Книга Втора
Ден Тридесет и Шести
От предходните концепции, запечатани в ума на Филип ІV от наставниците Domini Canis, се очертава неговата бъдеща Стратегия: преди всичко той ще трябва да възстанови Царската Функция; за тази цел ще се опита да отдели Църквата от Държавата; и това отделяне ще бъде учредено чрез точните юридически аргументи на Римското Право. Но участието на Църквата се проявявало в трите основни власти на Държавата: в законодателната – чрез върховенството на Каноничното Право над гражданския закон; в съдебната – чрез върховенството на църковните Трибунали при отсъждането на всеки казус, независимо и над гражданското правосъдие; и в административната – чрез поглъщането на големи ренти, произлизащи от Кралството, без Държавата да може да упражнява никакъв контрол върху тях. Мерките, които Филип ІV ще предприеме, за да промени последното от тези положения, ще бъдат онези, които ще предизвикат най-яростната реакция на Голенската Църква.
Когато Филип ІV се възкачва на Трона, Църквата била политически и икономически могъща и се припокривала с Държавата. Неговият баща Филип ІІІ бил въвлякъл Кралството в един Кръстоносен Поход срещу Арагон, който вече бил струвал едно ужасно поражение на френските войски. Монархията била слаба пред поземлената аристокрация: феодалните Сеньори при падението в Културния Договор били придали една преувеличена ценност на собствеността на земята, изоставяйки или забравяйки древната стратегическа концепция за завземането, поддържана от народите на Кръвния Договор; затова във времената на Филип ІV се приемало, че съществува една абсурдна връзка между благородството на едно потекло и площта на земите, които то притежава, така че онзи Сеньор, който имал най-много земи, претендирал да бъде най-Благороден и могъщ, стигайки до оспорването на суверенитета на самия Крал. Преди Филип Август (1180 – 1223 г.) например, Херцогът на Гиен, Графът на Тулуза или Херцогът на Нормандия притежавали поотделно повече земи от управляващия дом на Капетингите. Кралят на Англия на теория бил васал на Краля на Франция, но неведнъж неговото териториално господство го превръщало в един опасен съперник; това било видяно ясно по време на царуването на Хенри ІІ Плантагенет, който освен Крал на Англия бил също така суверен на голяма част от Франция: Нормандия, Мен, Анжу, Турен, Аквитания, Оверн, Анси, Сентонж, Ангомоа, Марш и Перигор. Едва когато Джон Безземни допуснал известните си грешки Кралят Филип Август възвърнал за своя Дом Нормандия, Анжу, Мен, Турен и Поату. Обаче Луи ІХ – другар от Кръстоносния Поход на Едуард І – щял да върне на този английски Крал френските феодални владения.
Така от разпадането на Империята на Карл Велики и до Филип ІІІ не съществувало нищо подобно на национално съзнание у Кралете на Франция, а една амбиция за териториално господство, насочено към укрепването на феодалната власт: тогавашната аристокрация била чисто културна – основавала се на титлите за собственост, а не на кръвта, както би подобавало на една автентична Аристокрация на Духа. По такъв начин териториалните разширения на предшествениците на Филип ІV нямали друга цел освен придобиването на власт и престиж във феодалното общество: тези притежания по никакъв начин нямало да доведат до политическото единство на Франция, до абсолютната монархия, до централизираната и рационална администрация и до националното съзнание. Тези резултати били изключително дело на Стратегията на Филип ІV.
Но една „Хиперборейска Стратегия” не е просто съвкупност от мерки, а динамичната структура на едно ефикасно в крайна сметка действие. Стратегията на Филип ІV се основавала на следната концепция на Хиперборейската Мъдрост: ако един народ се организира в съгласие с Кръвния Договор, тогава Царската Функция изисква стратегически начин на живот. Това ще рече, че Царят на Кръвния Договор ще трябва да ръководи своя народ, прилагайки стратегическите принципи на Завземането, на Ограждането и на Стратегическата Стена; допълнени с принципа на Магическото Култивиране, т.е. с бяло-Атлантското наследство на Земеделието и Скотовъдството. На тази концепция, за която вече говорих в Ден Трети, трябва да се позовем, за да разберем структурно промяната на френската политика след идването на Филип Хубавия.
От практическа гледна точка Стратегията, която Филип ІV възнамерявал да осъществи, се състояла в изпълнението на трите споменати принципа посредством три съответни политически акта. Сега ще обясня по ред начина, по който Филип ІV разбирал тези принципи, свързани с Царската Функция, а сетне ще покажа как неговите политически действия отговаряли вярно на Хиперборейската стратегия на Domini Canis.
Първо: завземане на реалното пространство. Този принцип допуска няколко степени на разбиране; очевидно в случая на Царската Функция завземането трябва да включва по същество територията на Царството. Но кой трябва да завзема земите на Царството? – Царят на Кръвта и властвуващият Дом от името на расовата общност, т.е. на Духа, който е един народ на Кръвния Договор. Защото Царят е, както се каза, „Гласът на народа” – „неговата инвидидуализирана Воля”; Царят трябва да завземе територията на Царството, за да се осъществи народният суверенитет. Наследствената феодална система – продукт на Културния Договор – подкопавала Царската Функция, тъй като държала Царя отделен от народа: сревновековният народ в действителност дължал пряко подчинение на Териториалните Сеньори, а те – на Краля; и Кралят можел да се обърне към народа само посредством феодалните Сеньори. Затова Филип ІV щял да ратифицира един закон, който задължавал целия народ на Франция да се закълне във вярност пряко на Краля, без посредници от никакъв тип: „нищо материално не може да застава между Царя на Кръвта и Народа”. Накратко – Завземането на Царството от Царя „е” Суверенитетът.
Второ: прилагане на принципа на Ограждането в завзетото реално пространство. На най-повърхностното ниво на значението това се отнася също до териториалната сфера: собствената сфера трябва да се изолира стратегически от вражеското владение посредством принципа на Ограждането; това предполага във всички случаи определянето на една държавна граница. Но този втори стратегически ход е онзи, който придава реалност на понятието за „Нация”: съгласно Кръвния Договор един народ с общ Произход, Кръв и Раса, организиран като Суверена Държава, завземащ и ограждащ земите на своето Царство, представлява една Нация. Вътре в ограждането е Нацията; навън – Врагът. Едно такова идеално разделяне обаче може да бъде изменено от различни фактори и не без борба се стига до осъществяването на прилагането на принципа на Ограждането и до зараждането на националността; може да се случи така – както веднага ще се види, – че областта на Ограждането надхвърля в определени слоеве на реалното пространство териториалната зона и навлиза в пространството на други нации; но може да стане също и така, че външният Враг прониква в собствената държавна зона и застрашава вътрешно Нацията. Последното не е трудно поради културната природа на Врага, т.е. произлизаща от Културния Договор: „Външният Враг” е също така „Вътрешен Враг”, защото Врагът е Единен – той е Единният и неговите представители, т.е. Врагът е лишен от националност или по-точно той е „интернационален”; Врагът не познава принципа на ограждането и не признава граници от никакъв вид, тъй като за него целият свят е неговото campus belli [1]: и в това универсално бойно поле, в което той възнамерява да наложи своята воля, са включени Нациите и народите, градовете и манастирите, Културите, които придават смисъл на човека, и плодородното поле на неговата Душа. Тогава се разбира, че принципът на Ограждането е една концепция, по-широка от подсказаното на пръв поглед, и само неговото точно определение и приложение позволяват да бъде открит Врагът.
Принципът всъщност се отнася до едно стратегическо Ограждане, чието съществуване зависи единствено от Волята на онези, които го прилагат и поддържат. Затова Ограждането обхваща множество полета освен чисто териториалното: една завзета област може да бъде действително оградена, но тази географска област не е нищо повече от „приложението” на принципа на Ограждането; това не е стратегическото Ограждане само по себе си. Стратегическото Ограждане никога не описва една географска област, нито дори една геометрична, а харизматична. Това се разбира ясно в случая на Нацията. Членовете на една Нация признават множество национални граници освен географските: териториалните граници на Вавилония може би са били определяни от реките Тигър и Ефрат, но границите на страха, внушаван от нейната национална армия, се простирали по целия Древен Свят; и същият принцип може да се приложи, за да се определи кой да е друг аспект на Културата на една Нация, който винаги ще представлява една област на национално влияние, различно от географското държавно пространство. Но – и това е важното – само членовете на една Нация знаят къде започват и къде свършват нейните граници; тези, които са й чужди, ще могат да схващат интуитивно областите, в които се проявява националното, но точното определение е познато единствено на онези, които принадлежат на Нацията. И за това възприятие, което не е рационално, нито ирационално, се казва, че е харизматично.
Хиперборейската Мъдрост утвърждава, че принципът на Ограждането определя една форма и едно съдържание: формата се нарича „Мистика”; а съдържанието – „Харизма”. Членовете на една Нация от друга страна са стратегически субекти. Една Нация като продукт на едно стратегическо Ограждане определя своята собствена Мистична форма, възприемана харизматично от стратегическите субекти, които участвуват в нея. Всяка Мистика, национална или каквато и да било друга, е независима от времето и физическото пространство: нейното проявление е чисто харизматично. Затова всички, които възприемат Мистиката, т.е. които се намират под същото стратегическо Ограждане, придобиват идентично познание за неговата форма, без различие на перспективата: това единство е възможно, тъй като всички стратегически субекти притежават една априорна връзка, която е Общият Източник на Чистата Кръв; под формата на една Мистика стратегическите субекти изпитват едно Харизматично Свързване, което ги обединява в Източника и им разкрива една и съща Истина. По този начин се разбира концепцията за централността на Мистиката: всеки стратегически субект е Център на Мистиката; но тъй като възприятието е харизматично – не времево, нито пространствено, – ясно е, че същият център се намира едновременно във всички стратегически субекти. Например, що се отнася до Мистичната Нация, има един Център, който пребивава едновременно във всичките членове на един народ – в стратегическите субекти: всеки един от тях проектира принципа на Ограждането в кое да е поле – било то географско или културно – и възприема харизматично националната Мистика; и Нацията е една и съща за всички.
И сега ще се разбере по-добре, д-р Сигнагел, харизматичният характер на Царската Функция: съгласно Хиперборейската Мъдрост, ако Центърът на една национална Мистика се въплъщава в един човек, то той без никакво съмнение е Царят на Чистата Кръв – расовият Водач, харизматичният Вожд и пр. – на този народ. Царят на Кръвта представлява, прочее, фундаменталният Център на Мистиката на Царството, който е същият онзи център, който се намира едновременно във всичките му поданици: „по такъв начин нищо материално не може да застава между Царя на Кръвта и народа”, защото между тях съществува Харизматичното Свързване в общия Източник на Чистата Кръв.
Като прилага принципа на Ограждането към своето Кралство, Филип ІV възприема Мистиката на френската Нация и забелязва също така, като чрез един контраст, външния и вътрешния Враг. Кой е Врагът? Следва да се разгледат няколко нива. На първо място Врагът е всеки, който се противопоставя на установяването на стратегическото Ограждане: този, който допуска една национална граница, но не я признава; който оказва натиск срещу някоя от националните граници. В този случай той е, например, една друга Нация, съседна или не, но която упражнява неоспоримата сила да разширява своето национално ограждане, основана на Божественото Право на Духа да Царува над расово по-низшите народи и да завзема тяхната територия: полемиката ще бъде разрешена от войната – средството, чрез което се определя безпогрешно коя Нация притежава по-добрата Хиперборейска Стратегия и съответно кой е народът с по-Чиста Кръв и кой е Царят на по-духовната Кръв. Но това е един достоен Враг, предвид че той допуска съществуването на противниковата Нация, макар и да не признава пределите на нейното Ограждане: с един такъв Враг винаги е възможно да се сключи съглашение за съвместно национално съществуване, което не означава, разбира се, окончателен мир, тъй като не е възможно да се прекрати харизматичният ефект на Аристокрацията на Чистата Кръв: както в едната, така и в другата Нация ще възникват водачи, които ще се опитват да уредят окончателно въпроса. Перманентният мир не се разглежда в националната Стратегия на народите на Кръвния Договор, а една напълно различна концепция, позната като национална Мистика, която ще бъде постигната от двата народа в края на Войната: така първата цел на националната война не е простото завземане на вражеската територия, нито налагането на една чужда Култура, нито унищожаването на противниковия народ; всички тези цели, поставени на първо място, се подчиняват на стратегическите отклонения, въведени от Свещениците на Културния Договор; основната цел е приобщаването на вражеската Нация към собствената национална Мистика, Харизматичното Свързване между двата народа и съвпадането с Царя на Кръвта, който и да е той; и ако това предполага унищожаването на кралския Дом – заглушаването на един Глас на народа, – то триумфиращата Мистика ще се прояви за всичките стратегически субекти от съревнованието в един друг Глас на Народа от по-висш харизматичен характер, който ще изразява всички тях еднакво.
Но на второ ниво следва да се разгледа Врагът, който дори не допуска правото на съществуване на Мистичните Нации. С този Враг не са възможни примирия от никакъв вид. Ясно е, че той не ги и иска, предвид че никога не обявява открито войната, която казва, че отрича, а предпочита да действува тайно, от вътрешността на стратегическото Ограждане. Той си поставя за цел да корумпира и разруши по този начин харизматичните основи на мистичната Държава и да причини отслабването и евентуалното потъпкване на границите на националното Ограждане, т.е. да причини деформирането и разпадането на мистичната форма. Този Враг, който следва да се определи като синархичен, разполага във всички Нации и във всички съсловия на държавните структури с организации от агенти, индоктринирани в целите на Културния Договор: тези сатанински интернационали заговорничат срещу самото съществуване на мистичната Нация и така – срещу приложението на принципа на Ограждането и Харизматичното Свързване между Царя и народа, което поставя нацията извън техния Контрол, т.е. извън Контрола на Бялото Братство, което е това, което вдъхновява, подхранва и вдъхва живот на синархичните интернационализми. Плановете на Бялото Братство, както вече обясних повече от достатъчно, са насочени към установяването на Универсалната Синархия на Избрания Народ.
Затова всички тези интернационали се съгласували в поддържането на принципите на Културния Договор, насочени изкусно към отслабването на хиперборейските стратегически основи на Народите на Кръвния Договор: за да се премахне етическата основа на реалността на Аристокрацията на Кръвта, основана върху расовата наследственост на Символа на Източника в народите с Чиста Кръв, те утвърждавали равенството на всички човеци пред Създателя Йехова-Сатана. За да покажат, че стратегическото Ограждане и Нацията, определена чрез него, е само една незначителна идея, развита от посредствени, тесногръди и егоистични човеци, които никога не ще приемата „Висшия Идеал на Универсализма”, те прилагали християнството като инструмент за културно изравняване на народите и им внушавали да отъждествяват Универсалния Принцип на Властта с Римския Папа, който несъмнено бил носител на свещеническия Меч, господствуващ над светските Мечове на Кралете: Папата бил истинският Универсален Суверен, който царувал над народите и Нациите; пред неговото „Величие и Власт” делото на Царете на Кръвта щяло да изглежда за спящите човеци като явно лишено от мистичен характер; а Аристокрацията на Духа и Кръвта щяла да бъде за онези фанатични егалитаристи едно изкуствено творение на Благородниците – продукт на привилегиите на феодалното общество.
И за да дискредитират войната като средство за утвърждаване на националната Мистика, те предлагали утопията на мира: един вечен мир, който щял да се постигне във всеки случай ако човечеството навлезело в етапа на религиозния универсализъм, ако всичките светски власти – светските Мечове – се преклонели пред свещеническия Меч на Върховния католически Понтифекс; тогава войните щели да приключат и християните щели да заживеят завинаги в мир, далеч от оръжията, бойните поля и от каприза на Господарите, отдадени на труд и молитва, закриляни от абсолютното правосъдие на Представителите на Бога и на неговия Закон; едно единствено Световно Правителство щяло да държи Властта и дори щяло да е възможно Двата Меча да бъдат в ръцете на един имперски Папа; и мирът щял да донесе богатство на всички по равно; но това богатство щяло да бъде администрирано справедливо и безпристрастно от една-единствена Банка – продукт на банковата концентрация или финансовата Синархия, – зависеща изключително от Върховния Понтифекс, който щял да държи Универсалната Власт. Християнският народ, прочее, не трябвало да се съмнява относно това, кой представлявал реално неговите интереси и кому трябвало да се даде безусловно Универсалния Суверенитет: заемащият Трона на Свети Петър, наложителят на universalis pax [2], регентът на Гълъба на Израил.
Срещу тази християнска цивилизация на Любовта и Мира, на културата на равенството, се противопоставяли националните граници и Царете на Кръвта; и езическата цивилизация на Омразата и Войната, която неизбежно възниквала вътре в мистичните ограждания; и Аристокрацията на Духа; и стратегическите субекти, които харизматично възприемали и познавали пределите на националните граници: срещу тях воювал, без да обявява война – подривно – вътрешният и външният Враг на Нацията, подкрепен от своите сили на петата колона – от своите интернационални организации, всички които били насочени към установяването на Световното Правителство и Универсалната Синархия на Избрания Народ.
И кой бил, тогава, Врагът на френската Нация? С помощта на Domini Canis Филип ІV определя строго идентичността на Влага, който се разгръща в няколко тактически крила. Подредени по степен на опасност, различните линии на действие бивали осъществявани от следните организации: І) Голенската Църква. От векове вече Голените контролирали избора на папите и от Рим управлявали християнския свят. Макар принципният враг, собствено казано, да били Голените, те се противопоставяли на Филип ІV като външен Враг посредством Папата и като вътрешен Враг чрез своите монашески, военни и финансови Ордени. ІІ) Бенедиктинските Голенски Ордени: Конгрегацията на Клюни, Цистерцианският Орден и Тамплиерският Орден, които използували Кралството на Франция като оперативна база. ІІІ) Избраният Народ със своята постоянна корумпираща и дестабилизираща дейност. ІV) Английският кралски Дом, контролиран от англо-саксонските Голени и притежаващ големи феодални владения в Кралството на Франция. VІ) Определени феодални Сеньори, васали на Краля на Франция, такива като Графа на Фландрия, които предавали Краля в полза на английския кралски Дом, мотивирани от комерсиални и финансови интереси, на които не били чужди многобройните и богати членове на Избрания Народ, гъмжащи във фламандските и английските градове, и от анти-френското влияние на англо-саксонските Голени.
Трето: конструиране на Стратегическата Стена. Излишно е да се обяснява, че Филип ІV не успял да изпълни третата цел на стратегическия начин на живот, тъй като ако такова нещо се беше случило, историята на Човечеството би поела един напълно противоположен курс и не бихме се намирали днес – отново – в моментите, предшествуващи установяването на Световното Правителство и Синархията на Избрания Народ. Приложението на Принципа на Ограждането, изпълнено блестящо от Филип Хубавия, му струвало живота от ръцете на вътрешния Враг, но то послужило за ознаменуване на тоталния провал на плановете на Бялото Братство за онази Епоха. И Каменните Човеци и Хиперборейски Понтифици, които очаквали случая да приложат Литическата Мъдрост за построяване на Стратегически Стени от вътрешността на Circulus Domini Canis, трябвало да отложат проекта поради липсата на инициатически способности у следващите Крале, при които Кралството, вече превърнато в една Суверена Нация, затънало в множество затруднения, само едно от които била Стогодишната Война.
[1] Лат. „Бойно поле” (бел.прев.).
[2] Лат. „Вселенския мир” (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар