Книга Втора
Ден Тринадесети
Както се вижда, Господарите на Тарсис били sui generis [1] християни и ако Църквата беше открила техния начин на мислене, сигурно би ги осъдила като еретици. Но те винаги се пазели да изразяват публично своите идеи: далеч били времената, в които Домът на Тарсис надзиравал Култа на Студения Огън и носел задължението за неговото съхранение разпространение. След разрушаването на Тартесос и клетвата, дадена от последните Каменни Човеци, приоритетът, който се бил наложил, се състоял в изпълнението на семейната мисия и опазването на Меча на Мъдростта: и за това било необходимо да остават колкото се може по-незабележими, съсредоточени единствено в своите цели. Те не забравяли, че Мечът на Мъдростта все още оставал в Тайната Пещера и че върху тях тегнела присъдата на Голените или Горрен – тоест Свинете, както презрително ги наричали Господарите на Тарсис, намеквайки за изречението, написано с кръвта на Враите.
Но ако Господарите на Тарсис не говорели за своите религиозни идеи, в замяна на това те действували: и го правили повидимому, за да привличат вниманието към образцовото си поведение и да го отклоняват от спорните си мисли. Улеснявало ги до голяма степен широкото невежество, което характеризирало клириците и Епископите от онази Епоха: те се съсредоточавали само във външната част на Култа и във вярата и подчинението, проявявани от вярващите. И в това отношение тези от Тарсис представлявали един образец на християнска фамилия: били богати земевладелци, но много смирени и добродетелни; винаги работейки по своите земи в Уелва, те прекарвали голяма част от годината на полето; подпомагали щедро Църквата и поддържали във Вилата на Тарсис, една Базилика посветена на Пресветата Дева; дори били образували с хората от селото на Турдес един „Малък Орден на Читателите”, натоварен с изложението на Евангелието на Огласените, които идвали да бъдат покръстени! Да, Църквата можела да се гордее с Дома на Тарсис.
Всъщност, Господарите на Тарсис не лъжели в това, защото твърдели, че Най-Чистият Образ на „новото Християнство” бил този на Дева Мария. Затова още в средата на ІІІ век те преобразували римската Базилика, където се отслужвал Култът на Веста, в една християнска Ecclesiae[2]. Запазили сградата непокътната, но заменили Стауята на Веста и построили един Олтар за отслужване на Причастието, в който поставили също и Вечната Лампа. В границите на възможното Господарите на Тарсис се стараели Параклисът винаги да бъде обслужван от клирици от фамилията, макар че поради своята важност той получавал периодични посещения на Епископа на Севиля и Презвитерите от околията. Литургията, избрана за Култа на Девата, имала автохтонен произход, защото самите Господари на Тарсис, когато се явили пред Християнските Свещеници, го направили, уверявайки, че са били свидетели на едно явление на Девата. Според тях Девата се била явила в една не много дълбока пещера, разположена на няколко метра от Вилата на Турдес – случай, който можели да потвърдят всичките членове на фамилията и неколцина слуги: Девата се била явила в Блясъка на Своето Величие и ги била помолила да почитат нейния Божествен Син и да я споменуват с един Култ. Тогава Господарите на Тарсис в плен на една видима възбуда, заяявили, че желаят да оставят Езическия Култ и да станат Християни. Подобно доброволно покръстване на една толкова могъща испано-романска фамилия предизвикало голямо задоволство у Католическите Свещеници, защото това увеличавало образцовия престиж на техните евангелизаторски мисии в региона. Затова те охотно приели инициативата на Господарите на Тарсис да посветят Базиликата на Култа на Девата от Пещерата.
И така във Вилата на Турдес било поставено началото на Култа на Нашата Господарка от Пещерата, който бил прочут в Южна Испания до края на Средновековието – докато последният от Господарите на Тарсис напуснал окончателно полуострова и Църквата поощрила бързото му забравяне. За да се разберат намеренията, които Господарите на Тарсис криели зад своето покръстване и установяването на Култа на Девата, няма нищо по-изясняващо от разглеждането на Скулптурата, с която те заменили Статуята на Веста.
Нещата се били променили доста от Епохата на картагенците. Сега Вилата разполагала с една огромна Господарска Резиденция в terra dominicata и с около петдесет хектара terra indominicata, отдадени за обработка [3]; едно селце, наричано също Вила на Турдес [4], било израстнало около Резиденцията на Господарите на Тарсис; и в единия край на селцето – върху един хълм, който плавно се спускал към Господарската Резиденция – Господарите на Тарсис били предназначили за Църквата и местната Енория една великолепна римска Базилика. Огласените, които идвали да чуят missa catechumenorum [5], и Вярвашите, които присъствували на особената missa fidelium [6], идвали до атриума – един двор, ограден с колони, – и преминавали покрай фонтана, наричан Cantharus, преди да влязат в централния неф. Построена върху правоъгълен план, Базиликата имала три нефа: двата странични нефа, които образували Кръста, и централният неф, който бил разделен от две колони от седалки, заемани – десните от мъжете и левите от жените; централният неф завършвал в абсидата – едно разширение, издигнато и покрито с купол, където се намирал Санктуариумът [7]. Обикновено във всички черкви от онази Епоха в основата на абсидата се намирала Есипскопската Катедра, където бил тронът, заеман от Епископа, заедно с другите седалки за Презвитерите. В Базиликата на Тарсис Епископската Катедра, както ще се види по-долу, била отдадена на Пресветата Дева. Срещу Епископската Катедра в центъра на Санктуариума се намирала sacra mensa [8]на Олтара, а върху нея – инструментите на Култа: Потирът, Подносът за нафората и Вечната Лампа.
Кулминационният момент на Литургията на Вярващите е непосредствено след като Свещеникът произнася думите, които установяват Причастието: тогава той изрича епиклезата – едно призоваване на Светия Дух, измолващо неговото участие за осъществяването на чудото на пресъществяването на Хляба и Виното – и дръпва една завеса, излагайки пред погледа на вярващите Божествения Образ на Девата. Вярващите бивали погълнати в Съзерцание: Скулптурата на Девата е от боядисано дърво с малки размери: седемдесет сантиметра височина, тридесет ширина и тридесет дълбочина; тя е седнала във величествена поза върху една Катедра, също от дърво; лицето е с красиви западни черти – тъй като възпроизвежда една от Дамите от Тарсис – и се усмихва меко, докато очите й са отправени втренчено напред; косата пада във формата на шестнадесет фино издялани плитки, които изникват неподсредствено под Короната; защото както Тя, така и Младенецът, носят атрибутите на Царското Достойнство: и двете Корони са тройни и осмоъгълни; що се отнася до Младенеца, той седи в скута й, върху дясното й коляно, докато Тя любящо го поддържа за рамото с лявата си ръка: за разлика от Скулптурата на Девата, която е от боядисано дърво, тази на Младенеца е от Бял Камък; Дева от Дърво – Младенец от Камък: Лицето на Девата е боядисано в неопетнено Бяло, Косата в Златно, Тялото в Червено, а Катедрата в Черно; с дясната си ръка Девата държи един сноп от шестнадесет Житни Класа и един Прът, с лявата си ръка подкрепя Младенеца; краката й са разделени, както и колената, а под десния крак се вижда – смачкана – показващата се глава на една змия; Младенецът-Цар Кристос от своя страна гледа втренчено напред в посоката, в която гледа неговата Божествена Майка, и държи една книга в лявата си ръка, докато с дясната прави един жест, който подчертава правия ъгъл между показалеца и палеца.
Очевидно е защо на този култ се давало името на „Бялата Дева с Каменния Младенец” или „Нашата Господарка с Каменния Младенец”. Не е толкова ясно от друга страна името „Нашата Господарка от Пещерата”, тъй като освен споменаването, направено от Господарите на Тарсис относно мястото на явлението на Девата, „пещерата” не участвувала изобщо в Култа. Но работата била в това, че Девата, която току-що описах, явно представлявала Ама – Майката на Навутáн , която белите Атланти наричали „Девата от К’Таагар”, тъй като твърдели, че Тя все още се намира в Града на Боговете-Освободители. Но какво означава К’Таагар? Това е едно съчетание на три прастари думи: първата е „Хк”, от която се е запазило само крайното „К”, което за белите Атланти било едно общо Име за Бог: с Хк те обикновено назовавали както Непознаваемия, така и Боговете-Освободители; втората е „Та” или „Таа”, което означава Град: но не какъв да е Град, а Хиперборейски Град – Град на белите Атланти; и третата е „Гр” или „Гар”, което е еквивалентно на крипта, пещера или подземно помещение. К’Таагар, следователно, означава приблизително „Подземния Град на Боговете-Освободители”. С изпадането на „К” и разместването на останалите думи, другите народи са наричали същия Град Агарта, Агартха или А’грта, което означава буквално „Подземен Град”. Но „А’грта” може да се интерпретира също като „пещерата” [9]: така се изяснява истинският произход на хитроумното название „Нашата Господарка от Пещерата”, която Господарите на Тарсис възприели, за да назовават пред хората Девата от Агарта.
В заключение – когато бил наложен имперският закон от 392 година, който забранявал практиката на езическите Култове, Господарите на Тарсис вече били християни – римски католици – и поддържали в своята ecclesiae propiae [10] Култа на Нашата Господарка от Пещерата – Девата от Агарта. Не че с тази промяна те се били отрекли от Култа на Студения Огън: всъщност, за да се чествува този Култ, не се изисквал никакъв Образ. Нуждата от образ на лидийците била тази, която с „усъвършенствуването на Формата на Култа” въвела в миналото Образа на Пирена. Но Пирена била Студеният Огън в Сърцето и нейната най-проста репрезентация се състояла във Вечната Лампа: за Избраниците на Богинята – за онези, които все още вярвали в Нейното Обещание, – трябвало да е достатъчна само Вечната Лампа, тъй като Ритуалът и Изпитанието на Студения Огън сега трябвало да се осъществяват вътрешно. По този начин цялата Древна Мистерия на Студения Огън била изложена пред погледите в онази Базилика на Вилата на Турдес. Но както и преди – както винаги – единствено Каменните Човеци я схващали. Само Те знаели, когато се молели в Параклиса, че Погледът на Девата от Агарта и този на Каменния Младенец, били приковани в Пламъка на Вечната Лампа; и че този танцуващ Пламък била Пирена, била Фрия – Съпругата на Навутáн, изразяваща със своя танц Тайната на Смъртта.
Едвам започва ІV век и три варварски народа се хвърлят в нападение срещу Испания: два са германски – свевите и вандалите, а другият – този на аланите – ирански. В поделянето, което те извършват, на аланите се пада да окупират Лузитания и част от Бетика, включително областта на Вилата на Турдес: те идват в 409 година и за осемте години, през които успяват да се задържат в региона, присъствието им се свежда до облагодетелствуването за собствена полза от данъците, полагащи се на римските функционери, и до периодичното плячкосване на някои села. За да отблъсне нашествието, римският генерал Констанций от името на Император Хонорий наема визиготския крал Валия посредством един foedus [11], подписан в 416 година: според този договор визиготите се задължават да се сражават в качеството на федерати на Империята срещу варварските народи, които окупират Испания, получавайки в замяна земи, за да се заселят в Южната част на Галия – в Тараконска Испания и в Нарбонска Галия. Така аланите биват бързо унищожени, докато вандалите все още осъществяват набези в Бетика за няколко години, докато окончателно напускат полуострова, отправяйки се към Африка.
Когато в 476 година скирът Одоакър сваля Римския Император Ромул Августул, слагайки край на Западната Римска Империя, вече са минали пет години, откакто визиготският крал Ойрих е окупирал Испания. Този път визиготите идват, за да се справят със свевите в изпълнение на федуса от 418 година, но те вече не си тръгват в продължение на следващите двеста и петдесет години.
Постоянното присъствие на визиготите в Испания не засегнало по решаващ начин живота на испано-римляните, освен собствениците на големи латифундии, които се видяли задължени от федуса да споделят земите си с германските „гости”. Такъв бил случаят на Господарите на Тарсис, които трябвало да приемат една визиготска фамилия на име Валтер и да им предадат една трета от terra dominicata и две трети от terra indominicata. Но след тази експроприация, която представлявала едно справедливо заплащане за спокойствието, което визиготското присъствие осигурявало в сравнение с доскорошните нашествия, всичко продължавало както през дните на Римската Империя: единствено местоназначението на данъците се било променило, като то вече не било Рим, а по-близкото Толедо; количеството и периодичността на събирането, и дори фунционерите-бирници били същите като при Римската Империя.
Три фундаментални въпроса разделяли първоначално визиготите и испано-римляните: един закон, който забранявал женитбите между визиготи и испано-римляни, религиозното различие и числената диспропорция между двата народа. Първият въпрос бил разрешен в 580 година с анулирането на закона, оставяйки вдигната бариерата, която възпрепятствувала сливането на двата народа: оттогава насетне фамилията Валтер се интегрира посредством множество бракове с Дома на Тарсис, възстановявайки по този начин първоначалното наследство на Господарите на Тарсис.
Вторият въпрос означава, че докато целокупното испано-романско население изповядвало католическата религия, визиготските гости се придържали към арианската вяра. Действително, и двата народа били християнски и невежи относно теологическите тънкости, които Свещениците установявали догматично. А в този случай различието, което Арий бил изтъкнал, било извънредно тънко. Визиготите били евангелизирани докато все още обитавали бреговете на Черно Море от готския Епископ Вулфила, привърженик на Арий; когато се придвижвали на Запад, притиснати от хуните, те открили със задоволство, че тяхното християнство било различно от това на римляните и се вкопчвали упорито в това често неразбираемо различие. Правели така, защото готите притежавали развита във висша степен националната гордост и имали нужда да разполагат с едно осезаемо различие – един собствен обединяващ принцип, – с който да избегнат културното поглъщане от Римската Империя: смисълът на различието само по себе си нямал особено значение; важното било, че арианството ги поддържало религиозно отделени от римското население, докато обединявайки ги помежду им, им позволявало да съхранят готската Култура.
В какво се състояло това различие с католическата догма, което малцина разбирали, но което готите-националисти защитавали до край? По-специално то се отнасяло до едно определение на проблема за Божествеността на Исус Христос. Позицията на Арий – по рождение от Либия, но записан в диоцеза на Антиохия, – възникнала като реакция срещу учението на Савелий: последният твърдял, че не съществува същностно различие между трите Лица на Християнската Троица; Синът и Светият Дух в действителност били проявления на Отца, но под други Аспекти или просопа [12]: същността на Единния Бог, представяйки се с един Аспект, била Отецът, с друг била Синът, а с трети – Светият Дух. Срещу това Арий започнал да учи от 318 година, че „само Единният Бог е вечен и неизречим: Исус Христос бил създаден от нищото и затова не е вечен; той е едно творение на Единния Бог и затова нещо различно от Него – нещо не-единосъщно с Него”.
Савелий не установявал някакво различие между трите Лица на Троицата, докато Арий различавал по такъв начин Отеца и Сина, че последният вече не бил Бог, нито единосъщен с Отца: и двамата били осъдени като еретици от Католическата Доктрина. И каква била истината тогава? Според както решил в Никея през 325 година един Събор от триста Епископи, Исус Христос отговарял на формулата consubstantialis Patri, тоест бил единосъщен с Отца – от същата субстанция и Бог също като Него. По този начил религиозното различие, което разделяло готите и римляните, се занимавало със сложното понятие за единосъщността между Бога и Словото Божие – различие, което не би могло да обясни готската упоритост, освен ако не се вземе предвид, че чрез него се съхранявала една Култура, една традиция, един начин на живот. Навярно опасността за потъване в римската Култура, която отричали готските националисти, не е очевидна в нейното реално измерение, ако не се обърне внимание на третия въпрос – този за числената диспропорция между двата народа: защото визиготите наброявали само двеста хиляди; тоест – една общност от двеста хиляди члена, наскоро пристигнали, трябвало да господствува над едно туземно население от девет милиона испано-римляни, притежаващи една висока степен на цивилизация. В светлината на тези цифри по-добре се разбира неохотата на готите да преодолеят религиозните и юридическите различия, които ги изолирали от испано-римляните.
Реалността на техния оскъден брой принудил визиготите да толерират религията на испано-римляните, макар и без да се отказват ни най-малко от своите ариански убеждения. Но въпреки отчаянието на националистите, универсалността на един свят, който тогава бил католически и римски, ги пронизвала от всички страни и накрая те трябвало да приемат една културна интеграция, която вече била в действителност осъществена. През 589 година крал Рекаред приема католицизма по време на ІІІ Събор в Толедо, осъществявайки религиозното обединение на всички народи на Испания. Тъй като готите били един народ от индо-германска Раса, който се числял между последните, които изоставили Кръвния Договор – тоест които били между тези с Най-Чиста Кръв на Земята, – лесно е да се заключи, че неговото присъствие на полуострова можело само да облагодетелствува Дома на Тарсис; но тази стъпка, направена от Рекаред, издигнала вече без пречки Господарите на Тарсис до най-благородните сановници в Двора на Толедо: от VІІ век благородниците от Турдес-Валтер били визиготски графове.
Политическото обединение на Испания, завършено от неговия баща крал Леовигилд, и религиозното обединение, осъществено от Рекаред, щели да разкрият един вътрешен Враг, който дотогава бил преуспявал от различията, които разделяли двата народа. Става на дума за членовете на Избрания Народ на Йехова-Сатана, които изповядвали към Гоите, тоест към тези, които не принадлежали на Избрания Народ, една неугасима омраза, аналогична на тази, която Голените изпитвали към Дома на Тарсис. Въпреки че последното Християнство – това на Исус Христос – свидетелствувало за ясен произход от техните Свещени Книги, техните традиции, техните Синагоги и техните Равини, те го презирали и обяснявали съществуването му като едно необходимо зло – като фабула, която правела очевидна поуката на Юдейската Истина. Лъжливото католическо Християнство щяло да трае до идването на Юдейския Месия – истинският Христос, който ще седне на Трона на Света и ще подчини всичките народи на Земята под Робството на Юдеите. Това било едно Пророчество, което щяло да се изпълни неизбежно, тъй както уверявали в Талмуда безброй Равини и Доктори на Закона. Те вярвали сляпо, че Диаспората имала за цел да ги разпръсне между нееврейските народи като един вид мистична подготовка за Бъдещето, което ще дойде – за Универсалното Възстановяване на Храма на Йехова-Сатана и Възкресението на Дома на Израил – истинския Юдейски Месия: по време на разпръсването, гоите щели да научат кои са евреите – проявлението на Единния Бог на Земята, – а евреите щели да покажат на гоите каква е Мощта на Единния Бог. В цялата Диаспора и в тази на Сефардите в Испания евреите, убедени в своята месианска роля, се заемали да подкопават с всякакви средства социалните основи на нееврейските народи; религията, моралът, институциите на аристокрацията и царската власт, икономиката и цялата законова основа претърпявали систематични атаки от страна на членовете на Избрания Народ.
Рекаред вече трябвало да действува срещу тях поради свидетелствата за тяхната неуморна покваряваща дейност, но наследниците на този Крал не действували с необходимата енергия и допуснали евреите да продължат със своите планове. Крал Сизебут – изключителен воин и ревностен християнин, който победил последователно баските, кантабрите, суконите, астурите и византийските гърци, – се заел да поправи тази ситуация: през април 612 година той издава един закон, който забранява на евреите „притежаването на роби-християни”. Не оставяйте да ви убегне, д-р Сигнагел, дълбоката ирония, която съдържала тази забрана от теологическа гледна точка, като се има предвид, че талмудическите Пророчества възвестявали „скорошното поробване на християните и гоим”. Разбира се, за юридически цели законът бил регламентиран, посочвайки конкретни роби, и така той заповядвал „на всеки евреин, у който след първи юли 612 година се намери, че притежава един роб християнин, да му бъдат конфискувани половината от богатствата, докато на роба ще се даде свободата в качеството на римски гражданин”. Също така от същия закон била приведена в сила една клауза от времената на Аларих ІІ, която повелявала да се екзекутират евреите, които били обърнали един християнин в своята религия, дори ако ставало на дума за деца от смесени бракове.
След смъртта на Сизебут, в 633 година се свиква ІV Събор в Толедо, на който присъствува графът на Турдес в качеството си на местен Епископ. Разглеждат се множество разнообразни въпроси като наследяването на трона, случаите на подривна дейност, нормите на църковната дисциплина и пр., а на централно място се дебатира страстно върху еврейския проблем. Крал Сизенанд, който председателствува Събора, напълно лишен от стратегическите дарби и Хиперборейската Визия на Сизебут, позволява на една про-еврейска фракция да вземе надмощие и да постави под въпрос наскоро обявените мерки срещу Избрания Народ. Тогава именно Графът на Турдес-Валтер се изправя пламенно срещу Епископа Изидор от Севиля, който далеч не притежава Чистата Кръв на Рекаред и Сизебут, макар и да е един от най-добре образованите и интелигентни хора на Испания: неговата енциклопедия в двадесет тома „Етимология” е един шедьовър за Епохата, наред с другите многобройни книги, посветени на най-различни теми; включително той написал един апологетичен трактат с внушителното заглавие “De fide catholica contra Iudeos”[13]. Изидор обаче изповядвал едно безгранично възхищение към историята на Избрания Народ и считал Вехтия Завет за теологическа основа на Християнството, както показва в своя екзегетичен трактат “Allegoriae S. Scripturae”[14], където коментира еврейските книги. Тази позиция го довежда до противоречието от една страна да поддържа необходимостта от борба срещу юдаизма, а от друга – да се заема със защитата на евреите, за да се избягне върху тях да се упражнява „какъвто и да било вид насилие”. В хода на Събора, воден от това лъжливо „християнско благочестие”, той се опитва да отмени законите на визиготските Крале.
Благодарение на намесата на Граф де Турдес-Валтер се одобряват десет църковни наредби относно евреите, но без строгостта на закона на Сизебут: на евреите между другото се забранява да практикуват лихварство, да изпълняват обществени служби, смесените бракове, заповядва се разтрогването на съществуващите смесени бракове и се утвърждава отново забраната да държат християнски роби. За да се оцени важността на приетите резолюции, трябва само да се забележи, че Толедските Събори са били Национални Синоди на Католическата Църква: оттам и сериозността на едно от постановленията, което установява изрично наказанието с отлъчване за Епископите и другите чинове на Църквата, както и за благородниците, за които се отнасят повелите на закона, в случай, че не изпълнят с точност и преданост наредбите относно евреите.
На този ІV Толедски Събор Графът на Турдес-Валтер се впуснал да защитава пламенно каузата, която той нарекъл „на испано-готската Култура”, в един момент, в който изглеждало, че про-еврейската фракция, оглавена от Епископ Изидор, контролирала дебата. Неговата атака се оказала решаваща: той говорел с такова красноречие, че успял да убеди мнозинството от Епископите в полза на вземането на спешни мерки за противодействие срещу „еврейската опасност”. Всички били очаровани, особено визиготските благородници, когато го чули да уверява, че „испано-готската Култура е Най-Древната на Земята” и че сега това безценно наследство „е заплашено от един народ-враг на Духа – от един народ, който почита тайно Сатаната и разчита на Неговата Пъклена Мощ, за да пороби или унищожи човешкия род”: Сатаната им бил дал власт над Златото, от което те винаги са се възползували, за да осъществяват своите неизречими планове и „с което те сигурно са купили гласа на Епископите, които ги защитават”. Тази възможност – да се окажат в служба на еврейското Злато – накарала не един про-еврейски Епископ да си затвори устата и най-сетне позволила да бъдат одобрени мерките, които Граф де Турдес-Валтер се надявал. Но тази победа не била позитивна за Дома на Тарсис, защото тя извадила наяве нещо, което дотогава оставало незабелязано от целия свят: в позицията на Граф де Турдес-Валтер прозирало нещо повече от католическа ревност – нещо живо, – нещо, което можело да произлиза само от едно Тайно Познание, от един Скрит Извор; Графът-Епископ бил прекалено сигурен в това, което твърдял – той бил прекалено категоричен в своето осъждане, за да става на дума за един фанатик – за някой, заслепен от вярата; напълно очевидно било, че Графът знаел това, за което говорел, но как и какво знаел? Откъде идвала неговата Мъдрост? Оттогава насетне Домът на Тарсис щял да бъде отново наблюдаван от Врага: и към омразата на Голените се прибавила сега и тази на Избрания Народ и на една част от Католическата Църква, които оттогава не престанали да преследват Господарите на Тарсис и да се опитват да ги унищожат; занапред, въпреки че допринасял със своето богатство и своите членове за укрепването на Църквата, Домът на Тарсис бил винаги подозиран в ерес.
[1] Лат. „Своего рода” (бел.прев.).
[2] Лат. „Черква, Църква” (бел.прев.).
[3] В късно-римската икономика terra dominicata („господарска земя”) била личната земя на сеньора, обработвана от неговите роби, докато terra indominicata били останалите принадлежащи му земи, които се отдавали по договор за обработка от колоните (свободните арендатори) (бел.прев.).
[4] Исп. villa („вила”) означава също село или малко градче. През Средновековието това название се давало на селища, чието население притежавало определени привилегии, които го отличавали от това на останалите места (бел.прев.).
[5] Лат. “Литургия на огласените” (бел.прев.).
[6] Лат. „Литургия на верните” (бел.прев.).
[7] Лат. Sanctuarium – „светилище” (бел.прев.).
[8] Лат. „Свещена маса” (бел.прев.).
[9] Исп. “la gruta” (бел.прев.).
[10] Лат. “Частна черква” (бел.прев.).
[11] Договор или споразумение, сключвано между Рим и един или повече съюзени народи-„федерати” (бел.прев.).
[12] Мн.ч. от грц. πρόσωπον – „лице” (бел.прев.).
[13] Лат. „За католическата вяра против Юдеите” (бел.прев.).
[14] Лат. „Алегории на Светото Писание” (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар