Книга Втора
Ден Двадесети
От днес, д-р Сигнагел, ще започна разглеждането на въпроса за катарството – най-значителната производна на Хиперборейската Мъдрост, която се противопоставя на плановете на Бялото Братство през ХІІІ век. Именно в контекста на катарството Свети Доминик основава Ордена на Проповедниците, който позволил на Господарите на Тарсис да действуват по един скрит начин. Необходимо е, следователно, да се опише дадения контекст, за да стане ясна целта, преследвана от Свети Доминик и Господарите на Тарсис.
Преди всичко следва да се отбележи, че да се определя катарството като „ерес” е толкова абсурдно, колкото и да се прави това с будизма или исляма: също като тях, катарството е друга религия, различна от католическата. Ерес по определение е догматична грешка спрямо официалната Доктрина на Църквата; не е еретик този, който изповядва друга религия, а този, който изкривява или тълкува неправилно католическата догма – такъв като Арий или самите Голени-Тамплиери, които са били най-дяволските еретици на своята Епоха. Разбира се, дори навремето да се бе приело, че Катарите практикуват друга религия, подобно на саксонците, това не би имало никакво значение, що се отнася до резултата: нищо не би могло да ги спаси от присъдата за изтребление на Голените. Еретици са били, несъмнено, арианите; но не са били такива Катарите: макар да са били действително врагове на Църквата, която те наричали „Синагога на Сатаната”.
За да се разбере проблемът, трябва да се има предвид, че това, което Катарите са признавали, е била в действителност Хиперборейската Мъдрост, която те преподавали, възползувайки се от символи, заимствувани от маздеизма, зерванизма, гностицизма, юдеохристиянството и пр. Поради това те проповядвали, че Доброто има абсолютно духовна природа и се намира напълно извън този Свят; Духът е Вечен и Несътворен и произлиза от Източника на Доброто; Злото – напротив – има като природа всичко материално и сътворено; светът на Материята, в който обитава животинският човек, е зъл по своята същност; Светът е бил Сътворен от Йехова-Сатана – един демоничен Демиург; поради това те отхвърляли Библията, която била „Словото на Сатаната” и отричали особено книгата Битие, където се описва актът на Сътворяване на Света от Демона; Римската Църква, която приемала Библията била, следователно, „Синагогата на Сатаната” – обителта на Демона; животинският човек, сътворен от Сатаната, имал две природи: материалното тяло и Душата; към тях бил присъединен Несътвореният Дух, който оттогава оставал затворник на Материята; Духът, неспособен да се освободи, пребивава в Душата, а Душата одушевява материалното тяло, което е потопено в Злото на Материалния Свят; Духът се намира по този начин затънал в Ада – осъден на мъката и страданието, което Йехова-Сатана налага на животинския човек.
Катарите, тоест „Чистите” Човеци, трябвало да изповядват Доброто. Това означавало, че Духът трябва да се завърне в своя Източник, отвръщайки се предварително от Злото на Материалния Свят. Те уверявали, че Светият Дух е винаги на разположение да помогне на Духа-затворник в материята и че той ще отвърне на молбата на Чистите Човеци; следователно Катарите притежавали способността да предават Светия Дух на нуждаещите се от помощ посредством полагането на ръце – акт, който те наричали „Consolamentum” [1]. Те твърдели освен това, че съществува един Вечен и Несътворен Кристос, когото наричали „Луцибел”, който се бил спуснал доброволно в Ада на Сътворения Свят, за да освободи Духа на човека; отхвърляли кръста, защото представлявал символ на духовното оковаване и човешкото страдание; били крайни иконоборци и не признавали никаква форма на репрезентация на духовните истини; практикували бедност и аскетизъм и изпитвали недоверие към богатствата и материалните блага, особено ако произлизали от лица, които се считали за религиозни; твърдели, че най-висшата добродетел била разбирането и изразяването на Истината, и че най-голямата грешка била приемането и проповядването на лъжата; свеждали храненето до минимум и препоръчвали да не се злоупотребява със секса; забранявали възпроизводството на деца, понеже то допринасяло за продължаването на оковаността на Духа в Материята.
Очевидно е, д-р Сигнагел, че схващанията на катарската религия не произлизали от една католическа ерес, а от Хиперборейската Мъдрост. Но тези, които не познавали този произход или били фанатизирани и контролирани от Голените, лесно можели да бъдат убедени, че става на дума за една дяволска ерес; особено, ако погледът се отправел към външната форма на катарството. Защото Катарите, с обявената цел да се съревновават с католиците за благосклонността на народа, също се били организирали като Църква. Причината за това решение, което щяло да ги изправи по неблагоприятен начин срещу една католическа Европа, вече индоктринирана с идеята, че е праведно да се водят „кръстоносни” военни походи срещу народите, които изповядват друга религия, трябва да се търси в наследствените вярвания на окситанското население.
Несъмнено, съществували са връзки между Катарите и манихеите богомили от България, Босна, Далмация, Сърбия и Ломбардия, но тези контакти са естествени между народи или общности, които споделят наследството на Хиперборейската Мъдрост и не предполагат никаква зависимост. Катарството е било по-скоро местен продукт на страната на Ок – един средновековен плод на иберийския расов ствол. Древното иберийско население на Ок, както и това на Тарсис, не било претърпяло голямо келтско влияние за разлика от иберите от другите области на Испаниите и Галиите, които се смесили расово с тях и скоро попаднали под властта на Голените. В Ок галите не успели да се обединят с иберите, въпреки че са владяли в продължение на векове областта за голямо неудоволствие на Голените, които се възползували от всички ресурси, за да разрушат тяхната расова чистота. Но окситанците по-късно, подобно на тартесяните, се смесили с по-сродни на тях народи, по-специално с гърците, римляните и готите. В едно далечно минало белите Атланти им били съобщили същата Мъдрост като на техните братя от иберийския полуостров, за да ги включат след това в Кръвния Договор. Тогава те притежавали един собствен Венерин Камък и го били изгубили от ръцете на Голените, когато тези Свещеници на Културния Договор подтикнали нашествията на волсците, тектосагите и арекомиците, бебриците, велавите, габалите и хелвиите, след като се били настанили на средиземноморския бряг с финикийците в техните колонии Агде, Нарбона и пристанището Вендрес, което първоначално се наричало „пристанище на Астарта”.
А сега, освен онова, което вече разказах за Мъдростта на иберите от Кръвния Договор, тук трябва да добавя и една особена легенда, която била доста разпространена сред пиринейците. Според нея белите Атланти били поставили в една пещера в този регион един друг Венерин Камък, когото наричали Гралът на Кристос Луцифер. Този Камък, който Посланикът на Непознаваемия Бог бил донесъл вече не за да отразява Знака на Източника за неколцина Посветени, а за да свърже харизматично и да освободи духовно една цяла расова общност, щял да бъде намиран единствено в ключови моменти на Историята. Вярвало се, че причината за това била следната: Гралът представлявал една tabula regia imperialis [2], т.е. Гралът точно съобщавал кой е Кралят от Чистата Кръв, комуто подобавало да управлява народа по Силата на своята духовност и своята расова чистота; но Гралът притежавал Способността да разкрива лидерството, съобщавайки го харизматично в Чистата Кръв на Расата: не било необходимо Физическото Присъствие на Венериния Камък, за да се чуе неговото послание; но ако расовата общност забравяла Кръвния Договор, ако тя попадала под приспиващото влияние на Културния Договор или ако деградирала своята Чиста Кръв, тогава тя изгубвала харизматичната връзка, обърквала се и бъркала при избора на своите расови лидери: явявали се лоши Царе, слаби или тиранични, навярно дори Свещеници на Културния Договор, които във всички случаи водели народа към неговото расово заличаване; при все това, дори когато народът бивал доминиран от Културния Договор, Хиперборейската наследственост на Чистата Кръв не можела да бъде лесно помрачена и в неопределени моменти на Историята възниквало едно културно не-причинено съвпадение, което поставяло всичките членове на Расата в харизматичен контакт с Грала: тогава всички узнавали без никакво съмнение кой бивал лидерът на Расата.
Става на дума за едно двойно действие на Грала: от една страна той разкривал на народа кой е истинският Лидер от Чистата Кръв, без да се влияе при това от неговото социално положение; ще рече: дали е благородник или плебей, богат или беден, ако Лидерът съществувал, всички знаели кой е той – всички го признавали едновременно. И от друга страна той фиксирал Лидера в неговата ръководна мисия, свързвайки го харизматично с всички членове на Расата по силата на общия произход: в Източника цялата Раса на Хиперборейските Духове бивала обединена, тъй като Гралът билименно едно отражение на Източника. Чрез Благодатта на Грала расовият Лидер се явявал пред народа, надарен с една очевидна, неотрицаема и завладяваща харизма; той проявявал явно Могъществото на Несътворения Дух и давал доказателства за своя расов авторитет; и това не можело да бъде другояче, тъй като чрез Източника той отново щял да бъде под повелите на Великия Водач на Расата на Духа – Господаря на Абсолютната Чест и на Несътворената Светлина: Кристос Луцифер или Луцибел.
Ходът на Историята и неумолимото напредване на народите, културно доминирани от Стратегията на Бялото Братство в посока към Мрака на Кали Юга, причинявало все по-силното проявление на Силите на Материята. Затова расовите Лидери, които рано или късно изниквали от народа, трябвало да демонстрират всеки път повече своето духовно Могъщество, за да се изправят срещу тези демонични сили. Резултатът от това щял да бъде, че противопоставянето между изникващата духовност на расовата чистота и деградацията на материалистичната Култура, ставало все по-интензивно, докато доведял естествено до една Последна Битка, в която конфликтът да се разреши окончателно: това щяло да съвпадне с края на Кали Юга. Междувременно идвали тези „моменти от Историята”, в които Гралът можел отново да бъде намерен и да разкрие Лидера на Расата. Разбира се, през последните хилядолетия – тъй като Расата бивала все по-затънала в Стратегията на Културния Договор – последователните расови Лидери трябвало да бъдат съответно по-могъщи, тоест те трябвало да бъдат Имперски Лидери – Мъдри Воини, които се опитвали да основат една Универсална Империя на Духа: този, който го постигнел, щял да освободи народа от Стратегията на Културния Договор, от Свещениците на Култа и от всеки Култ; той щял да построи едно общество, основано на Аристокрацията на Чистата Кръв, на Господарите на Кръвта и на Земята, като тази, която мъдро се опитвал да създаде Фридрих ІІ Хохенщауфен.
И тук стигаме до скритата причина на катарската експанзия през ХІІ век: по онова време между окситанците съществувало общото убеждение, неразбираемо за онези, които нямали расова чистота или не познавали Хиперборейската Мъдрост, че било близко идването или вече бил дошъл един от тези „моменти на Историята”, в който щял да се яви един Расов Лидер – Универвалният Император на Духа и на Чистата Кръв. Това било едно общо предчувствие, което бликало от една интимна фибра и обединявало всички в сигурността на царственото пришествие. И това спонтанно единство било причина за дълбоки социални трансформации: изглеждало така, сякаш всичките усилия на народа се били внезапно организирали в едно съвместно духовно предприятие – в един проект, чиято трайна реализация била пораждането на блестящата цивилизация на Ок. Поезията, музиката, танцът, хоровото пеене, литературата достигнали тук голямо великолепие, докато се развивал един романски език с изключителна семантична прецизност, много различен от по-варварския език на франките от Изток: това бил „езикът на Ок” или „langued'Oc”, което дало името на страната Лангедок. В структурата на тази зараждаща се цивилизация като един от нейните основни елементи щяло да възникне катарството, което нямало да бъде в такъв случай една „католическа ерес”, както претендирала Голенската Църква, нито една религия, пренесена от Мала Азия, както претендират други. Напротив – катарството било формалният израз на религиозността, която съществувала априори в окситанското общество: Гралът бил, както вярвали всички, този, който свързвал окситанското общество и представлявал фундамента на катарската религия.
Но Гралът, като съобщавал скорошното идване на Универсалния Император, вещаел също така Войната – неизбежния конфликт, което неговото Присъствие щяло да предизвика у Силите на Материята, може би Последната Битка, ако времената били назрели за това. „Историческият момент” на появата на Грала изисквал, следователно, едно особено предразположение на народа, за да се изправи срещу кризата, която неизбежно щяла да последва: било време на духовно пробуждане и на материално отвръщане – на ясно разграничение между Всичкото на Духа и Нищото на Материята. Сега ще разберете, д-р Сигнагел, защо Катарите се организирали като Църква и се посветили на публичното проповядване на Хиперборейската Мъдрост: те подготвяли народа за историческия момент, подсилвали неговата Воля, стремейки се той да се придобие „Състоянието на Благодат”, което времената го изискали. Ако Универсалният Император дойдел, Кристос Луцифер щял да бъде по-близо от всякога до пленения Дух в Човека, благоприятствувайки неговото освобождение: затова Катарите възвестявали предстоящото идване на Луцибел и окуражавали народа да забрави Света на Материята и да прикове вътрешните си очи единствено в Него. Ако Универсалният Император дойдел, щели да са нужни дълбоко духовни човеци, които да притежават Хиперборейската Мъдрост и да се преобразят чрез Спомена за Източника – чрез откровението на Голата Истина на Самостта, тоест щели да са нужни Каменни Човеци: затова Катарите формирали и разпратили хиляди трубадури, посветени в Култа на Студения Огън на Дома на Тарсис; те имали мисията да пребродят страната и да възпламенят у Благородните на Кръвта – благородници или плебеи, богати или бедни – Пламъка на Студения Огън, на Любовта-Без-Смърт на Богинята Пирена, която те наричали просто „Дамата” или „Мъдростта”; и Благородните на Кръвта, ако схванели Trovar Clus, щели да се превърнат в Рицари, венчани за своя Меч – една Вруна на Навутáн – който понякога щели да посвещават на една Дама от плът и кръв – на една Жена Кâлибур, която била способна да ги обезсмърти Отвъд Безкрайната Чернота на Своя Знак на Смъртта.
[1] Лат. „Утешение” (бел.прев.).
[2] Лат. "имперска царствена табличка" (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар