Книга Втора
Ден Четиридесет и Трети
Кратко Обобщение на Хиперборейската Мъдрост:
Възможността за установяването на Универсална Синархия през Средновековието се била изпарила на кладите на Инквизицията. Врагът се забавил със седемстотин години преди да попадне на друга подобна възможност в настоящата Епоха. Тук ще е, следовотелно, моментът да оставим темата за Средновековната Синархия и да продължим с историята на Дома на Тарсис, който, както споменах множество пъти, ще се пренесе отчасти в Америка и ще основе родовата линия, от която произлизам. Обаче, почитаеми и внимателни д-р Сигнагел, моето желание е Вие да можете да разберете в най-голяма възможна дълбочина Хиперборейската Мъдрост, тъй като тя е истинската причина за драмата на Дома на Тарсис. Зная, че в много части изложението на историята на Дома на Тарсис е оставала неясна поради липсата на детайли, колкото и непозната да се оказва за профана Хиперборейската Мъдрост. Затова, преди да продължа с разказа, ще отделя няколко Дни, за да изложа едно „Кратко Обобщение” на вече видяното относно Хиперборейската Мъдрост: по същество, ще се опитам да изясня основните идеи, споменати или цитирани досега. Мисля, че най-добрият начин да постигна тази цел ще бъде да опиша четири схващания на Хиперборейската Мъдрост и да ги определя на достъпен за Вас език. Тези схващания са: „Културата е вражеско стратегическо оръжие”, „Аз-ът в Сътворения Човек е продукт на Несътворения Дух”, „Алегорията за Аз-а затворник” и „Стратегията Одал на Боговете-Освободители”. Докато продължава изложението на тези теми, ще обозначавам Дните с подзаглавието „Кратко Обобщение на Хиперборейската Мъдрост”.
Разбира се, това обобщение ще причини естественото прекъсване на разказа за историята на Дома на Тарсис. Затова, ако се интересувате много да продължите с основния разказ, съветвам Ви да прескочите към 49-я ден. От този ден историята продължава и очакванията Ви ще бъдат задоволени, но Ви предупреждавам, че е необходимо накрая да прочетете пропуснатите дни, за да попълните своето общо познание за Хиперборейската Мъдрост.
В писмото, което написах в Ден Трети, обясних, че „принципът за установяването на принадлежността на един съюзен народ на Атлантите се състои в противопоставянето между Култа и Мъдростта: поддържането на един Култ към Силите на Материята – към Богове, които се поставят над човека и одобряват неговото мизерно земно съществуване, към Богове-Създатели или Определители на Съдбата на човека – поставя автоматично техните почитатели в рамките на Културния Договор, независимо дали са налице Свещеници или не”. Първото схващане може лесно да се разбере като последица от това определение. За Врага на Кръвния Договор, т.е. членовете на Културния Договор, „Културата е едно стратегическо оръжие”. В хода на цялото ми писмо вече показах повече от достатъчно тази истина в множеството примери, в които се видя как членовете на Културния Договор отиват да господствуват в човешките общества чрез контрола на основните социални променливи. Но Хиперборейската Мъдрост утвърждава, че вражеската цел е по-тънка и че нейната Стратегия цели да контролира Духа на Човека – в човека, следователно, се цели да се контролира неговото Аз.
Когато се прави критика на съвременната градска култура на „християнския Запад”, обикновено се изброяват подробно „злините”, които тя предизвиква у някои индивиди: отчуждението; дехуманизацията; робуването на потреблението; депресивната невроза и нейната реакция – зависимостта от различни пороци от наркотиците до половите извращения; безмилостната конкуренция, мотивирана от тъмните чувства на алчност и жажда за власт; и пр. Списъкът е безкраен, но всичките обвинения пропускат – преднамерено – същественото, поставяйки ударение на злините, „външни” за Душата на човека, произлезли от „несъвършенствата на обществото”. Като допълнение към това заблуждение се твърди, че решението – лекът за всички тези злини – бил „усъвършенствуването на обществото”, неговата „еволюция” към по-справедливи, по-хуманни форми на организация и пр. Пропускът се корени в това, че злината – единствената злина – не е външна спрямо човека, не произлиза от света, а се корени в неговата вътрешност, в структурата на един ум, обусловен от преобладаването на културните предпоставки, които подхранват мисленето и деформират неговата визия за реалността. Настоящото общество от друга страна е успяло да юдеизира по такъв начин съвременния човек, че го е превърнало на свой ред – чудо, каквото не би могла и да сънува генетичната биология –в един жалък евреин, жаден за печалба, доволен от прилагането на сложната лихва и щастлив да обитава един Свят, който възхвалява лихварството. Не е нужно да се казва, че това общество с неговите милиони биологични и психологически евреи представлява за Хиперборейската Мъдрост само един лош кошмар, който ще бъде окончателно пометен в края на Кали Юга от Wildes Heer. (В германските традиции Wildes Heer се нарича „Яростното Войнство” на Вотан. Съгласно Хиперборейската Мъдрост Войнството на Навутáн ще се появи по време на Последната Битка, заедно с Великия Водач на Бялата Раса).
Ще е подходящо сега да се обобщят накратко няколко допълнителни понятия на Хиперборейската Мъдрост, някои от които бяха вече обяснени. За Хиперборейската Мъдрост човекът-животно, сътворен от Единния, е едно същество, съставено от физическо тяло и Душа. В резултат на едно Първоначално Предателство, извършено от Боговете-Предатели, Несътвореният Дух, принадлежащ на една извънкосмическа Раса, е бил окован към Материята и заблуден относно неговия истинския Източник. Духовното оковаване към животинския човек предизвиква историческата поява на Аз-а – един принцип на разумната Воля: лишеният от вечен Дух животински човек притежавал единствено душевен субект, който му позволявал да придобие определено съзнание и да осъществява примитивни психологически актове, механични поради чисто архетипичното съдържание на тези умствени актове. Но скоро – поради Първоначалното Предателство – в Историята се появява Аз-ът в душевния субект, потопен в него. Така Аз-ът – проявление на Духа – възниква потопен в утробата на Душата, без да разполага с никаква възможност да се ориентира към Източника, тъй като той не знае, че се намира в такава ситуация и че съществува едно възможно завръщане към Родината на Духа: Аз-ът в нормалния случай е заблуден, без да знае, че е; и той търси Източника, без да знае какво търси. Боговете-Предатели са го оковали към Душата на животинския човек, така че волевата сила на безрезултатното му търсене да се употребява от Душата за еволюиране към Крайното Съвършенство. Потопен в душевния субект, Аз-ът е неспособен да придобие контрол над микрокосмоса, освен ако не премине през Хиперборейското Посвещение, което предизвиква ефекта на изолирането на Аз-а от Душата посредством Несътворените Вруни, разкрити на човека от Навутáн . Затова Хиперборейската Мъдрост различава два вида Аз: пробудения Аз, присъщ на Хиперборейския Посветен или Човека от Камък; и спящия Аз, характерен за спящия или „нормалния” човек, общоразпространен и преобладаващ в нашето време.
Относно нормалния човек може да се каже, че душевният субект с инкорпорирания в него изгубен Аз, се превръща в господар на психичната сфера, която може да се разглежда grosso modo [1] като като съставена от две ясно различими и разграничаеми области: сферата на сянката и сферата на светлината; тези две области са разделени от една бариера, наречена праг на съзнанието. Сферата на сянката се намира в пряка концептуална връзка с областта от психиката, наричана Несъзнавано, определяна от Аналитичната Психология на д-р К. Г. Юнг. Сферата на светлината е в основата си сферата на съзнанието, където протича дейността на съзнателния душевен субект по време на будността. Аз-ът, който е по същество една волева сила, няма нищо общо с времевата природа на душевния субект, въпреки което остава потопен в него, объркан в своята история и изкуствено темпорализиран, с една дума – спящ. Затова Хиперборейската Мъдрост различава ясно две форми на Аз-а: изгубения Аз и пробудения Аз. Изгубеният Аз е характерен за спящия човек, заблуден в Лабиринта на Илюзията на Великата Измама: спящият човек е онзи животински човек, в чиято Душа е окован, без да го знае, един Несътворен Дух.
Пробуденият Аз е присъщ на пробудения човек, т.е. на животинския човек, чийто окован Дух е открил Измамата и се опитва да намери пътя към Източника – изхода от Лабиринта. Пробуденият човек – Хиперборейският Посветен – е този, който е способен да действува съобразно „стратегическия начин на живот”, изискван от Кръвния Договор. Т.е. този, способен да прилага стратегическите принципи на Завземането, Ограждането и Стратегическата Стена. По отношение на втория принцип, що се отнася до Царската Функция, в Шестнадесетия Ден казах: Филип ІV ще трябва „да приложи принципа на ограждането в реалното завзето пространство”. Според това, ще изглежда, че принципът на Ограждането се корени изключително в пробудения човек, който би трябвало „да приложи” или „проектира” този принцип в завзетата зона; но съгласно херметическия принцип: „Микрокосмосът отразява макрокосмоса” – един принцип, който, както се видя от изложението на Бера и Бирса, е също така и кабалистичен: Адам Харишон е отражение на Адам Кадмон; означава ли това, че принципът на Ограждането трябва да присъствува също и в макрокосмоса, например като един закон на природата? Ако беше така, навярно би могло, поне на теория, да се открие в някое характерно явление една определена функция ограждане, която да ни разкрие по друг начин – този път външен – споменатия стратегически принцип. Макар да мога да кажа предварително, че резултатът ще е отрицателен, би било подходящо да се разгледа тази възможност за външно търсене, тъй като нейният анализ ще позволи да се разберат различните гносеологични и културни аспекти, засягащи човека.
Ако приемем херметическия принцип за еквивалентността между макрокосмоса и микрокосмоса, ще ни стане явно, че всички закони на макрокосмоса се отразяват в аналогични закони на микрокосмоса. Но тази кореспонденция далеч не е едно просто пасивно отражение между структури. Човекът, като открива и формулира закони, нарушава равновесието на тази връзка и заема една изтъкната роля. Като последица от тази господствуваща нагласа сега се появява, отделяйки Аз-а от макрокосмоса, един културен модел, изработен от един културен субект въз основата на принципите и понятията на една културна структура. В Хиперборейската Мъдрост, д-р Сигнагел, се определят и изучават тези три елемента; най-общо, ще Ви кажа, че „културният субект” е просто душевният субект, когато той действува динамично върху една „културна структура”, установена в „сферата на сянката” на психиката; също така, когато душевният субект действува в „рационалната сфера”, той се нарича „рационален субект”; а ако се проявява в „сферата на съзнанието” – „съзнателен субект”; но Аз-ът винаги се намира потопен в душевния субект или Душата, все едно дали неговото поле на действието е рационалното, културното или съзнателното.
Така „културният модел” е принципният виновник за деформираната визия, която човекът има за себе си и за света, доколкото се вмъква между макрокосмоса и микрокосмоса. Културният модел е едно съдържание на културната структура с колективен или социо-културен характер; поради това той се състои от едно систематично множество от понятия, изказани от културния субект, преведено на един или два обичайни езика, например математически и лингвистичен. Накратко – културният модел обикновено се състои от математически принципи и културни предпоставки. Аз-ът на човека, когато е объркан с културния субект, приема съгласно като представи на външните неща – като тяхната истина – културните обекти, които произлизат от промеждутъчния културен модел – културни обекти, чието значение е било изказано от културния субект като предпоставка в обичайния език.
Нека видим сега какво разбира човекът под „закон на природата”. Без да се навлиза в усложнения, може да се твърди, че един закон на природата е математическото околичествяване на една значима връзка между аспекти или величини на едно явление. Да обясним това определение. Ако е дадено едно явление, възможно е чрез наблюдение и чрез емпирични опити да се стигне до диференцирането на определени „аспекти” на същото. Ако между различните аспекти, които се очертават, някои от тях се окажат „свързани значимо помежду си” и ако тази връзка притежава статистическа вероятност, т.е. повтаря се голям брой пъти или е постоянна, тогава може да се формулира един „закон на природата”. За това е достатъчно „аспектите” на явлението да могат да се сведат до величини по такъв начин, че „значимата връзка” се свежда до „връзка между величини” или математическа функция. „Законите” на физиката са били извлечени по един подобен начин.
Понятието за „закон на природата”, което изложих, е модерно и цели по-скоро да „контролира” явлението, отколкото да го обясни, следвайки съвременната тенденция, която подчинява научното на технологичното. Така явленията биват считани за „управлявани” от изявени закони, които не само се приемат като определящи, но и които се включват неразделно в самото явление, забравяйки или просто не знаейки, че става на дума за рационални околичествявания. Това е, което се случва например когато се наблюдава явлението на един обект, който пада, и се твърди, че това нещо е станало понеже „е подействувал законът на гравитацията”. Тук „законът на гравитацията” е изявен и и въпреки че „се знае, че съществуват и други закони”, които „също се намесват, но с по-малка интензивност”, сляпо се вярва, че обектът в своето падане се подчинява на закона на Нютон и че този „закон на природата” е бил причината за неговото движение. Конкретният факт обаче е, че явлението не се подчинява на никакъв изявен закон. Явлението просто се явява и в него няма нищо, което да указва преднамерено към един закон на природата, а още по-малко един изявен закон. Явлението е неразделна част от една цялост, която се нарича „реалността” или „светът” и която включва в този си характер всички явления, които са се случили и които ще се случат. Затова в реалността явленията просто се случват, последвайки навярно някои, които са се случили, или едновременно с други, подобни на него. Явлението е само една част от тази „феноменална реалност”, която никога не губи своя характер на цялост: на една реалност, която не се изразява в понятията за причина и следствие, за да поддържа явлението; и най-сетне – на една реалност, в която явлението се случва независимо от това дали неговото явяване е или не е значимо за един наблюдател и се съгласува или не с изявени закони.
Преди да подходим към проблема за „преобладаването на културните предпоставки” в рационалната оценка на едно явление, ще бъде уместно да се освободи той от каквато и да било възможност, която го разделя от чистата механична или еволюционна определеност съгласно „естествения порядък”. За тази цел ще установя, след един кратък анализ, различието между едно явление от „първа” и от „втора” степен на определеност – едно неизбежно разяснение, доколкото изявените закони съответствуват винаги на явления от първа степен.
За гностика „светът”, който ни заобикаля, не е нищо повече от подреждането на материята, осъществено от Бога-Създател – Единния – в едно начало, и което възприемаме в неговата времева действителност. Хиперборейската Мъдрост – майка на гностическото мислене – отива по-нататък като утвърждава, че пространството и всичко, което се съдържа в него, е било съставено чрез многобройни асоциации на един-единствен елемент, наречен „архетипичен квант на енергията”, който съставлява един физически предел на архетипичната монада, т.е. на абсолютната формираща единица на архетипичния план.
Тези кванти, които са истински архетипични атоми, не образуващи или структуриращи формите, притежават, всеки един, една неразличима точка, посредством която се осъществува пантеистичното разливане на Създателя. Т.е. благодарение на една точкова система на многоизмерен контакт се осъществява присъствието на Демиурга във всяка мислима част на материята, каквото и да е нейното качество. Това всеобщо проникване, бидейки установено от лица в различна степен на объркване, е довело до погрешното вярване, че „материята” е собствената субстанция на Единния. Такива са вулгарните понятия на пантеистичните системи или на онези, които се позовават на един „Дух на Света” или „Anima Mundi” [2] и пр. В действителност материята е била „подредена” от Създателя и „тласната” към едно закономерно развитие във времето, от чиято еволюционна сила не убягва и най-малката частица (и в която участвува, разбира се, „човешкото тяло”).
Направих това кратко изложение на „Хиперборейската Физика” понеже е необходимо да се разграничат две степени на детерминизъм. Светът, такъв, какъвто току-що го описах, се развива механично, ориентиран към една крайна цел; това е първата степен на детерминизма. С други думи: съществува един План, към чиито образци се нагажда и към чиито назначения клони „порядъкът” на света; материята, задействувана от механиката на въпросния „порядък”, се оказва определена в първа степен. Но, тъй като въпросният план се поддържа от Волята на Създателя и Неговото Присъствие, както видяхме, е действено във всяка част на материята, би могло да се случи Той анормално да повлияе по друг начин някоя част от реалността, било за да модифицира телеологично своя План или за да изрази семиотично своето намерение, или по стратегически съображения; в този случай сме изправени пред втората степен на детерминизма.
Под „стратегически съображения” се разбира следното: когато пробуденият човек предприема Завръщането към Източника в рамките на една Хиперборейска Стратегия, той прилага тайни техники, които му позволяват да се противопостави действено на Плана. При тези обстоятелства Създателят анормално се намесва с цялата си Мощ, за да накаже този дързък храбрец.
Сега можем да направим разграничение между едно явление от първа степен и едно явление от втора степен, обръщайки внимание на степента на детерминизъм, участвуваща в неговото проявление. Следва ясно да се разбере, че в това разграничаване акцентът се поставя върху различните начини, по които Демиургът може да действува върху едно и също явление. Например в явлението на една саксия, падаща от балкона на улицата, не можем да видим нищо друго освен една определеност от първа степен; казваме: „подействувал е законът на гравитацията”. Но ако въпросната саксия е паднала върху главата на един пробуден човек, можем да предположим една втора определеност или по-точно едно „второ намерение”; казваме: „подействувала е Волята на Създателя”.
Първата и втората степен на определеност на едно явление се наричат също така – от една друга гледна точка – Първо и Второ намерение на Създателя.
Като цяло, всяко явление допуска проявления от първа и стора степен на определеност. Имайки предвид тази възможност, ще се уговорим за следното: когато не се посочва обратното, под „явление” ще се разбира такова, чиято определеност е чисто механична, т.е. от първа степен; във противен случай ще се пояснява – „от втора степен”.
Сега остава само да на направим разграничение между „двете степени на явлението”, за да поясним твърдението, направено в началото на този анализ – че всички закони на природата, включително изявените такива, описват причинното поведение на явленията от първа степен на определеност. Това е лесно е да се разбере и приеме, след като когато в едно явление се намесва една определеност от втора степен, естествената посока на механичната последователност е била временно отклонена в интерес на една неустоима Воля. В този случай явлението вече не ще бъде „естествено”, макар и да изглежда такова, а ще бъде надарено с една насложена преднамереност с чисто враждебен спрямо човека характер.
От друга страна, явлението от първа степен, се проявява винаги като завършено в своята функционалност, която е пряк израз на неговата същност и която винаги ще е възможно да се сведе математически до един безкраен брой от „закони на природата”. Когато явлението от първа степен е възприемано специално чрез един закон на природата, който е изявен за някого, тъй като подчертава определен интересен аспект, ясно е, че не става на дума за едно завършено явление, а само за въпросния „аспект” на същото. В този случай трябва да се приеме тъжният факт, че от явлението е била възприета само една илюзия. Сетивно орязано, гносеологически деформирано, епистемологически маскирано – не бива да ни учудва, че индо-арийците са определяли като майа – илюзия – обичайното възприятие на едно явление от първа степен.
Сега ше поставя един въпрос, чийто отговор ще позволи да разберем проблема за „преобладаването на културните предпоставки”, основан върху последните заключения: „ако всяко явление от първа степен се явява по необходимост завършено (например: в 6 часа сутринта „изгрява слънцето”)”, „каква е специфичната причина за това, че неговото възприемане посредством „научния или културен модел” възпрепятствува третирането на явлението в неговата цялост и се ограничава около частичните аспекти на същото?” (например когато казваме:”земното въртене е причината, която е предизвикала следствието, че в 6 часа сутринта слънцето е станало видимо на източния хоризонт”). В последния пример е ясно, че при обясняването на явлението чрез един „изявен закон” не се прави нищо повече от отпращането към определени частични аспекти („земното въртене”), оставяйки настрана – не забелязвайки – самото явление („Слънцето”). Отговорът на поставения въпрос ще засегне един фундаментален принцип на структурната епистемологична теория: връзката, забелязвана между аспектите на едно явление, която може да се околичестви математически като „закон на природата”, произлиза от преобладаването на културните предпоставки, изхождайки от които разсъдъкът модифицира възприятието на самото явление.
Достатъчно е да се каже, че това се случва поради ефекта на „маскиране”, който разсъдъкът причинява във всеки образ, отразен от съзнателния субект: разсъдъкът „отговаря на въпроса”, т.е. на огъванията на съзнателния субект, потопен в който се намира съзнателният Аз. Както ако ставаше на дума за една фантазия, разсъдъкът интерпретира и образува една рационална схема на феноменалната вещ – схема, чийто образ се наслагва върху представата и я маскира, придавайки й изказваното значение, определено от културните предпоставки.
Когато се осъществява „научно” наблюдение на едно явление, рационалните функции стават преобладаващи пред кое да е възприятие, „подчертавайки” с изявеност онези интересни или полезни аспекти и „затъмнявайки” останалото (от явлението). По този начин разсъдъкът работи, все едно маскирайки явлението, предварително изтръгнато от цялостта на реалното, и представя от него една привидност, която може да се „рационализира” и разбере винаги в границите на човешката култура. Разбира се, никой не се интересува, че явленията остават оттук нататък затъмнени зад своята рационализируема привидност; не и ако е възможно да ги използуваме, да ги контролираме, да оползотворяваме тяхната енергия и да направляваме техните сили. В крайна сметка една научно-технологична цивилизация се изгражда върху явленията и дори против тях; какво значение има ако една рационална визия на света орязва възприеманите явления и ни изправя пред една културна реалност, толкова по-изкуствена, колкото по-слепи сме ние? Какво значение има, повтарям, когато тази гносеологическа слепота е цената, която трябва да се плати, за да се наслаждаваме на безкрайните варианти, които ни предлага в условията на удоволствие и удобство научната цивилизация? Нима ни дебне някаква опасност, която да не можем да предотвратим технически ние, които сме елиминирали множеството древни болести, които сме продължили човешкия живот и сме създали една градска среда на живот с невиждан досега разкош?
Опасността съществува, реална е и заплашва всички онези членове на човечеството, които имат хиперборейски предци; Хиперборейската Мъдрост я нарича психична фагоцитация [3]. Това е една опасност от психичен вид и от трансцендентен порядък, която се състои в метафизичното унищожаване на съзнанието – възможност, която може да се осъществи в този или в друг Свят и по всяко време. Разрушаването на съзнанието става чрез сатанинската фагоцитация, т.е. чрез асимилацията на душевния субект в субстанцията на Йехова-Сатана. Когато се случи такава катастрофа, се изгубва напълно всякаква възможност за трансмутация и завръщане в Източника.
Уместно е, обаче, да се повтори, че объркването е принципното препятствие за трансмутацията на спящия човек в Каменен Човек. А за постоянното объркване допринася гносеологическата слепота, която споменавах преди – продукт на съвременната рационалистична менталност. Живее се по стереотиповете на западната „Култура”, която е материалистична, рационалистична, научно-технологическа и аморална; мисленето изхожда от преобладаващите културни предпоставки и обуславя виждането на света, превръщайки го в чиста привидност, без да се забележи това или да се има представа за него. Културата, следователно, поддържа объркването и възприятствува ориентирането и придвижването към центъра на психичната реинтеграция, трансмутиращо спящия човек в Каменен Човек. Случайно ли е, че се случва такова нещо? Казах го вече множество пъти: Културата е едно стратегическо оръжие, умело прилагано от онези, които желаят гибелта на Хиперборейското Наследство.
Така се установява, че „промеждутъчният културен модел” между Аз-а и макрокосмоса, затруднява в огромна степен възможността за намиране на принципа на ограждането в света като закон на природата.
[1] Лат. „Грубо” (лат.) – бел.прев.).
[2] Лат. „Душа на Света” (бел.прев.).
[3] “ФАГОЦИТИРАМ е един глагол, идващ от Физиологията, който изразява действието на един ограничен елемент, наречен ФАГОЦИТ, присъствуващ в кръвта и тъканите, чиято функция се състои в разрушаването на бактериите и вредните или безполезни за организма тела. Начинът, по който фагоцитите изпълняват тази функция – асимилирайки, инкорпорирайки към себе си противоположния елемент, – описва с голяма ефикасност едно подобно действие, изпълнявано от сакралните символи: ПСИХИЧНАТА ФАГОЦИТАЦИЯ. Тази фагоцититация се случва, естествено, когато волята е недостатъчна, за да предотврати това. Макар че термините „фагоцитирам“ и „фагоцитация“ представляват един крещящ неологизъм, ще продължим да ги употребяваме във фигуративен смисъл, за да представяме „всмукващото действие върху психичната енергия“, упражнявано от сакралните символи. Буквалното испанско значение ще бъде: фагоцитация = „проникващо всмукване“.” (Нимрод де Росарио, „Фундаменти на Хиперборейската Мъдрост“, Том Седми, F -"Сакралните символи и сакралният символ на виря", Втора Бележка) (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар