Книга Първа
Глава V
Не е изненадващо, че полицията архивира случая малко след като беше приключило разследването, тъй като с всяка крачка, която правеше, за да го изясни, всичко ставаше все по-объркано, бидейки неоправдано да се полагат толкова усилия за едно престъпление, което – както изглежда – никой не бе заинтересован да разреши. На първо място – понеже Белисена Вилка нямаше известни роднини, които да изискат правосъдие; но най-вече заради мистерията, която обгръщаше проблема: как бе влязъл убиецът в херметически затворената килия? Защо беше употребил едно ценно, украсено с бижута въже, за да убие една беззащитна луда? И най-неразбираемото: какъв би могъл да бъде мотивът за престъплението – мотивът, който да направи случилото се понятно?
Нямаше отговор на тези и на другите въпроси, които възникваха и – с течение на времето, като нямаше напредък с нито една стъпка – случаят беше благоразумно затворен от полицията.
За два месеца никой в невропсихиатричната болница не говореше за престъплението и малцина бяха онези, които няколко месеца по-късно си спомняха за злощастната Белисена Вилка.
Всекидневната рутина, изтощителната работа, насъщните и неизбежни проблеми – всичко това допринася светският човек, потънал в развитието на своята Съдба, да се стане нечувствителен към чуждото страдание или към онези явления, които не засягат перманентно неговата конкретна реалност.
Аз не съм изключение от правилото и що се отнася до разказаното тук, сигурно бих забравил за ужасното престъпление, затрупан със задълженията на медицинската ми професия, даването на консултации или лекциите по американска Антропология, които посещавах като курс за следдипломна квалификация.
Казвам „бих забравил”, защото историята на Белисена Вилка скоро нахлу в собствения ми свят, преобръщайки го изцяло; довеждайки ме до границата на бездната на лудостта, в която тя се бе провалила.
Както казах, полицията изгуби интерес доста скоро след престъплението; след клетвените показания, взети през следващите няколко дни, повече не ни обезпокоиха и животът се завърна към обичайния си ритъм. Трупът на Белисена Вилка бе подложен на аутопсия, която послужи единствено, за да потвърди вече предположеното от нас: смъртта бе пречинена от удушаване с бялото въже. Тъй като тя нямаше известни роднини, една телеграма бе изпратена на единствения й посетител – един индианец чауанко, живеещ, както изглежда, в провинция Тукуман; но след като мина известно време без той да се появи, бе пристъпено към погребение на тленните останки в едно местно гробище.
През онези дни – в средата на януари, разгара на северното лято – единствената ми грижа се състоеше в планирането на годишната ми отпуска, която започваше на 20-ти и продължаваше до края на февруари. Несъмнено, щях да имам време да направя няколко екскурзии и да подготвя материалите, които да предам през март.
Именно по време на едно посещение във Факултета по Антропология на Университета в Салта, което направих, за да се запиша за един последен изпит, се натъкнах на професор Пабло Рамирес – почетен доктор по филология, когото познавах, понеже бях посещавал един от неговите курсове по америндски езици. Като го видях, внезапно ми хрумна да направя една консултация:
– Добър ден, д-р Рамирес. Ако не би било неудобно да Ви отнема един момент, бих искал да Ви попитам нещо...
– Добър ден, д-р Артуро Сигнагел, – отвърна той, докато кимаше учтиво с оплешивяващата си глава. – Кажете.
– Виждате ли, д-р Рамирес, преди няколко дни почина една пациентка в невропсихиатричната болница, където съм лекар, и преди да умре, тя произнесе една дума на кечуа, нещо като „пачачуткий”; аз го превеждам като: пача – Свят, чуткий – разчленявам: или „разчленявам Света”. Тъй като това няма смисъл, бих искал да ми кажете дали има някакво друго значение на тази дума. – Опитвах се да не давам информация относно странната смърт. Професор Рамирес изслуша превода ми с видимо неодобрение.
– От коя част на страната е родом Вашата пациентка?
– От провинция Тукуман; изглежда, че винаги е живяла в чалчакийските долини, макар напоследък да е пътувала на север, включително в Перу и Боливия. Но за тези пътувания знам много малко, затова не бих се наел да ги коментирам.
– Хубаво, – каза нетърпеливо д-р Рамирес. – Както знаете, кечуа има множество диалекти; но според произхода, който ми дадохте, предлагам Ви да разгледате следното: ако пача е „Свят” или „Земята”, като в пачамама – „Майката Земя”, в кечуа сантягуеньо пача означава също така и „Време”. В този диалект „чуткий” е преходният глагол „размествам”, поради което Вашата дума ще означава „размествам Времето” или „разместване на Времето” в един най-буквален смисъл.
Трябва да призная, че едно тревожно усещане ме обхвана, докато изслушвах стария професор, тъй като нещо вътрешно – един таен инстинкт – ми казваше на висок глас, че ако имаше някакво обяснение за убийството на Белисена Вилка, то би се намирало отвъд нормалното разбиране – в една сфера, където със сигурност господствуваха закони, непознати на човека. Какво бе това „разместване на Времето”, ако не едно смътно, неразбираемо понятие, което се противи на разума, но което има явна връзка с убийството? Как да се разбира – ако не се допусне намесата на неизвестното – фактът, че някой или нещо може да влезе в една килия, заключена с ключ, да извърши убийство и да излезе спокойно, оставяйки след себе си смъртоносното въже, т.е. доказателството за едно необяснимо присъствие? Да, във всичко това имаше нещо като една преднамерена небрежност – сякаш убиецът бе искал да направи една малка демонстрация на своята неизмерима и ужасна власт като проява на една маниакална гордост.
Видимо смутен, аз се сбогувах с професор Рамирес и продължих по пътя си, докато една вътрешна убеденост се утвърждаваше отново и отново в моя мозък: Белисена Вилка бе знаела, че я дебне смърта опасност, когато бе викала: пачачуткий, пачачуткий.
Коментари
Публикуване на коментар