Книга Втора
Ден Двадесет и Първи
Натискът на времената бил принудил Катарите да се разкрият публично – акт, който щял да причини рано или късно неизбежната атака на Католическата Църква. Бенедиктинците, клюнийците и цистерцианците започнали съвсем скоро да надигат своите протести: още през 1119 година – тази, в която деветимата Голени се установили в Храма на Соломон – Папа Калист ІІ гръмогласно отлъчва еретиците от Тулуза. Но тези мерки нямали никакъв ефект. През 1147 година Абатът на Клерво свети Бернар – Голенският Водач на тамплиерската конспирация – пропътува Лангедок, получавайки отвсякъде знаци на враждебност от страна на народа и феодалната аристокрация. Оттогава Цистерцианският орден щял бъде този, който ще се заеме с раздухването на омразата и формирането на един нов народ-Персей за унищожаването на „окситанския Дракон”. Но Катарите, далеч не обезкуражени от тези заплахи, свикват през 1167 година един Общ Събор в Св. Феликс де Караман: там те решават да разделят страната на епископства и енории по същия начин като Католическата Църква.
Тогава Катарската Църква се организирала на основата на Епископи, Презвитери, Дякони, старши Братя, младши Братя и пр., и дала повърхностни аргументи срещу онези, които поддържали обвинението в ерес. Но от вътрешна гледна точка съществували само две групи: „вярващите” и „Избраните”. Вярващите съставлявали масата на тези, които симпатизирали на катарството или изповядвали своята вяра, но без да постигнат посвещението на Светия Дух, което характеризирало Избраните. Последните в замяна на това били пречистени от Светия Дух и затова вярващите ги наричали чисти или Катари. Следва да се обясни, че посвещението в Катарската Мистерия, бидейки един социален като като всяко посвещение, се различавало от посвещенията в Античните Мистерии по това, че ритуалната форма била сведена до минимум: действително Катарите – Чистите Човеци или Посветените – притежавали една Власт да съобщават Светия Дух на вярващите посредством полагането на ръце, с което вярващият можел също да се превърне в един Катар; за да станело това чудо, трябвало да се разполага с една „Хиперборейска Камера”, в която вярващият се разполагал и получавал консоламентум-а от ръцете на Чистия Човек; но Хиперборейската Камера не била някаква материална конструкция като Храмовете на Голените, а една концепция на Хиперборейската Мъдрост на Белите Атланти, чиято реализация се състояла в една тайна, грижливо охранявана от Катарите: за Ваше улеснение, д-р Сигнагел, ще Ви кажа, че тя се състояла от същите принципи, които вече изложих в Ден Трети като основи на „стратегическия начин на живот”, т.е. принципа на завземането, принципа на ограждането и принципа на стратегическата стена.
В концепцията на Хиперборейската Камера участвуват трите споменати принципа и нейната реализация би могла да се осъществи в кое да е място, въпреки че – повтарям – литическата техника, която изисквала единствено пространственото разположение на няколко неодялани камъка, била тайна. Така, само с няколко камъка и своите ръце, Катарите посвещавали вярващите в Мистерията на Несътворения Дух; и като истински представители на Кръвния Договор, те противопоставяли по този начин Мъдростта на Култа и Стратегическата Стена на Храма.
Но ако ритуалната форма била минимална, съответният духовен процес по време на катарското посвещение достигал максимална интензивност. Вярващият бивал вътрешно „утешен”, тоест – бивал подкрепен от Духа и се превръщал в Избран. Но, Избран от кого? От Себе Си. Защото Посветените Катари са Самопризваните да Освободят Своя Дух – тези, които са Избрали Себе Си да Постигнат Източника и да Съществуват. Вярващият, следователно, не бивал Избиран от Катарите, нито неговата трансмутация зависела единствено от Консоламентум-а, а Неговият Собствен Дух се Избирал и Сам Си придавал Чистота като се разполагал стратегически под харизматичното влияние на чистите човеци.
Катарската Църква нямала Ритуали, Храмове и тайнства: на Катарите било позволено единствено проповядването – изложението на Евангелието на Кристос Луцибел на всеки вярващ човек. И така се оказало, че неуморимата проповед разпространявала катарството от ден на ден като епидемия по страната на Лангедок, причинявайки като последица тревогата на Католическата Църква, която виждала своите Храмове празни и Свещеници си презирани и наскърбени. Чистите Човеци приписвали този успех на близостта на „историческия момент”, в който щял да се яви Гралът. Но това, което в началото било просто убеждение, един ден, когато катарството се намирало в зенита на народната подкрепа, се превърнало в действителна реалност: към края на ХІІ век мнозина Чисти Човеци уверявали, че са видели физически Грала и са възприели неговата трансмутираща Мощ.
В графството на Фоа в средния пиринейски регион се намирало Владението на Рамон де Перейя, което съдържало освен замъци, села и обработваеми поля, и едно много стръмно планинско възвишение, върху което имало една древна крепост в руини. Името на това място било Монсегюр, а неговият Господар, както и цялото му семейство и неговите поданици, се числели между вярващите на Катарската Църква. През 1202 година Чистите Човеци помолили Рамон де Перейя да нареди да построят в Монсегюр едно странно каменно здание с петоъгълна асиметрична форма: неподходяща за отбрана, неадекватна за обитаване и естетически шокираща, постройката обаче била замислена съобразно Най-Висшата Хиперборейска Стратегия. Нейната функция нямала нищо общо отбраната, обитаването или красотата, а с Грала – с Физическото Проявление на Грала: Монсегюр щял да бъде една отправна зона, от която Посветените щели да могат да локализират Грала и дори да се приближат физически до него. Неговата функция не се състояла, следователно, в това да служи като хранилище, за да се „съхранява” Грала, тъй като Гралът не може да бъде нито вътре, нито вън от нещо: както и Вечният и Безкраен Дух, реалността на Грала е Отвъд Източника. Но да се локализира Източника, означава освобождението на окования в Материята Дух, и именно за да улесни тази локализация Гралът се приближава до спящите човеци; и Монсегюр щял да бъде тогава Стратегическата Стена, откъдето да се вижда Гралът, да се намира ориентацията към Източника, Духът да намира отново Себе Си и да се чува отново Гласът на Чистата Кръв. И Гралът щял да говори и да разкрие на Бялата Раса идентичността на Царя на Чистата Кръв – на Универсалния Император.
Накратко, докторе, от Монсегюр Гралът – като камък – можел да бъде намерен и взет от чистите човеци; но докато те оставали в Стратегическата Стена, Гралът не се намирал вътре, а извън Монсегюр, тъй като така го изисква техниката на отправната зона; а в замяна на това, веднъж изнесен навън, той можел да се пренесе, ако това било желано, в кое да е друго място, тъй като отправността се съхранявала докато съществували оградената отправна зона и Посветените, които я управляват. Естествено, Гралът може да бъде локализиран, винаги и от кое да е място, което да представлява освободена площ в пространството на Врага – една зона, отнета от Силите на Материята съобразно техниките на Хиперборейската Мъдрост на белите Атланти – място, където не действува Илюзията на Великата Измама: Да, докторе; от една подобна стратегическа зона на всяко място Хиперборейските Посветени – били те Мъдри Воини, Каменни Човеци или Чисти Човеци – могат да намерят Грала на Кристос Луцифер винаги, когато пожелаят: но – не ще бъде излишно да се подчертае това – Стратегическите Стени, построени тогава, изобщо няма да бъдат подобни на тези на Монсегюр, тъй като непостоянното разпределение на материята в световното пространство изисква да се променя съответно прилаганата Стратегическа Форма.
Както писах преди два дни, когато Инокентий ІІІ поема контрола над Ватикана в 1198 година, плановете на Бялото Братство били достигнали точката на осъществяването. И в тези планове фигурирал като висящ проблем, на който трябвало да се даде скорошно решение, осъществяването на присъдата за изтребление, която тегнела над Катарите. Отначало Инокентий ІІІ изпратил специални легати, които пътували по страната на Ок, докато поскал в ход една маневра, целяща да подчини краля на Арагон Педро ІІ под васалството на Свети Петър – нещо, което постигнал през 1204 година: в тази година Педро ІІ бил коронясан в Рим от Папата, който му връчил кралските инсигнии: мантия, туника, скиптър, глобус, корона и митра; следващият акт изисквал от него клетва за вярност и подчинение пред Понтифекса, за защитаване на католическата вяра, за покровителство на църковните права във всичките му земи и владения, и за борба до смърт срещу ереста. Педро ІІ се съгласява на всичко, без да подозира печалния си край от ръцете на цистерцианците, и след като получава Рицарския Меч от ръцете на Инокентий ІІІ, предава своето Кралство на Свети Петър – на Папата и на неговите Наследници.
Освен всичко това, легатите вече били предупредили Епископите, верни на Голените, и били осъществили едно детайлно преброяване на автохтонните прелати, които никога не биха одобрили разрушаването на цивилизацията на Ок и които трябвало да бъдат отстранени от Църквата. През 1202 година Голените счели, че условията са налице, за да изпълнят своите планове и решили да поставят един смъртоносен капан на графа на Тулуза Раймунд VІ: механизмът на този капан целял да създаде оправдание за предстоящото разрушаване на цивилизацията на Ок и изтреблението на катарите; а инструментът, измислен за примамването на жертвата, бил една изкупителна жертва – един цистерциански монах от абатството Фонфроад, наречен Пиер дьо Кастелно. Този злокобен персонаж бил много добре подготвен за функцията, която трябвало да изпълни – без да го знае, разбира се, – тъй като се отличавал с качества като жестокост, фанатизъм, омраза към „ереста” и пр.; и за да се подсили неговата необмислена и нетолерантна дейност, му били дадени специални пълномощия, които го поставяли над който да е църковен авторитет с изключение на Папата, като му било заповядано да разследва [„инквизира” [1]] вярата на окситанците: само за шест години Пиер дьо Кастелно успял си спечели омразата на цялата страна. Прези 1208 година, след като водил един диспут с Раймунд VІ относно насилствената репресия, която изисквал срещу катарската ерес, Пиер дьо Кастелно бил убит от самите Голени, като отговорността за престъплението била направена да падне върху графа на Тулуза: така капанът бил затворен. Отговорът на Инокентий ІІІ на убийството на неговия легат щял да бъде обявяването на един свещен кръстоносен поход срещу окситанските ереси. И, разбира се, призивът за този кръстоносен поход бил поверен на Конгрегацията от Цистер.
Наследник на областта, която римляните наричали „Нарбонска Галия”, а Карл Велики – „Готска Галия”, Лангедок представлявал една огромна страна от 40.000 квадратни километра, граничеща с Кралството на Франция: на Изток с брега на Рона, а на Север – с Форе, Оверн, Руерг и Керси. През ХІІІ век страната била фактически и юридически под властта на краля на Арагон: сред по-важните владения в нея се броели херцогството Нарбон, графствата на Тулуза, Фоа и Беарн, виконтствата на Каркасон, Безье, Родез, Люсак, Алби, Ним и др. Освен тези васали Педро ІІ бил наследил земите на Каталуния, графствата на Русийон и Пайярс и притежавал права над графството на Прованс. Но всичко не свършвало дотам: Педро ІІ, чиято сестра била съпруга на Император Фридрих ІІ Хохенщауфен, бил оженил двете си дъщери за графовете на Тулуза Раймунд VІ и Раймунд VІІ – баща и син, а по собствения му брак с Мария от Монпелие му се падали и правата върху онова графство на Лангедок. Така обвързаността на краля на Арагон със страната на Ок не можела да бъде по-голяма.
Цистерцианците призовавали на кръстоносен поход из цяла Европа след смъртта на Пиер дьо Кастелно, тоест след 1208 година. През юли 1209 година една войска, по-многобройна от която не била виждана никога в тези земи, прекосила Рона и се отпправила към страната на Ок; като неин водач Инокентий ІІІ назначил един Голен, който изглежда бил изпълзял от самата утроба на Преизподнята: Арнолд Амалрик, абат на Сито – манастира-майка на цистерцианския Орден. Войската на Сатаната, съставена от 350.000 хиляди кръстоносци, скоро се достигнала и обсадила малкия укрепен град Безье; присъдата за изтребление най-сетне щяла бъде изпълнена! Часове по-късно защитниците предават една порта и пъклените войски са готови да завладеят града; военните водачи питат Арнолд Амалрик за начина да различат еретиците от католиците, на което абатът на Сито отговаря – „Убивайте, убивайте всички, Бог сетне ще различи своите на Небето” –. Благородници и плебеи, жени и деца, мъже и старци, католици и еретици – всичките 30.000 обитатели на Безье са обезглавени или изгорени в следващите моменти. Трупът на Безье е Евхаристичният Агнец на Причастието на Кръстоносците – Тайнството на Кръвта и Огъня, което представлява Жертвоприношението на Единния Бог-Създател Йехова-Сатана. Наказание на Бога-Създател, Присъда на Бялото Братство, Санкция на тъмните Атланти, Компенсация на Свещениците, Голенско Отмъщение, Еврейско Назидание, Католическа Епитимия – клането в Безье е архетипично: така е било и ще бъде винаги, когато народите с Чиста Кръв се опитат да възстановят своето Хиперборейско Наследство; до Последната Битка.
След Безье пада Каркасон, където са изгорени 500 еретици, свалени са от постовете автохтонните прелати, а виконтът Раймунд Роже се оказва пленен и унижен. Педро ІІ пристига в Каркасон, за да се застъпи за своя васал и приятел, без да постигне нищо от папския легат: това безсилие дава една представа за властта, която била придобила Църквата над „светските крале” през онези столетия. Кралят на Арагон тогава се оттегля и се съсредоточава в един друг кръстоносен поход, който се води почти едновременно: борбата срещу мюсюлманите в Испания; той вярва, че като участвува в това деяние, честта му не ще бъде компрометирана, както би станало в случай, че се намеси в репресията на собствените си поданици; но липсата на чест вече била огромна, тъй като той ги изоставя в ръцете на най-злите си врагове. Докато Голенският кръстоносен поход продължава да изтребва Катарите замък след замък и се стреми да разруши графството на Тулуза, Педро ІІ се сражава успешно срещу мюсюлманите в реконкистата на Валенсия. Накрая той се завръща в Нарбон, където се среща с катарските графове на Тулуза и Фоа, и с военния водач на кръстоносния поход Симон дьо Монфор и папските легати: отново не постига нищо, но този път бива поставено под съмнение неговото качество на католик и той е заплашен с отлъчване; накрая приема безразборната репресия и подкрепя грабежа, извършван от Симон: съгласява се, че ако графовете на Тулуза и Фоа не се откажат от катарството, техните титли ще бъдат прехвърлени. Тогава Педро ІІ вярвал, че кръстоносният поход преследва единствено ликдвидирането на „ереста” и че властта му над Лангедок не се поставя под въпрос. И така, като „доказателство за добра вяра”, той урежда брака на своя син Хайме с дъщерята на Симон дьо Монфор: но Хайме – бъдещият крал на Арагон Хайме І Завоевателя – е само на две години; Педро ІІ го предава на Симон за неговото „образование”, тоест като заложник, и този веднага го поставя зад стените на Каркасон.
След това Педро ІІ се включва в борбата срещу Алмохадите, заедно с Краля на Кастилия Алфонсо VІІІ, и остава две години отдаден на Реконкистата на Испания. След като изпълнява една видна роля в Битката при Лас Навас де Толоса, той се завръща в Арагон, където го очаква печалната изненада, че Кръстоносците на Христос са разделили земите му и заплашват да поискат покровителството на Краля на Франция: Арнолд Амалрик, Абатът на Сито, сега е „Херцог на Нарбон”, а Симон дьо Монфор – „Граф на Тулуза”. Годината 1212 е към края си, когато Педро ІІ се оплаква на Инокентий ІІІ за открития акт на завоевание, който Кръстоносците осъществяват в неговата страна; Папата се опитва да го занимава, за да даде време на Голените да завършат унищожението на катарството и разрушението на цивилизацията на Ок, но, пред настоятелността на арагонския монарх, разкрива най-сетне истинската си игра и го отлъчва. Така Инокентий ІІІ, който в 1204 година го коронясва и назовава гонфалониер, т.е. най-голям знаменосец на Църквата, сега го считал също за еретик: но би било наивно да се очаква, че един Голен, интересуващ се единствено от осъществяването на сатанинските планове на Бялото Братство, би действувал по друг начин. Скоро Педро ІІ разбира всичко и тръгва с импровизираната си войска да на помощ на граф Раймунд VІ в обсадата на Тулуза; но вече е късно да се сражава срещу Пъклените Сили: този, който е живял, затваряйки очите си за Истината, е станал слаб, за да понесе погледа на Великия Измамник. Педро ІІ реагира, но силите му стигат само колкото да умре. Това е и което той прави в битката при Мюре срещу Симон дьо Монфор през септември 1213 година: умира неразбираемо посред една голяма стратегическа злополука, в която бива унищожена арагонската войска и окончателно погребана последната надежда на катарска Окситания.
[1] "Инквизирам" (от лат. inquisitio – "разследване") означава буквално "разследвам, разпитвам" (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар