Книга Първа
Глава ІV
Познавах Белисена Вилка от болницата. Тя пристигна през декември 78 година с една армейска линейка. Двама набити подофицери я съпроводиха до кабинета на директора и му предадоха едно писмо от командира на 230-ти кавалерийски полк със седалище в Салта полковник Марио Перес, заедно с един плик, съдържащ документация и един медицински картон. В писмото, съобщи ни по-късно д-р Кортес, полковникът го молел да приеме като пациентка на болницата Белисена Вилка, „която страдала от едно психично заболяване, надлежно потвърдено от военните медици, подписали приложените изследвания”. Жената, родом от провинция Тукуман, имала един-единствен син, изчезнал по време на Голямата Репресия от 1977 година. Не знаейки местонахождението му и явно бидейки уверена, че властите ще й откажат информация, тя започнала да обикаля решително из различни провинции в северната част на Аржентина и включително напускала страната, пътувайки из вътрешността на Боливия и Перу. Това поведение се видяло подозрително на Службите на Разузнаването, които я подложили на интензивно следене и накрая я задържали.
Именно по време на дългите разпити била отчетена възможността Белисена Вилка да е умствено неуравновесена, поради което след консултациите с военните медици било уредено нейното прехвърляне в Невропсихиатричната Болница „Д-р Хавиер Патрон Исла”. Що се отнася до сина й, въоражените сили не знаеха нищо за неговото местонахождение, нито дали участвува в някоя подривна организация; изчезването му с право бе обезпокоило властите, затова се считаше, че е преминал в нелегалност. Тази идея се затвърдила при узнаването за изненадващата активност на майката – факт, който в крайна сметка станал мотив за нейното задържане. Предходната информация беше дадена от полковника, за да не се придава значение на историите или заявленията, които би могла да направи болната.
Според д-р Кортес тонът на писмото не допускал отговор – било си почти една заповед Белисена Вилка да бъде хоспитализирана. Според неговата преценка трябваше да се разгледат две възможности: или жената е полудяла по време на „разпита”, или историята, която излагаше Армията, беше истинска. Това, което трябваше да се изключи по начало, бе един трети вариант – че тя е знаела нещо във връзка с подривните сили... В такъв случай тя е щяла да бъде екзекутирана. В онези дни бяха трудни времена – Аржентина, окупирана от военните през 1976 година, бе подложена на една огромна репресия, която започна с изтреблението на прочутите „партизани-нихилисти” – каквото беше официалното им определение – и завърши с една кървава баня, достойна за Калигула, в която загинаха наред с окаяните партизани и хора от всякаква класа. Убитите и изчезналите наброяваха хиляди и в една такава опасна атмосфера, не беше полезно за здравето да се дискутират заповедите на военните.
– Тепърва ще дойдат по-добри времена, – каза ни д-р Кортес. – Спомнете си, че военните се ръководят от законите на стратегията. – И с обичайната си начетеност той ни цитира Макиавели – един гений на стратегията, който в своя труд „Владетелят”, казва: „...при завземането на властта в една държава, всеки узурпатор трябва да размисли върху престъпленията, които ще е необходимо да извърши и да ги осъществи всичките наведнъж, за да не трябва да ги повтаря ден след ден и – като не се вижда в такава необходимост – да може да покори хората със силата на благодеянията”. „Защото престъпленията трябва да се извършват един-единствен път, така че, траейки по-малко, да нараняват по-малко; докато благодеянията трябва да се разпределят малко по малко с цел да бъдат усетени по-добре”.
Такава беше според д-р Кортес философията на правителството.
Спомням си, все едно бе вчера, как съпроводих Белисена Вилка до отделение „Б”, впечатлен от нейните културни маниери и искрен вид. Без да бъде действително висока, тя изглеждаше такава благодарение на малкото си, но изправено тяло; черната и свободно пусната коса с леки къдри, падаше до кръста й. Очите, леко удължени, бяха зелени, а носът – нещо забележително – придаваше твърд изглед на лицето, заобиколено от един почти съвършен овал. Устата й – пропорционална – беше с плътни устни; веждите – гъсти и прави над очите. Всичко в нея излъчваше една жива атмосфера, която с нищо не издаваше една възраст от 47 години и въпреки, че претърпените неволи бяха оставили своята забележима следа, можеше да се отгатне, че в младостта си тя е била една жена с необичайна красота.
Изследванията, направени в Болницата, потвърдиха, че Белисена страда от един вид шизофрения, поради което д-р Кортес, не толкова податлив на естетически съображения, реши да поддържа диагнозата на военните медици за „необратима старческа деменция”, макар такава оценка да бе напълно несправедлива.
Докато вървяхме по коридорите в посока на отделение „Б”, получих първата от неизброимите изненади, които щеше да ми донесе заниманието с Белисена Вилка и нейната странна история. Прочитайки табелката от пластмаса с моето име, закачена на джоба на сакото ми, тя каза:
– Д-р „Артуро Зигнагел”. Вие имате магическо име: „мечка с победоносни нокти”. Знаехте ли го?
– Предполагам, че да, – отговорих, докато превеждах на ум: Артуро от гръцкото arctos означава „мечка”; Sieg означава „победа” на немски; и nagel, „нокът” на същия език. – Това, което ме учудва – добавих – е, че Вие го знаете. Разбирате гръцки и немски?
– О, не е необходимо, докторе. Аз виждам с Кръвта. Знам това, което винаги съм знаела – отвърна ми тя с откровена усмивка.
Да, тя е болна! – помислих си глупаво, вярвайки, че намеква за теорията за превъплъщенията, както правят спиритистите – постоянни клиенти на нашите отделения. В онзи момент не бих могъл да си представя ни най-малко, че един ден ще правя необичайни усилия да си припомня всяка една от думите й, за да ги анализирам с огромно уважение.
Коментари
Публикуване на коментар