Книга Втора
Ден Шестнадесети
За бенедиктинския папа Григорий І – създателя на „григорианското пеене” – следва да се добавят две неща. Едното е да се подчертае, че натискът, упражнен върху Свети Леандър, за да повлияе той на Рекаред и да осъществи масовото навлизане на Голените в Испания, имал като резултат единствено това, че във вече съществуващите манастири била възприета Regula Monachorum. А другото е да се отбележи, че решението му – взето в комбина с Голена Свети Колумбан – да изпрати през 596 година монаха Свети Августин [1] и тридесет и девет бенедиктинци във Великобритания, се подчинявало на необходимостта да заменят временно ирландците в евангелизаторската мисия. Тази група осъществявала задачата да покръсти англите и саксите, които неотдавна били завладяли острова – според Свети Колумбан и другите Голени тези народи (с Много Чиста Кръв) проявявали естествено предразположение срещу келтите и особено срещу ирландците, като уважавали единствено другите германци или римляните – трябвало да изпълнят тази задача, защото след като те бъдели покръстени, вече щяло да има време Голените да проникнат и да завземат контрола над Британската Църква. През 600 година бретвалд [2] на Великобритания бил крал Етелберт от Кент, чиято съпруга – принцеса на франките и ревностна католичка – спомага за покръстването от римляните на Свети Григорий, въпреки че имала със себе си един франкски Епископ и неколцина Свещеника от своя народ; успехът е грандиозен: кралят и народът се покръстват и в Кентърбъри се основава един бенедиктински манастир с чин на епископство; сетне следват Есекс, Лондон, Рочестър, Йорк и пр.
Четиридесет години по-късно Голените ще са проникнали в англо-саксонските манастири от келтската Шотландия, подпомагани от крал Освалд от Нортумбрия. Инкорпорирани като учители в бенедиктинските манастири, за Голените се оказва много лесно да убедят англо-саксонците – вече християни – в благостта на своите намерения. Но в продължение на много години ръководната роля ще бъде изпълнявана от не-ирландски монаси – такива като гърка Теодор от Тарс и италианеца Адриано. Свети Беда Достопочтени, умрял в 735 година, довежда бенедиктинския манастир в Джароу до неговото най-високо ниво на разцвет: работилници, където се преподавали най-различни занаяти, религиозни училища, монашески чифлици, копиране и превод на документи, музикално обучение и пр. От англо-саксонските бенедиктински манастири щяла да дойде една неоценима подкрепа за плановете на Голените в лицето на британските монаси-мисионери, които бивали приемани в германските Кралства много по-добре отколкото ирландците: Бавария, Тюрингия, Хесен, Франкония, Фризия, Саксония, Дания, Швеция, Норвегия и пр. виждали англо-саксонските монаси да преминават през техните земи. Главният представител на това английско бенедиктинско течение бил несъмнено Свети Бонифаций.
Той идвал от бенедиктинския манастир в Нърслинг и истинското му име било Уинфрид: бенедиктинският папа Григорий ІІ му дал новото име Бонифаций през 718 година, заедно с мисията да покръсти германците. Истината зад цялото това движение била, че Голените подозирали, че германците все още пазят Венерините Камъни и други наследства от белите Атланти и се опитвали да ги намерят на всяка цена. Затова Свети Бонифаций например настоява да отсече прастария Зелен Дъб на Бога Донар в Гайсмар през 722 година, опитвайки се да намери Камъка, която едно германско предание разполагало в корените на дървото. Но това не била задача, която самият Свети Бонифаций поемал лично в свои ръце: за целта той разполагал с хиляди бенедиктински Голени под неговите заповеди; прочутият Венерин Камък на саксонците например бил търсен в продължение на петдесет години и струвал на саксонците, които накрая го изгубили, хиляди жертви, цинично приписани по-късно на „усилията на християнизацията”. Свети Бонифаций не бил, следователно, прост проповедник, а един голям изпълнител на плановете на Бялото Братство: Архи-Голените, укрити в манастирите, и бенедиктинските Папи ще му разкрият тези планове под формата на директиви, които той вярно ще изпълни. Едно от неговите деяния, най-плодотворни за тези планове, било например универсалното разпространение, което той наложил на идеята за върховенството на Римския Епископ – представителя на Свети Петър на Земята – над кой да е друг черковен или царски чин: въз основата на тази идея ще се установи могъществото на папството през Високото Средновековие. И папството – подразбира се: бенедиктинското и Голенското папство – ще му отвърне в последствие, дарявайки му архиепископска мантия, което ще му позволи да назначава свои собствени Епископи и да попълва йерархията на своите Свещеници.
В 737 година в Рим той получава от ръцете на Григорий ІІІ най-високото достойнство: ще бъде папски Легат в Германия и ще разполага със широки пълномощия за действие. По онова време „Германия” включвала Франкското Кралство – най-силното в европейския християнски свят. Назначаването на Свети Бонифаций имало също така за цел да му освободи ръцете, за да осъществи той един план, толкова дързък, колкото и зловещ; в Източната Римска Империя или Византийската Империя Патриархът на Църквата бивал обикновено подчинен на волята на Императора; на Запад трябвало да се възстанови имперската власт, но основана на едно съвършено обратно отношение на силите: тук Папата господствувал над Кралете и Императорите, Свещеникът – над Краля, Познанието на Култа – над Мъдростта на Чистата Кръв. И инструментът за този план, който на свой ред щял да позволи да се осъществят плановете на Бялото Братство и на Голените, щяла да бъде франкската фамилия на Пипинидите.
Меровингските Крале били наричани „Божествени”, защото те твърдели, че произлизат от Боговете-Освободители: за юдео-християнството, което утвърждавало с Библията еднакъв произход за всички смъртни от Адам и Ева, такова потекло не означавало нищо; единственият Бог бил Бога-Създател Йехова-Сатана и никой не можел да си приписва произход от него; а извън юдео-християнския Бог-Създател съществували само суеверието или Демоните. Така, прочее, било въпрос на принципи да елиминират едни Крале, които не само обявявали, че имат Божествено потекло, но и твърдели, че си го спомнят с кръвта: тази връзка между Божествеността и кралската власт – много популярна сред франките – представлявала досадна пречка за Свещениците, които претендирали да се явяват като единствени представители на Бог на Земята. Когато Карл Мартел умира през 741 година, наследяват го неговите синове: Карломан като майордом на Австразия и Пипин като майордом на Неустрия. Карломан, който по-късно ще се оттегли в манастира Монте Касино, дава на Свети Бонифаций пълна свобода, за да реформира Франкската Църква в съгласие с бенедиктинския Устав; също така ще направи и Пипин. За няколко години чрез една поредица от Синоди, които се свикват от 742 до 747 година, цялата Франкска Църква се поставя под контрола на Бенедиктинския Орден.
Карломан и Пипин също се намират под господството на Ордена. Свети Бонифаций съобщава на Пипин плана на Голените: с одобрението на новия папа Захария ще се детронира крал Хилдерих ІІІ – последния от Божествените Меровинги; на негово място Пипин щял да бъде избран от Грандовете на Кралството, а неговото назначаване щяло да се узакони – аналогично на Вехтия Завет – чрез съгласието на Папата и миропомазването от Свети Бонифаций. Заплащането на новия крал за узаконяването на неговата узурпация се състояло в една значителна печалба: създаването на Папската Държава. Но тази компенсация нямало да намали с нищо мощта на Франкското Кралство, защото тя не се извършвала за негова сметка, а за тази на ломбардите и византийците: всъщност Папата искал като заплащане за своя съюз с Франкския Крал едни територии, които първо трябвало да бъдат завладяни. След като спогодбата е уредена, през ноември 751 година Крал Хилдерих ІІІ е затворен в един бенедиктински манастир, а Пипин Късия – обявен за Крал и миропомазан от Свети Бонифаций. През 754 година крал Пипин и папа Стефан ІІ се срещат в Понтион, където подписват един договор, според който франките се задължават да защитават занапред Католическата Църква и да служат на Престола на Свети Петър. Така през 756 година франките даряват на Свети Петър Екзархата [3], Венеция, Истрия, половината от лангобардското Кралство и херцогствата на Сполето и Беневенто.
С Пипин Къси се поставя началото на каролингската династия – основен камък в делото на Бялото Братство. От изложеното прозира с яснота, че дворът и всичките ресурси на франкската Държава били контролирани от бенедиктинския Орден: не е трудно са си представим тогава в какъв вид среда били обучавани неговите внуци и роднини и какви вярвания им били втълпявани относно древната „езическа” религия на германците и техните прадядовски Богове. Предвид това, ще трябва да се признае на Карл Велики, че е направил всичко възможно, за да се превърне в юдео-християнин и да осъществи плана на Голените.
Плодът на вековете търпелива и потайна работа, получен в бенедиктинските манастири, можел да се наблюдава в каролингския двор, особено в така наречената „Палатинска Школа”. В тази Школа идвал лично Императорът със своите синове и дъщери, личната си гвардия и другите членове на двора, за да слуша лекциите, които изнасяли „мъдрите” бенедиктински легати, в много случаи идващи от далечни манастири: от Италия в Аахен дошли Паоло от Пиза, Паулино от Аквилея, Павел Дякон от Павия и др., от Испания дошъл един от Господарите на Тарсис с мисията да шпионира хода на Голенската конспирация, донасяйки при завръщането си обезпокоителни новини относно величината и дълбочината на вражеското движение: казвал се Тивулф от Тарсис и бил известен със своята книга, написана в Палатинската Школа, озаглавена „De Spiritu Sancto Bellipotens” [4]. Но независимо от тези местопроизхождения, голямото мнозинство от учителите били ирландци и англо-саксонци, тоест Голени и следовници на Голените. Между последните следва да се спомене мозъкът на Палатинската Школа и на общото разпространение, което се давало в нея на „бенедиктинската култура”: имам предвид Алкуин от Йорк, ученик от Школата на Свети Беда Достопочтени, който се инкорпорира в Палатинската Школа през 781 година, а между 796 и 804 година – датата на своята смърт – управлява Школата на манастира „Свети Мартин от Тур”. Неговата Schola Palatina е фокусът на т.нар. „каролингски ренесанс”, за което допринасят ефикасно трудовете му с класическо и нео-платоническо вдъхновение, основани на концепциите на Присциан, Донат, Изидор, Беда, Боеций – такива като De Ratione Animae [5] или прочутите му ръководства, които в продължение на векове доминират европейското образование: Gramatica, De Orthographia, De Rhethorica, De Dialectica [6], и пр.
От Палатинската Школа излизат идеите на “Enciclica de litteris colendis” [7], чиито резолюции, одобрени от Карл Велики, имали силата на закон и повелявали създаването на Школи за Свещеници и миряни във всички манастири и катедрали: в тях трябвало да се преподава Тривиум, Квадривиум, Философия и Теология. Тривиумът и Квадривиумът образували т.нар. „Седем свободни изкуства”: Тривиумът съдържал Граматиката или Филологията, Реториката и Диалектиката; а Квадривиумът – Астрономията, Геометрията, Аритметиката и Музиката. Разбира се,преподаването на тези материи било в ръцете на бенедиктинските монаси, които се били подготвяли за това в продължение на двеста години и били единствените, които разполагали с достатъчно учители и класически материал, с което да изпълнят кралската заповед, която самите те били вдъхновили. И Голенските бенедиктинци били наясно как трябвало да възпитават европейските умове, така че в идните времена да се изпитва колективно настойчивата необходимост от местен Храм: тогава Колегията на Голенските Строители, която скоро щяла да се пусне в ход, щяла да издигне невиждани дотогава Каменни Храмове – великолепните Катедрали – Постройки, които в действителност били машини от камък по технология на тъмните Атланти, чиято функция целяла да трансмутира ума на вярващия и да го настрои към колективния Архетип на еврейската Раса, който е същият като този на архетипичния Исус Христос.
Алкуин, който се нарекъл „Флак” в чест на латинския поет Хораций, дирижирал Голенските бенедиктински културни кръгове, които заобикаляли Императора. В тези среди се вдъхвала една много интензивна библейска и юдейска атмосфера: самият Карл Велики изисквал да бъде наричан „Давид”, а неговият верен съветник Айнхард например помолил да му казват Веселиил по името на строителя на Скинията в Йерусалимския Храм. И в този специален микроклимат, устроен от бенедиктинските Голени за Императора и неговите основни сътрудници от франската аристокрация, техните мозъци били бавно промивани и им се внушавало да възприемат една „Голенска гледна точка” за Световния Ред. За да запазят този Ред например, те трябвало да изкоренят езичеството и да наложат юдео-християнството в целия свят: това било едно Благо – това, което повелявал законът Божи и което предписвал представителят на Свети Петър. Нямало значение, че за постигането на това Благо трябвало да се унищожат братски народи: Бог щял да прости на своите всичко сторено в Негово Име. Голените манипулирали по този начин ума на Императора, защото те имали нужда от един нов Персей – един „Герой”, който да осъществи присъдата за изтребление, която тегнела над народа с Чиста Кръв на Саксонците и да им позволи да откраднат техния Венерин Камък.
Народът-Персей на картагенците, който разрушил Тартесос хиляда години по-рано, поне принадлежал на друга Раса. Престъплението на Карл Велики и неговите франки е неоценимо по-голямо, защото не се задоволил само да подкрепи военно офанзивата, лансирана от Свети Бонифаций срещу Хиперборейската Мъдрост на Саксонците, но самият той се заел със задачата да изтреби саксонската аристокрация – близка сестра на франкската кръв.
Саксонците били един от последните народи на Запада, които оставали неизменно верни на Кръвния Договор и на Боговете-Освободители: според техните вярвания, белите Атланти им били поверили мисията да пазят една Велика Тайна на Бялата Раса, която паднала от небето в Германия преди хиляди години – по времето на Битката за Атлантида; тази Тайна била специално спомената в Мита за Навутáн , когото Саксонците наричали Вотан, като „пръстена на Ключа Кâлачакра”, върху който Боговете-Предатели били гравирали Знака на Източника: Яребицата Фрея трябвало да го пусне преди да проникне в умиращия Навутáн и неговото падане, съгласно Мъдростта на Саксонците, се случило в Германия: по-точно, той бил паднал върху скалите на Екстернщайне – една планина, която се намира в центъра на гората Теутобургер Валд [8]. Според това, което твърдели Саксонците, пръстенът се блъснал в скалите, съвпадайки с момента, в който Навутáн възкръсвал и придобивал Мъдростта на Езика на Птиците: в резултат на това Знакът на Източника се разпаднал на тринадесетте плюс три Вруни или Руни и те оформили завинаги скалите на Екстернщайне; върху една от тях – най-издадената – всеки който притежава духовно потекло, ще може да види, например най-свещената Вруна за белите Атланти – тази, която представлява Великия Водач Навутáн , тоест Руната Одал. Но Саксонците не само познавали до тази късна дата на VІІІ в. от Р.Хр. Вруните на Навутáн , но били успели да запазят, също като Господарите на Тарсис, и своя Венерин Камък. На върха на Екстернщайне се издигала от незапомнени времена „Universalis Columna” [9] Ирминсул – един Дървен Стълб, който изобразявал Дървото на Ужаса, където се бил само-разпнал Навутáн , за да познае Тайната на Смъртта. Това светилище било почитано от германците от далечни времена и за да избегне неговото оскверняване от страна на римляните през 9 г. от Р. Хр. херуският вожд Арминий или Ерминрих унищожил войската на генерала Публий Квинтилий Вар, съставена от двадесет хиляди легионери в околностите на Тевтобургската Гора: Вар и главните офицери се самоубили след поражението.
Нямало да имат същата съдба героичните саксонци седемстотин и седемдесет години по-късно пред един непреодолимо превъзхождащ ги враг и който хранел спрямо тях една ирационална нетолерантност, подобна на онази, която Хамилкар Барка изпитвал към тартесяните. Разбира се, зад тази нетолерантност на Карл Велики, следва да се вижда – както и в случая на Хамилкар – ръката на Голените: необходимостта, присадена изкуствено в умовете на тези пълководци, за да изпълнят присъдата за изтребление. Грехът на Саксонците бил този: те завзели гората и се посветили с такава решимост на осъществяването на своята мисия, че попречили в на Голените продължение на векове да могат да припарят до Екстернщайне; но най-тежкото било това, че те били гравирали тринадесетте плюс три рунически знака на Свещената Азбука върху Колоната Ирминсул и инкрустирали в нейния център Венериния Камък, напомняйки за Единственото Око на Вотан, който гледал Света на Великата Измама от Дървото на Ужаса. Отвращението, което Саксонците изпитвали към Свещениците-Голени, тяхното необратимо отхвърляне на юдео-християнството, вярността им на Кръвния Договор и на Хиперборейската Мъдрост, тяхната свирепа защита на площта на Теутобургер Валд и отказът им да предадат Венериния Камък, били повече от достатъчни мотиви, за да бъде обявено изтреблението на Саксонския Кралски Дом, особено в този момент, когато мощта на Голените била в своя апогей.
Само така се обяснява кървавото упорство на Карл Велики, който в продължение на тридесет години се сражавал непрестанно със Саксонците – народ в културно и военно отношение по-долен от франките, който, ако се съпротивлявал така, това било поради необикновената Доблест, която Духът карал да избликва от неговата Чиста Кръв. През 772 година войските на новия Персей връхлитат Теутобургер Валд и след една кръвопролитна битка успяват да превземат Екстернщайне и да го предадат на бенедиктинските Свещеници-Голени за неговото „пречистване”: тези изобщо не закъсняват да разрушат Колоната Ирминсул и да откраднат Венериния Камък, обричайки от този момент Саксонците на мрака на стратегическото объркване – на дезориентацията по отношение на Източника. Въпреки завладяната плячка, оставало да се изпълни присъдата на Голените: през 783 година във Верден Карл Велики наредил да обезглавят „в името на Нашия Господ Исус Христос” пет хиляди Благородни Саксонци, чиято Чиста Кръв щяло да погълне в ритуалното Жертвоприношение единството на Бога-Създател Йехова-Сатана. След една последвала безнадеждна от страна на единствения оцелял вожд-бунтовник Видукинд, Саксонците накрая приели юдео-християнството, както толкова много народи при подобни обстоятелства, и били интегрирани във Франкското Кралство.
Карл Велики умрял в Аахен в 814 година, но още през 800 година той бил приел от Папа Лъв ІІІ ръкополагането като Римски Император – справедливо заплащане за този, който толкова бил служил на Църквата и на каузата на бенедиктинския Орден. Наследява го като Император неговият син Лудвиг Пий [10], когото съвременниците му нарекли „Благочестивия” и „Монаха” поради неговата преданост към Църквата и стремежа му да постави окончателно франкските монаси под властта на бенедиктинския Орден. Само три години след неговата имперска коронация той осъществява този копнеж на Голените на Синода в Аахен от 817 година, в който се съгласява да наложи бенедиктинския Устав на всички манастири във франските владения, тоест в това, което скоро щяло да стане Романо-Германската Империя: част от Испания, Франция, Германия, Дания, Швеция, Фризия, Италия и др.
Със санкцията на този имперски закон мощта на Ордена била утвърдена достатъчно, за да могат Голените да не мислят за нищо друго през следващите двеста и седемдесет години, освен за усъвършенствуването на Колегията на Строителите на Храмове. През предходните двеста години те натрупали Познанието на Науките; сега щели да преминат към практиката – образували Гилдии на Строители, съставени от ложи на калфи, другари и майстори-масони; и тези ложи били мирянски – съставяни от хора от народа, но тайно ръководени от Ордена, който щял да бъде този, който притежава Плана и Ключовете на Храма. Също така щяло да им липсва разполагането с един Последен Ключ – една Тайна, която щяла да позволи на Голените да доведат своето дело до максимално съвършенство. Но Голените – и чрез Тях бенедиктинският Орден – разчитали на Думата на Бялото Братство, че тази Тайна щяла да им бъде поверена, когато европейската им мисия достигнела до точката на осъществяване. Тази Тайна – този Ключ на ключовете – се заключавала в Скрижалите на Закона на Йехова-Сатана – тези, които Богът-Създател предал на Моисей на планината Синай и които позволили по-късно на Хирам, Царя на Тир, да построи Храма на Соломон – Храма на храмовете: в тях била записана посредством една Свещена Азбука от двадесет и два знака Тайната на Змията, тоест Най-Висшето Познание, което е позволено да постигне на животинския човек – Словата, с които Единният Бог назовал всички неща на Творението: с тези Скрижали в своя власт, Голените щели да са в състояние да издигнат Храма на Соломон в Европа, осъществявайки по този начин плановете на Бялото Братство и възкачвайки Избрания Народ на Престола на Света. Ясно е, че преди да осъществи тези чудесни реализации бенедиктинският Орден трябвало да разреши различни проблеми: освен пускането в ход на Колегията на Храмовите Строители, той трябвало да създаде условията за това, народите от Римската Империя да подкрепят съществуването на един Военен Орден в лоното на Католическата Църква. Този орден щял да има двойна функция: от една страна да охранява – в момента, в който Бялото Братство реши да ги предаде на Голените – Скрижалите на Закона от тогавашното им местонахождение в Йерусалим до Европа; и от друга страна – да служи като военна сила в подкрепа на Установяването на Финансовата Синархия или Концентрацията на Икономическата Власт, която трябвало да се установи в Европа като крачка, предхождаща Световното Правителство на Избрания Народ.
[1] Свети Августин Кентърбърийски – основател на Британската Църква и пръв Кентърбърийски архиепископ (първа трета на VІ в. – 604 г.) – да не се бърка със Свети Августин Блажени от Хипон (354 – 430 г.) (бел.прев.).
[2] Бретвалда – старо-английска титла на англо-саксонските крале от V – ІХ век (от англо-саксонското bretanwealda – „повелител на Британия”) (бел.прев.).
[3] Равенски Екзархат – административна единица на Византия на Апенинския полуостров със столица Равена (бел.прев.).
[4] Лат. „За мощния в битка Свети Дух” (бел.прев.).
[5] Лат. „За частите на душата” (бел.прев.).
[6] Лат. „Граматика”, „За правописа”, „За реториката”, „За диалектиката” (бел.прев.).
[7] Лат. „Послание за изучаването на литературата” – писмо-циркуляр на Карл Велики до абат Баугулф от Фулда (бел.прев).
[8] Нем. „Тевтобургска Гора” (бел.прев.).
[9] Лат. „Вселенската Колона” (бел.прев.).
[10] Лат. Pius – „Благочестив” (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар