения; за синовете на същия – тези на Граф на Палацо и Граф на Фонди; за себе си присвоил стария дворец на Император Октавиан, превърнат тогава във военна Крепост на Рим, който реставрирал и издигнал отново величествено, употребявайки за това парите на Църквата; подобна процедура следвал и с други замъци и крепости в Кампания и Марема, които всички преминали към неговото лично наследство; притежавал дворци, един от друг по-хубави, в Рим, Риети и Орвието – неговите обичайни резиденции, макар че най-красивият и луксозен бил несъмнено този в неговия роден град Анани, където прекарвал по-голямата част от годината; така живеел в една луксозна и бляскава среда, която с нищо не подхождала на неговото състояние на глава на една Църква, която проповядва спасение на Душата чрез практикуването на смирение и бедност; бил лишен от скрупули при даването на постове и услуги в замяна на пари, т.е. практикувал симония; поставял парите – все едно своите или на Църквата – в ръцете на ломбардските банкери или на Тамплиерите, за да бъдат давани на заем срещу лихва; бил лишен от всякакво благочестие, когато ставало на дума за постигането на своите цели – качество, което демонстрирал отначало като накарал да убият Целестин V, а сетне потвърдил с кървавите преследвания на гибелини, които започнал в Италия; и за да се завърши този портрет на неговата зловеща личност, навярно е достатъчен един последен пример: както и всеки Голен, Бонифаций VІІІ бил пристрастен към ритуалната содомия.
Разбира се, тъй като Голените не разполагали с един Крал от калибъра на Филип ІV, за да му го противопоставят, нито пък разполагали с един Свети Бернар, когото да поставят на понтифическия престол, Бенедето Гаетани бил най-доброто, което имали и на него те поверили изпълнението на своята Стратегия. А най-добрата Стратегия пред твърдостта и храбростта на Филип ІV изглеждала да е тази на отстъпването една крачка, докато се подготвя напредването с две. С други думи, целта била да бъде успокоен Кралят, смекчавайки смисъла на булата Clericis laicos – нещо, което било опитано с една друга була, Ineffabilis amor от 21 септември 1296 г., – и всичките налични средства на Църквата да се използуват за ликвидирането на гибелинската заплаха в Италия и Сицилия; а що се отнася до претекста на войната с Англия, използуван от Краля на Франция, за да оправдае своите налози, той щял да бъде неутрализиран, принуждавайки страните да сключат мир; чиста логика: без война, Кралят нямало да има мотиви, за да изисква данъци, нито приноси от духовенството.
Ineffabilis amor бива последвана от булите Romana mater ecclesiaи Novertis, в които папата ту заплашва Краля с отлъчване, ту му дава пълното си одобрение за десятъците, винаги и когато Кралството се намира в действителна в опасност; но това, което изпъква във всички тях, е горделивостта, с която се обръща към Краля, когото счита за прост поданик. Тези були щели да повдигнат една вълна от недоволство във Франция, тъй като бивали прочитани публично по заповед на Краля, и те щели да настроят още повече френските Епископи против папската непреклонност. Те се събират на една асамблея в Париж на 1 февруари 1297 г. и искат от Папата разрешение да субсидират Филип ІV, който в този момент се изправял срещу предателството на Графа на Фландрия. Последният всъщност се бил съюзил с Краля на Англия, който възнамерявал да си възвърне Гиен и заплашвал Северна Франция. Бонифаций VІІІ трябва да се предаде пред фактите и да разреши облагането с данъци, оставяйки Clericis laicos като мъртва буква.
През април 1297 г. Бонифаций изпраща в Париж Кардиналите Албано и Пренесте, носещи една нова була: в нея заповядва на воюващите монарси да установят примирие за една година, докато се сключва договорът за окончателен мир; с преговорите щял да се заеме Папата. Филип ги приема, но преди да им позволи да прочетат постановлението отправя следното предупреждение: „Кажете на Папата, че нашето убеждение е, че само на Краля подобава да повелява в Кралството. Че Ние сме Кралят на Франция и не признаваме ничия компетенция над нашата, която да се намесва в делата на Кралството. Че Кралят на Англия и Графът на Фландрия са васали на Краля на Франция и че Ние не приемаме друг съвет, освен Гласа на Честта, за да се разправяме с нашите поданици”.
Булата била прочетена, но Филип не отговорил до юни 1298 г., когато военната сполука била неблагоприятна за него пред обединените сили на Англия и Фландрия. Тогава той приел арбитража на Бонифаций VІІІ, но не в качеството му на Папа, а само като „Бенедето Гаетани”: по този начин избягвал да признае папската юрисдикция във въпросите на Кралството.
Към всичко това, полемиката относно законността на Бонифаций VІІІ продължавала по-живо от всякога. Във Франция Господарите на Кучето се заемали да актуализират дебата, докато в Италия възбудата се подклаждала от фамилията Колона: предпочитанието към Бонифаций VІІІ или Целестин V там се било превърнало в синоним на гвелф или гибелин. Членовете на фамилията Колона, получаващи тайната подкрепа на Филип ІV и съюзени сега с Крал Фадрике от Сицилия – син на Педро ІІІ Арагонски и Констанца от Швабия, – се явявали от гледната точка на Папата като най-твърдите кандидати за една Голенска вендета. Имало нужда само от един повод и този се представил когато озлоблението на Стефано Колона го подтикнало да нападне един папски керван, който пренасял понтифическото съкровище от Анани към Рим. Стефано Скиара Колона не бил действувал с намерението за кражба, а с убедеността, че спасява богатствата на Църквата, които се намирали във властта на един узурпатор; затова той откарал посред бял ден съкровището в своя Замък в Палестрина.
Наказанието, което Бонифаций VІІІ щял да наложи на Колона и гибелините, щяло да бъде образцово, макар и характерно за Голенската менталност. Първо той представил пред народа на Рим деянието на Скиара Колона като едно неописуемо престъпление, за което държал отговорна цялата му Фамилия: „Кардиналът Пиетро е Глава на гибелините и както той, така и Кардинал Джакомо бяха виновните, че папският избор се забави две години в Перуджа. Сега един друг член на тази фамилия дръзва да се надига срещу авторитета на Папата – най-висшият във Вселената – и се осмелява да ограби неговото съкровище: това прокълнато потекло трябва да бъде отлъчено от Църквата”. Напразно било това, че Кардиналите Колона обявявали незаконността на Бонифаций VІІІ, че привеждали в полза на своите обвинения съмненията, които Парижкият Университет повдигал относно оттеглянето на Целестин V, или че изисквали свикването на един Генерален Събор на Църквата, който да се произнесе по случая: за по-малко от месец и с одобрението на Светата Колегия, Кардиналите Джакомо и Пиетро са отлъчени и лишени от постовете си, също както и Джовани Колона и неговите синове Агапито, Джакомо и Стефано Скиара. Освен, че се отлъчвали от Църквата и от християнството, в булата се нареждало да бъдат конфискувани техните богатства, собствености и титли. Естествено, Колона се съпротивляват и Бонифаций отвръща, обявявайки един Кръстоносен Поход: тези, които участвуват в него, ще получат същите опрощения, както ако са ходили в Светата Земя.
С преминаването на кръстоносците убийствата на гибелини се подновяват в цяла Италия. Замъкът на Скиара в Палестрина е превзет и по заповед на Бонифаций разрушен до основи, а земята – разорана и посипана със сол. Скиара и останалите от фамилията Колона трябва да избягат във Франция, напълно разорени. Малко след това идва редът на Духовните Францисканци: според една друга була Светата Инквизиция намирала техните учения за еретически и заповядвала разпускането на Ордена.
Коментари
Публикуване на коментар