Книга Втора
Ден Четиринадесети
За Мохамед тук ще отбележа само, че ако той е наложил на вярващите в Исляма задължението да се ориентират всекидневно към един камък – Черния Камък или Кааба – и Свещената Война като начин да удовлетворят Бог, това е било защото е познавал Принципите на Хиперборейската Мъдрост: понеже ориентиран воин е едно адекватно определение за Хиперборейския Посветен. Наистина, езотеричната мъдрост на Мохамед е била обезсилена или неразбрана от неговите последователи. Във всеки случай, дори когато не са разбрани напълно, простото приложение на Принципите на Хиперборейската Мъдрост е достатъчно, за да трансмутира човеците и народите, да неутрализира упадъчния пацифизъм на Културния Договор. Така, когато Мохамед умира в 632 година, почти цяла Арабия била под властта на Халифите; в 638 година падат Сирия и Палестина, в 642 – Египет, в 643 – Триполи, и в 650 – цяла Персия. Накрая, римската Цивилизация изгубва Африка: в 698 година е разрушен Картаген.
В Испания крал Егика трябвало да свика спешно ХVІІ Толедски Събор, който се събрал в Църквата „Света Леокадия” на 9 ноември 694 година. Мотивът бил следния: африканският град Сеута срещу Гибралтар бил единственото християнско владение, което все още се съпротивлявало на арабския натиск; то било управлявано от граф Юлиан, васал на краля на Испания: съпротивата на Сеута зависела изключително от провизиите, които им изпращали испано-готите; но сеутийците били открили нещо ужасно: евреите от Африка водели преговори за арабско нашествие в Испания с помощта на своите братя от полуострова; след като била уговорена цената на предателството, евреите от Испания щели да предоставят на сарацините цялата необходима информация и своето лично сътрудничество, за да осигурят успеха на нашествието. Естествено, Избраният Народ мразел както мохамеданите, така и християните, но неговата профетическа Стратегия предписвала, че трябва да се изправят едните срещу другите, докато всички се озоват под нейния контрол. И тогава настъпвало времето да се разрушат Християнските Царства на Европа. Когато тези сведения стигнали до крал Егика, който принадлежал към един клан, враждебен на висшето дворянство и духовенството, тоест про-еврейски, той нямал друга алтернатива освен да свика Събора и да разкрие случая на държавно предателство. Този път присъствуват четирима Епископи от Дома на Турдес-Валтер, които да защитават каузата на духовното Християнство и испано-готската Култура. Водят се усилени дебати и накрая се взема решение да се действува с максимална строгост: всички евреи от Испания ще бъдат продадени в робство, а техните богатства – конфискувани в полза на визиготската Държава. Ясно е, че тези мерки не са били твърди, а меки, защото като не било приложено смъртното наказание спрямо предателите, постигало се единствено те да спечелят време и да продължат да заговорничат. Арабите щели им върнат – петнадесет години по-късно – цялото им старо имущество и щели им отредят едно изтъкнато място в обществото като отплата за предоставените услуги!
Партията на висшето дворянство и висшето духовенство, подкрепяна от Господарите на Турдес-Валтер, се групирала около фамилията на покойния крал Хиндасвинт; партията на „прогресистката монархия” се обединила около фамилията на крал Вамба, умрял в 680 година. Егика, който бил член на фамилията на Вамба, урежда престолонаследието на своя син Витица, който започва да царува от 702 година. Междувременно, в Бетика управлява херцог Родерих от клана на Хиндасвинт. Когато Витица умира в 710 година, Aula Regia [1] в Толедо, където спечелила мнозинство партията на Хиндасвинт, обявява за нов крал Родерих. Синовете на Витица – по това време провинциални управители и чиновници, – озлобени от това, което счели за лишаване от права, помолили евреите да им уредят среща с генерал Муса ибн Нусайр. Междувременно, те разбунтували Тараконска Испания, Нарбонска Галия и Навара, принуждавайки Родерих да съсредоточи всичките си сили на Север, за да потуши възстанието: тези кампании причинили прекъсването на доставките за Сеута, в резултат на което тя скоро била съкрушена от арабите. Накрая към Африка се отправя тази делегация от предатели: съставят я синовете на Витица – Олмунд, Ардабаст и Агила, братята на покойния крал – Сизберт и Оппа, Епископ на Севиля, съпровождани от Великия Равин на Севиля Исаак. Невероятно – граф Юлиан, който преминава на служба на Муса, след като предава града и воден от една лична вражда с Родерих, дава съвет на арабския генерал да се намеси в Испания.
Муса им обещава да изпрати помощ, за да победят Родерих. Предателите се завръщат и се престорват, че се помиряват с краля, който не ги подозира. В 711 година берберският генерал Тарик транспортира с четири кораба една войска, съставена от араби и бербери, която дебаркира в Гибралтар. Родерих, който все още се сражава с баските на Север, трябва да прекоси страната, за да прегради пътя на Тарик, който се отправя към Севиля. Битката се води на бреговете на река Гуадалете; в редовете на Родерих двата фланга са под командуването на братята на Витица; когато сблъсъкът започва, предателите Сизберт и Епископ Оппа преминават на страната на Тарик, оставяйки крал Родерих в неизгодно положение; и след няколко дни сражения визиготската войска се оказва напълно унищожена от Тарик, като съдбата на последния визиготски крал остава неизвестна. „Помощта”, оказана от евреите и арабите на привържениците на Витица, нямало да се окаже от полза за тях, тъй като на следващата година генерал Муса, начело на една по-многобройнса войска, ще започне завоюването на Испания; за няколко години целият полуостров, с изключение на малката област Астурия, пада под негова власт. Така Испания се превръща в един Емират, зависим от Халифа в Дамаск.
Въпреки, че с напредването на християнската Реконкиста арабското господство се отдръпвало, Бетика останала окупирана в продължение на повече от петстотин години. За Дома на Тарсис визиготската катастрофа не причинила друга последица, освен непосредствената загуба на политическата власт: „Графовете на Турдес-Валтер” отново станали „Господари на Тарсис”. Иначе те запазили своите владения, макар и да трябвало да плащат тежък данък на Емира поради положението си на християни. Господарите на Тарсис, които вече имали достатъчно опит в оцеляването при подобни ситуации, напълно осъзнавали, че за момента в Европа не съществувала военна сила, способна да прогони арабите от Испания: емирът Алхор, който управлявал между 718 и 720 година, успява да прекоси Пиринеите и да превземе град Нарбона, атакувайки оттам франкските територии; единствено благородният дон Пелайо се съпротивлява и успява да удържи една област под християнско господство в планините на Кантабрия и в Пиринеите: от това ядро ще възникне кралството Астурия, към което сетне – през Х век – ще се присъединят Леон и Кастилия, през ІХ век ще се образуват Каталония и Навара, а през ХІ век – Арагон с последователните отвоювания на територии от арабите. Но през 732 година Емирът на Кордова Абд-ар-Рахман се движел свободно из Галиите и завладял Бордо: единствено решителността на Карл Мартел щяла да възпрепятствува завладяването и разрушаването на франкското кралство; но също така през 737 година вече ставало ясно, че за християнските държави било невъзможно да преминат Пиринеите в посока към Испания. И така, преценката на Господарите на Тарсис била много реалистична, каквато била също и тяхната Стратегия за справяне с обстоятелствата.
Те веднага разбрали, че арабите уважават само две неща: Силата и Мъдростта. Който се съпротивлявал с достатъчно доблест, за да спечели тяхното уважение, можел да получи отстъпки от тях. И единствено възхищението, което изпитвали към Мъдростта и към хората, които я притежавали, им позволявало да толерират религиозните различия: едно нещо било един християнин, а друго – един християнски мъдрец; първият трябвало да бъде насилен да приеме Исляма – това било, което повелявал Пророкът; за втория се търсело да бъде убеден в ислямската Истина, привличайки го без предубеждения към арабската Култура. Затова Господарите на Тарсис решили да се държат приятелски с тях и да им докажат убедително, че съставляват част от една фамилия на Мъдреци. Тази позиция не представлявала едно действително предателство спрямо католическата религия, тъй като Господарите на Тарсис продължавали да бъдат „езичници” – тоест продължавали да поддържат Култа на Студения Огън – и тъй като огромното мнозинство от испано-готското население, сега наричано „мосарабско”, малко по малко се интегрирало в арабската Култура, възприемайки нейния език и религия. Господарите на Тарсис се превърнали в изложители на познанието на неговото най-висше ниво и в продължение на векове ставали професори в арабските центрове на образованието в Севиля и Кордова, придобивайки от това сътрудничество и от икономическите приноси на Вилата на Турдес правото да изповядват християнската религия и да поддържат като частен храм Базиликата на Нашата Господарка от Пещерата.
Членовете на Избрания Народ, разбира се, се възползували от своето влияние, за да провокират преследвания срещу християните и по-специално срещу Дома на Тарсис през цялото време, докато траела арабската окупация. Но, верни на своите талмудически принципи, те се опитвали да продължат с покваряващата си дейност сега в ущърб на арабското общество – нещо, което им спечелило това, че сарацините, след като постигнали целта си да завладеят Испания, забравили много скоро техните услуги и също ги подлагали на периодични преследвания.
[1] Лат. букв. „Царска Зала” – кралският съвет (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар