Книга Втора
Ден Петнадесети
Ще бъде подходящо да Ви съобщя на този етап от разказа, Докторе, за повторната поява на Голените. Както казах в Ден Шести, освен своето присъствие –винаги малобройно – сред финикийците и картагенците, те били пристигали масово в Европа от ІV в.пр.Р.Хр. нататък, „съпровождайки един скитски народ от Мала Азия”; този народ получил множество имена според страната, пред която преминавал или където се установявал: основно това били келтите, но те били познати като гали, ирландци, шотландци, британци, гаели, корнуолци, галати, галицийци, лузитанци и др. Нека видим сега с повече подробности как така Голените се присъединили към келтите и какъв бил техният истински произход.
По-нататък ще обясня значението на Скрижалите на Закона, които Моисей получил от YHVH [1] при сключването на Неговия Завет с Избрания Народ. Засега е достатъчно да се обобщи накратко, че Скрижалите на Закона съдържат Тайната на Змията, т.е. описанието на двадесет и двата звука, които Богът-Създател употребил, за да осъществи своя труд, и десетте Аспекта или Сефирот, с които той се проявил в Света при изпълняването на Творението: това са тридесет и двата тайнствени пътя на Единния. Това познание формира една Висша Наука, наречена акустична и числова Кабала, която е изразена единствено в първите Скрижали на Закона: във вторите, които винаги са били екзотерични, няма нищо повече от Десетте морални Заповеди – бледо отражение на десетте Върховни Архетипа или Сефирот. Първите скрижали съдържат, следователно, Тайната на Змията – Тайната на Построяването на Вселената: за да бъде запазена тази тайна от погледите на профаните, Скрижалите били съхранявани в Кивота на Завета, докато една „интерпретация” на Акустичната Кабала била зашифрована от Моисей, Исус Навин, Съдиите и др. в Петокнижието или писаната Тора. Двадесет и двете еврейски букви, с които били написани шифрованите думи, се намират в пряка връзка с двадесет и двата архетипични звука, които произнесъл Единният Създател, което им придава неоценима стойност като магически инструмент. Но тези букви притежават също и едно числово архетипично значение, така че всяка дума може да бъде анализирана и интерпретирана. Такъв е произходът на еврейската числова Кабала, посветена изключително на разбирането на Писанието на Тората, която не бива да се бърка с бяло-Атлантската акустична Кабала, която се отнася до Вруните на Навутáн .
Но акустичната Кабала се намирала разкрита в Скрижалите на Закона, а те били заключени в Кивота, откъдето можели да бъдат изваждани само веднъж в годината по привилегия на Свещениците. Накрая цар Соломон заповядал да заровят Кивота в една дълбока крипта под Храма хиляда години пр.Р.Хр. и той останал на това място до Средновековието, тоест в течение на двадесет и едно столетия. Би могло да се добави, че магическият начин, по който бил заровен бил това, което попречило Кивотът да бъде намерен по-рано.
След смъртта на Соломон Царството на Израил се разделило на две части. Племената на Юда и Вениамин, които заемали Южна Палестина, останали под управлението на Ровоам, син на Соломон, а останалата част от страната, образувана от другите десет племена, се обединила под властта на Йеровоам. През 719 година пр.Р.Хр. Великият Цар Саргон разрушил Царството на Израил и десетте племена на Йеровоам били преселени във вътрешността на Асирия, за да слугуват в робство. Двете останали племена образували Царството на Юда, от което произлизат в по-голяма или по-малка степен съвременните евреи.
„Десетте изгубени племена на Израил” не са изчезнали от Историята, както заинтересованата пропаганда на евреите се стреми да ни накара да повярваме, тъй като по въпроса се знае много повече от това, което се казва. Например, вярно е, че е имало евреи в Америка преди Колумб, а също така, че една голяма част от настоящото население на Афганистан произлиза от първоначалните членове на Избрания Народ. Но това, което ни интересува тук, е да посочим, че тогава е имало едно преселение на евреи на Север, които били водени от една могъща левитска каста. След като преминали Кавказ, където по-голямата част от тях била изтребена от германските племена, те стигнали до степите на Русия и там се сблъскали с един скитски народ. Масата на еврейския народ се смесила със скитите, но тъй като били много по-малко на брой от тях, те не засегнали етническата идентичност на последните; левитската каста – напротив – не се съгласила да изгуби положението си на членове на Избрания Народ, деградирайки своята Кръв с Гоите. Така левитите останали посветени на Култа и на изучаването на числовата Кабала в продължение на много години, постигайки един забележителен напредък в областта на чародейството и естествената магия. Когато векове по-късно скитите се придвижили на Запад, една част от тях се установила в Карпатите и по бреговете на Черно Море, докато друга продължила своето напредване към централна Европа, където те били познати като келти. Съпровождайки келтите, идвали потомците на онези левитски Свещеници, наричани сега Голен, понеже се вярвало, че произхождали от финикийския град Сидон, където те се наричали Гаули или Гаулени. Но от Сидон Голените се разпространили до Тир, откъдето отплавали с финикийците към Тарсис и осъществили първите нашествия, които си спомнят Господарите на Тарсис; след падането на Тир през ІV век пр.Р.Хр., те щели да се установят, както видяхме, в Картаген, изпълнявайки ролята на Свещеничество на Баал-Молох. Някои Голени се установили също във Фригия като служители на Култа на Кибела, на Адонис и на Атис. Това било, понеже Голените вече притежавали една страховита мощ – плод на вековете, посветени на изучаването на Сатанизма и практикуването на Черната Магия. Накратко – келтите напредвали към Европа, водени от Голените. И времето щяло да покаже, че този съюз не се е прекратявал никога, продължавайки до наши дни.
Но как така левитите от изгубените племена се превърнали в Голени, тоест как те придобили своето зловещо познание? Обяснението трябва да се търси във факта, че тези левити – нещо, което не е станало с другите еврейски Свещеници нито тогава, нито по-късно – не се задоволявали със знанието, което можело да се извлече само от писаната Тора: те искали да постигнат Хокма или Божествената Мъдрост чрез един пряк контакт с Извора на Акустичната Кабала, която е Науката на тъмните Атланти. Тяхната настойчивост и упоритост да постигнат тази цел и техният характер на членове на Избрания Народ убедили Демоните от Бялото Братство, че се намират пред едни безценни сътрудници на Културния Договор. И това убеждение ги довело до решението да им поверят една крайно важна мисия – едно предприятие, което изисквало тяхната динамична намеса в Историята. Осъществяването на целите, поставени от Демоните, щяло да се окаже от полза за левитите, тъй като то им позволило да напредват все повече в познанието на акустичната Кабала. Що за мисия им поверили Демоните? – Една задача, която имала пряка връзка с техните желания: те щели да бъдат изпълнители на Културния Договор; работели, за да неутрализират мегалитните конструкции на белите Атланти, опитвали се да придобият Венерините Камъни, сражавали се до смърт с членовете на Кръвния Договор и сътрудничели, за да може планът на Бялото Братство, състоящ се в установяването в Европа на Синархията на Избрания Народ, да се доведе до успешен край. Но Голените в крайна сметка продължавали да бъдат левитски Свещеници – синове на Избрания Народ, а сега и притежатели на „Божествената Мъдрост” на YHVH – Хокма; затова тяхното основно занимание – главната цел на техните усилия – била теологическа: Те възнамерявали да обединят Култовете, демонстрирайки, че „зад множествеността на Култовете” съществувало „Единството на Бога” – че оттогава трябвало да се спазва строго Култовото Жертвоприношение. „Защото каквато и да е формата на Култа, „Жертвоприношението е Единно”, тоест Жертвоприношението е причастно на Единния”.
От V век нататък келтите и Голените вече прекосявали Европа на Запад. Галите били тези, които се съюзили с Хамилкар Барка и попречили на Рим да дойде на помощ на Тартесос; сетне те се присъединили към Ханибал Барка в нашествието в Италия; но много преди това – в ІV век – те били унизили Рим и разрушили Храма на Аполон в Делфи. Юлий Цезар в своята знаменита кампания в Галиите, успява да ги подчини окончателно под контрола на Рим в 59 година пр.Р.Хр.; Август разделя Трансалпийска Галия на четири провинции: Нарбонска Галия, Аквитания, Келтика или Лионска Галия и Белгика. Голените, които притежавали голяма власт над всички тези народи, започнали да се оттеглят малко по малко от римските провинции, следвани дори от някои келтски контингенти: те преминават първо във Великобритания или „Британия”, но крайната цел е Ирландия или „Хиберния”. През първите векове на християнската Ера не са много Голените, които се движат свободно в Европа: през ІV век, когато практикуването на езическите Култове се наказва със смърт, вече не изглежда да има Голени в римските християнски области. Всъщност, тогава Галиите и Хиберния са изцяло романизирани, а в областите, където все още се практикува езичеството, католическите мисионери разрушават езическите храмове – понякога стогодишни дървета – и обръщат в бягство Голените. Последните неизменно заминават към Великобритания и Ирландия.
Идването на варварите през V век не им донася възможност да възстановят властта си, тъй като тези народи са ариански християни и от германската Раса – традиционно враждебна на келтите, които също ги считали за barbarii [2]. Така във визиготското Кралство в Испания Господарите на Тарсис ще останат с впечатлението, че Голените най-сетне са изчезнали от Земята. Но щяло да се случи точно обратното, защото не след дълго Голените осъществили едно най-поразително завръщане. Да, тъй като Голените не се завърнали в Европа, за да изпълняват древната си роля на езически Свещеници на Единния Бог – за да изпълнят мисията за обединяване на Култовете в ритуалното Жертвоприношение: сега течали други времена и с тази мисия се занимавали директно членовете на Избрания Народ, които предлагали на Единния Жертвоприношението на цялото Нееврейско Човечество или Гоим. Вместо това, Бялото Братство било натоварило Голените с изпълнението на една висша функция – едно занимание, което щяло да улесни както никога унификацията на човечеството. Затова този път те не се завърнали като езически Свещеници, а като „Християнски”; и не само като „Християнски”, а като „римо-католически”; и не само като католически, а като „монаси-мисионери” на Католическата Църква; а по-късно те щели да се считат за „мъдри строители” на Църквата – абсурдна титла, чието споменаване щяло да извиква иронични усмивки у Каменните Човеци.
Това е една дълга история, която тук мога само да резюмирам и която води своето начало от плановете на Бялото Братство. За да изпълнят своите договори с Бога-Създател и Силите на Материята, Боговете-Предатели трябвало да улеснят Контрола на Света от страна на Избрания Народ. За това било необходимо да укрепят окончателно материалистичния начин на живот, основан в Културния Договор, тоест било необходимо да укрепят Култа в наскоро образуваните германо-романски общества в Европа. А най-добрият начин да укрепят Култа – както следва от онова, което изложих в Ден Трети – е да го формализират и заложат тази форма у масите; да съсредоточат обществото около формата на Култа. Откъде започва формата на един Култ – кой е пределът, най-забележим за масите? Очевидно Култът започва с Храма, който пръв се явява на вярващия. Наистина, най-важното в Култа е Ритуалът; но всяко място, където се практикува Ритуалът, е един Храм, тъй като Храмът е Сакралното Пространство, където може да се реализира Ритуалът: привидният приоритет на Храма възниква от това, че действително може да съществува един Храм – тоест едно Сакрално Пространство или Център на метафизично Проявление – без да има Ритуал, но е немислимо да може да се изпълнява един Ритуал извън едно Сакрално Пространство или Храм. Планът на Бялото Братство за укрепяването на Култа започвал, следователно, с масивното насаждане на Храмове и с еволюцията на формата на Храмовете в съгласие с целите на Ритуала.
Но тези планове били насочени към една много по-сложна крайна цел: установяването на едно Световно Правителство в ръцете на Избрания Народ. Бялото Братство щяло да създаде адекватните културни условия, за да приеме едно бъдещо общество такава форма на управление: в това предприятие те ангажирали усилията на цялата свещеническа каста на Запада, като на първо място стояла мисията, поверена на Голените. Когато обществото бъдело готово за Световното Правителство, тогава щяло да се реализира – посредством Месията – повторното обединение на Християнството с Дома на Израил и да се възкачи Избраният Народ върху Трона на Света. Такива били плановете на Бялото Братство и на Свещениците на Културния Договор. Трансформацията на обществото, която тези планове изисквали, се постигала предимно чрез религиозната унификация и фиксиращата функция на Култа, която всеки Храм упражнява върху масите. Но имало и още нещо: изисквало се също така формирането на една финансова и военна сила, която да подкрепя своевременно установяването на Световното Правителство.
Официалният Култ на европейските общества бил християнския, така че Храмовете трябвало да отговарят на Ритуалите на Църквата. Ясно се вижда, че планът на Боговете-Предатели изисквал реализирането на две условия: първото е масите да осъзнават необходимостта от Храма за ефикасността на Ритуала; и второто – да се разполага в момента, когато тази необходимост достигне максималното си проявление, с хора, способни да я задоволят чрез построяването на Храмове в големи количества и размери. Първото условие се осъществило чрез постоянната и непреставаща мисионерска проповед; а второто – с основаването на Запад на една Тайна Колегия на Строителите на Храмове: тази Колегия, д-р Сигнагел, била поверена на Голените. Но това не станало веднага, тъй като трябвало планът на Бялото Братство да се осъществи, започвайки от първото условие: когато в Църквата било подготвено мястото, което щели да заемат Голените, за да развият своята Колегия на Строителите – през VІ век – едва тогава те били призовани от Ирландия, за да започнат своята изумителна повторна поява на континента.
Възможността, от която Голените се възползували, за да се завърнат в Европа, е следствие от раждането през VІ век на „западното монашество”, традиционно приписвано на Свети Бенедикт от Нурсия. Наистина, единствено невежеството на европейците е могло да поддържа едно подобно приписване в продължение на хиляда и двеста години; но въпреки че от ХVІІІ век на Запад се познава достатъчно точно историята на религиите на Азия, и днес все още има такива, които поддържат упорито тази лъжа – сред които и официалната догма на Католическата Църква: но за да бъде установена измамата, трябва само да се вземе един самолет, да се отиде до Тибет и да се видят там будистките манастири от ІІІ и ІІ в.пр.Р.Хр. – тоест предхождащи с осемстотин години Свети Бенедикт, – чиито вътрешни устави и постройки са аналогични на бенедиктинските. Молитвата и трудът там са били Правило, също като във формулата ora et labora [3] на Свети Бенедикт; но най-важното – най-показателното в сравняването – ще се окаже несъмнено откритието, че тибетските монаси се посвещават на службата на преписвачи – тоест на възпроизвеждането и увековечаването на древни документи и книги – и на съхраняването и развитието на изкуството на строителството на Храмове, също като бенедиктинците. И не е необходимо да се настоява за това, тъй като е достатъчно известно, че онези манастири са били центрове на религиозно разпространение чрез дейността на просещите монаси и мисионерите, които са били подготвяни там и изпращани по цяла Азия.
В светлината на настоящите познания обаче, всеки добросъвестен човек ще трябва да признае, че институцията на източното монашество датира от Х век преди Исус или че предхожда появата на западното монашество с поне 1400 години. За да освежим паметта в това отношение, уместно е да припомним следните данни: на първо място, че най-древните химни на Риг Веда и Упанишадите споменават брахманските общности на муните и врâтиите [4]; на второ място: че в Епохата на Буда – историческо лице от VІІ в.пр.Р.Хр. – вече са съществували âшрами [5] от стотици години; и най-сетне, че ако будистката религиозна реформа се е разпространила бързо в Индия, Китай, Тибет, Япония и пр., това е било защото вече са съществували групи, които са щели да се трансформират в Сангхи [6].
Но не че искаме да кажем, че бенедиктинците са били будисти или че са имали нещо общо с будизма, а че както будистките Свещеници, така и бенедиктинските Свещеници са се подчинявали тайно на Бялото Братство – истинския Окултен Извор на „Източното” и „Западното” Монашество. Бялото Братство всъщност е било автор на един труд с универсално разпространение, озаглавен „Правила на Учителите на Мъдростта”, който на Запад е бил познат от ІІ век на множество християнски секти, а също и на еврейските гностици, като „Regula Magistri Sapientiae” [7]. Така че нищо оригинално не е имало в западното монашество, което – напротив – е съответствувало на най-ортодоксалните разпореждания, диктувани от Бялото Братство по въпроса.
През първите векове на Християнската Ера, когато Римската Империя допускала „езичеството” и поддържала контакт с народите на Азия, съществуването на източния монашески живот е било добре познато; дори видни мъже като Аполоний Тиански – съвременник на Исус – са пътували до Тибет и получавали обучение в тамошните манастири. Някои гностически секти, които започнали да разбират и да се противопоставят на плановете на Бялото Братство, са оставили свидетелства, че това е било известно в основните градове на Средния Изток: Александрия, Йерусалим, Антиохия, Кесария, Ефес и пр. Но институцията на манастирите не се установява от днес за утре: необходимо е да се следва един строг процес на формиране – един метод, който е познат от епохата на Атлантида и който Свещениците на Културния Договор са употребявали универсално: с този метод брахманските Свещеници наложили индуизма, а будистките Свещеници – предишна деформация на доктрината на Кшатрия Сиддхартха – създали тибетското, китайското, индийското и японското будистко монашество. Този метод постановява, че трябва да се започне с един етап на социален анархо-мистицизъм, характеризиращ се с разпространението на просветлени хора, отшелници и Светци: тази фаза има целта да породи вярването, че бъдещата монашеска институция е един спонтанен продукт на народа, който се ражда и се подхранва от народа. По този начин народите ще приемат естествено съществуването и дейността на манастирите и – което е по-важно –ще го приемат също и Царете и управляващите. И този безпогрешен метод е приложим у кой да е народ и с участието на коя да е религия.
В рамките на юдео-християнството методът започва да се прилага още през І век и така в Близкия Изток възникват множество аскети и Светци, които се оттеглят в пустините и планините, за да живеят в самота. През ІІ и ІІІ векове населението от анахорети нараства дотолкова, че мнозина решават да се обединят под управлението на един старши Светец и порядъка на някакъв устав: тогава се образуват общностите на киновитите [8]; въпреки това общността на киновитите не достига степента на единение, изисквано от монашеския начин на живот, тъй като всеки член продължава да живее като отшелник и те се събират само, за да се молят и да се хранят. А заедно с анахоретите и киновитите, навсякъде бродят „странствуващите братя” – западна версия на „източните просещи монаси”. През V век колониите на анахорети и киновити наброявали хиляди и хиляди членове в Египет, Палестина и Близкия Изток: само в един диоцез на Египет – Оксиринт – живеели двадесет хиляди отшелнички и сто хиляди отшелници-анахорети, докато по времето на живота на Свети Пахомий съществували седем хиляди монаси-киновити в неговите манастири, които през V век достигнали до петдесет хиляди. С това, д-р Сигнагел, искам да Ви дам един пример за величината на пред-монашеското движение – едно движение, които всички знаели, че е вдъхновено от Далечния Изток.
Благоприятният момент за установяването на западното монашество и разпространяването на измамата, че то представлява едно оригинално юдео-християнско творение, щял да се появи след смъртта на Император Теодосий в 395 година, когато Римската Империя се разделя между двамата му сина Аркадий и Хонорий. Аркадий се установява в Константинопол, поставяйки начало на Източната Римска Империя, която ще просъществува до 1453 година. Хонорий наследява Западната Римска Империя с център Рим, която ще се разпадне осемдесет години по-късно пред натиска на варварските орди: след 476 година Западната Империя се разделя на множество романо-германски Кралства и започва колективният процес на изолация и културен упадък. Прекъсват се културните връзки не само с Азия, но и със самата Гърция; но европейското общество вече било подготвено за монашеската институция: в течение на векове то виждало да преминават бродещите братя, идващи от Светата Земя, и слушало историите за източните анахорети и киновити; дори мнозина поклонници пътували до Светата Земя и там възприемали аскетичния живот, запазвайки придобитите обичаи при своето завръщане; в този момент – през VІ век – не съществува европейска планинска зона, в която да не обитават християнски отшелници. Но след като бил установен орденът на манастирите, всички забравили за източния произход на монашеската институция.
Именно от бенедиктинските манастири ще излязат копията и преводите на най-плодовитите книги на гръцката култура – която не е имала монашеска институция – и ще се „изгуби” всяка следа от културите на Далечния Изток; следи, които са съществували в Римската Империя и които тайнствено изчезват от Европа по времето, когато „се появяват” най-адекватните книги за тласването на Запада към духовната катастрофа на Ренесанса и Модерната Епоха, тоест книгите, в които се излага рационализмът и гръцката спекулация – корен на „Философията” и на модерната „Наука”. Нищо не ще се говори след бенедиктинската Култура за Атлантския произход на европейските цивилизации, нито за религиите на народите от Азия, нито дори за тази на неотдавнашните германци, които ще бъдат принудени да забравят своите Богове и вярвания, както и своите рунически азбуки. И нищо няма да се каже, разбира се, което би могло да свърже западната монашеска институция с другите Култури, което би могло да събуди подозрението, че случилото се в Европа е една история, повтаряна в други части на света – заключението на един метод на Психо-социална Стратегия за упражняване на контрол върху човешките общества. Едва от ІХ век поради присъствието на арабите в Испания и от ХІІ век поради транскултурализацията, причинена от Кръстоносните походи, някои будни Духове предусещат измамата. Но те са малцина и вече ще е късно, за да бъдат удържани Голените.
Свети Бенедикт, който се родил в 480 година, основава в 530 година образцовия манастир на Монте Касино и в 534 година редактира своя прочут Устав. Че той е получил инструкции от „Ангелите” на Бялото Братство не остават съмнения, тъй като неговата Regula Monachorum [9] е вярна репродукция на Regula Magistri Sapientiae. Когато той умира в 547 година и „се възкачва на Небето по един път, охраняван от Ангели”, както засвидетелствували мнозина монаси, основите на „западното монашество” били положени: това бил дългоочакваният от Голените „момент”, за да нахлуят в континенталните страни на Европа.
През V век Голените се намират предимно съсредоточени в Ирландия и те започват да се инфилтрират в Католическата Църква. Един от тях е Свети Патрик, който е изпратен на Континента, за да изучава Християнската Доктрина и да установи контакт с членовете на Бялото Братство: той завръща се в 432 година, идвайки от Рим, ръкоположен за Епископ и с папското упълномощаване да покръсти Ирландия. Той веднага основава множество манастири, някои от които действително важни като тези в Арма и Бангор, където се свиквали Синоди и съществували религиозни училища, в които побързали да постъпят масово Голените от Ирландия и Великобритания. Следващите сто и тридесет години – от смъртта на Свети Патрик в 462 година до заминаването на Свети Колумбан в 590 година – са употребени от Голените за целта да придадат форма на „Църквата на Ирландия” – тоест да организират своето бъдещо континентално седалище.
590 година отбелязва историческия „момент”, в който плановете на Бялото Братство за участието на Голените започват да се изпълняват с точност. „Мястото”, където Голените ще развият Колегията на Храмовите Строители вече е подготвено: това са манастирите на Ордена на Свети Бенедикт. И вече е избран за Папа бенедиктинският монах Григорий, който години преди това в Константинопол получава заповедта на Бялото Братство да „свика ирландските монаси” – тоест Голените – и да ги интегрира в Ордена на Свети Бенедикт. Нищо повече от този призив не било нужно на Голените, за да се задействуват, и през същата тази 590 година за Франция заминава Свети Колумбан, идвайки от големия манастир на Бангор, заедно с дванадесет членове на състава. Във Франция към тях се присъединяват шестстотин Голена и се посвещават на основаването на Манастири, базирани на Regula Monachorum: те разчитат през цялото време на подкрепата на Свети Григорий Велики, който приема Свети Колумбан в Рим повече от веднъж. След този в Анеграй, той основава манастира в Люксей с голямо влияние в региона, както и прочутия в Санкт Гален на бреговете на Цюрихското езеро, наред с другите. Свети Колумбан умира в 615 година в ломбардския манастир в Бобио, оставяйки мисията си практически завършена: стотици манастири в Галиите, в Швейцария и в Италия – тоест в древните келтски седалища – под управлението на „ирландските монаси” – Голени – и интегрирани в Ордена на Свети Бенедикт.
Да си припомним, че през 589 година се развива ІІІ Толедски Събор, където крал Рекаред под влиянието на Севилския Епископ Свети Леандър се обявява за „римски католик”, заедно с кралицата и целия двор на визиготското Кралство. Не бива да ни изненадва, следователно, че Голените се втурват към Испания след злощастната 590 година. Тази повторна поява обаче предизвикала огромна изненада у Графовете на Турдес-Валтер, които не очаквали да видят повече Голените на полуострова, – не и докато в него траела готската окупация. Но тази непредвидливост се кореняла в допускането, че Голените ще останат езичници и няма да се „подчинят” на Католическата Църква: това допускане било една наивност, както реалността щяла да покаже много скоро, тъй като Голените се домогвали да контролират Католическата Църква, след като й се „подчинят”. Графовете на Турдес-Валтер, които също принадлежали на Църквата и били испано-готски благородници, употребили тогава цялото си влияние, за да възпрепятствуват бенедиктинската експанзия в Южна Испания – цел, която постигнали напълно: Голените, както може да се очаква, се утвърдили в Северна Испания – в келтските области. От манастира Думио, в съседство на Брага в Лузитания, и от другите в Биерсо и в края на кантабро-астурийската планинска верига, наречена Пикос-де-Еуропа, Голените предприемали безбройни нахлувания в Бетика с цел да унищожат Дома на Тарсис и да откраднат Меча на Мъдростта. Една цяла тайна война се водела от VІІІ век нататък, в която Голенските „монасите-мисионери” се опитвали да се приближат до Вилата на Турдес, а Господарите на Тарсис заповядвали да ги екзекутират безмилостно. Но на мястото на всеки бенедиктински Голен, който изчезвал безследно или изглеждало, че е убит по пътя от неизвестни ръце, се появявали двама, принуждавайки Дома на Тарсис да поддържа, както и преди, едно постоянно състояние на бдителност. Експерти в черната магия и майстори на всякакъв вид Науки, те прилагали това, което знаели, за да открият местоположението на Тайната Пещера, но винаги се проваляли. Накрая поискали помощта на Бера и Бирса, както ще се види по-нататък.
Очевидно е, че навлизането на Голените в Католическата Църква не е достатъчен мотив, за да бъде тя десквалифицирана напълно. Причината е в това, че Голените се внедряват като „Тайно Общество” вътре в Църквата и макар техните интриги да компрометират в не един случай цялата Църква, плановете им никога не са обявявани публично, нито възпиремани официално от нея. Напротив – в множество други случаи действителни духовни личности – автентични кристияни – са сияели в нейното лоно. Подходящо е да се счита тогава – въпреки че такова различие никога не е лесно да се установи – все едно съществуват две наслагващи се Църкви: едната – тази, срещу която се борели Господарите на Тарсис – е Голенската Църква; така ще я наричам в другите части, а нейната дефиниция ще дойде, изниквайки от историята; другата е Църквата на Кристос или неопетнената Църква, към която принадлежали Господарите на Тарсис и Circulus Domini Canis, и към която принадлежат мнозина от онези, които са за Духа и против Силите на Материята – за Кристос-Светлина и против Йехова-Сатана. Едната е Църквата на Предателството на Духа на Човека, а другата е Църквата на Освобождението на Духа на Човека – едната е Църквата на Демона на Безсмъртната Душа, а другата е Църквата на Бога на Вечния Дух.
[1] YHVH – латинска транслитерация на четирибуквеното име (тетраграматон) на еврейския бог, съставено от еврейските букви Йод-Хе-Вав-Хе и обикновено транскрибирано като Йехова или Яхве (бел.прев.).
[2] Лат. „Варвари” (бел.прев.).
[3] Лат. „молитва и работа” (бел.прев.).
[4] Санкр. muni – „мъдрец, светец, аскет” (букв. „мълчалник”); vrâtya– „просяк, скитник” (бел.прев.).
[5] Санскр. âśrama – „отшелническа обител на аскети” (бел.прев.).
[6] Санскр. saṁgha – „монашеско братство” (букв. „събрание”) (бел.прев.).
[7] Лат. „Правила на Учителите на Мъдростта” (бел.прев.).
[8] От грц. κοινοβιος – „общежитие” (бел.прев.).
[9] Лат. „Правила на Монасите” (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар