Книга Втора
Ден Двадесет и Втори
Като Тартесос, като Саксония, като страната на Ок, народите с Чиста Кръв трябва да заплатят един тежък дан за противопоставянето на Хиперборейската Мъдрост срещу Култа на Единния Бог. Кръстоносният поход срещу Катарите „и другите еретици от Лангедок” продължавал с известни прекъсвания в продължение на повече от 30 години; хиляди и хиляди окситанци завършили живота си на кладата, но към края страната на Ок бавно се завръщала в лоното на Майката Църква. В 1218 година умира Симон дьо Монфор по време на една обсада на Тулуза, която била отново завладяна от Раймунд VІІ; неговият син Амалрик, лишен от призванието на Голенски Палач, каквото в такава висока степен притежавал Симон, накрая купува правата на графството на Тулуза от краля на Франция Луи VІІІ, с което Капетингите легализират намесата си и в крайна сметка си присвояват цялата страна. Но това не било случайно: франкската окупация на Лангедок представлявала една дългосрочна цел на Голенската Стратегия, най-вече понеже щяла да позволи да се забрани чудния език на Ок – „езика на ереста”, в полза на средновековния френски – езика на бенедектинците, клюнийците, цистерцианците и Тамплиерите. Тази лингвистична замяна щяла да бъде смъртоносният удар за Културата на трубадурите, какъвто били кладите за катарството.
Добавяйки разрушаването на цивилизацията на Ок към останалите големи дела, реализирани от Инокентий ІІІ по време на неговото еклезиастично управление, се разбира, че към смъртта му през 1216 година, се считало, че плановете на Бялото Братство са достигнали точката на осъществяване: гаранцията за това – инструментът за световното господство щял да бъде младият Император Фридрих ІІ, който в онези дни бил във всяко отношение съгласен с Голенската Стратегия. Но Фридрих ІІ щял да промени изненадващо своята позиция и да нанесе един смъртен удар на плановете на Бялото Братство: и принципната причина за тази промяна, за това духовно проявление, което избликнало от неговата Чиста Кръв и го преобразило в един Господар на Господарите, била действеното присъствие на Грала на Кристос Луцифер.
Катарите, заплащайки наистина жестоката цена на изтреблението, на което били осъдени от бенедиктинските Голени, успяли за сто години да изправят цял един народ срещу Силите на Материята. Така Кръвният Договор бил възстановен, но конфликтът не можел да бъде спечелен, тъй като все още не било времето да се води Последната Битка на Земята: в замяна на това, моментът бил благоприятен да се умре с Чест и да се очаква във Валхала – в Агарта – сигналът на Боговете-Освободители за участие в Последната Битка, която щяла да настъпи. Но, макар и да не можела да се спечели настоящата битка, законите на войната изисквали да се нанесат възможно най-голями поражения на Врага; и в този случай най-голямата злополука в плановете на Врага била предизвикана от проявлението на Грала. Затова Катарите, въпреки кървавите преследвания на Кръстоносците и Голените, които ги изтребвали, и ужасните колективни кланета на вярващи, работели неуморно от Монсегюр, за да стабилизират пространствено Грала и да се приближат до него във физическо тяло.
Може да се счита, че конкретните резултати на тази Хиперборейска Стратегия били получени в 1217 година: тогава физическото Присъствие на Грала осъществило функцията на tabularegia и потвърдило, че Фридрих ІІ Хохенщауфен бил истинският Цар на Бялата Раса – единственият с духовната кондиция да установи Универсалната Империя на Чистата Кръв. И съвпадайки с появата на Грала в Монсегюр, едновременно Фридрих ІІ в Сицилия постигнал схващането на Хиперборейската Мъдрост и се трансмутирал в Каменен Човек: от този момент започнала неговата война срещу „Папите на Сатаната”, „Антихристите”, както ги наричал в своите манифести; той също така забранил преминаването и всяка икономическа или военна операция на Тамплиерите в своето Кралство, повдигайки им обвинение в ерес. Тогава именно Фридрих ІІ утвърждава публично, че „тримата Велики Лъжци на Историята са били Моисей, Иисус и Мохамед, представлявани понастоящем от Антихриста, който заема Трона на Свети Петър”.
С решителното и непредвидено действие на Фридрих ІІ деликатната архитектура от интриги, построена от Голените, започнала да се разпада. Но Бялото Братство и Голените знаели много добре откъде идвала реалната атака и вместо да се вкопчат в едно пряка и безполезна конфронтация срещу Императора, съсредоточили всичките си усилия в Лангедок, който оттогава се превърнал в истинска Преизподня: трябвало спешно да открият магическата конструкция, която поддържала Грала и да я разрушат; било необходимо, следователно, да придобият информация колкото се може по-бързо.
Еретиците вече не се изпращали непосредствено на кладата: сега било нужно да получат техните признания, да открият тайните им места – мястото на техните церемонии. За тази мисия се усъвършенствувала формата на инквизиране („разследване”) на вярата, институционализирайки употребата на мъчения, изнудване, подкупи, обвинения и заплахи. И тъй като една подобна задача за разпитване на затворници, които предпочитали да умрат преди да проговорят, не можела да бъде осъществена вече само от папските легати, решили да натоварят с нея един специален Орден: „облагодетелствуван” с начинанието щял да бъде Орденът на Проповедниците, т.е. Орденът, основан, както ще видим, от Свети Доминик от Гусман.
Но въпреки ефикасната дейност, разгърната от Инквизицията със залавянето и екзекуцията на стотици окситански еретици, Голените се забавили с 27 години, докато стигнат до Монсегюр: междувременно, било поради лъжливи информации, било поради съществуването на едно основателно съмнение или просто подозрение, те се заели с разрушаването една по една на хиляди каменни конструкции в Окситания, допринасяйки за още по-голямото разрушение на тази красива страна. Но Гралът не бил намерен и Фридрих ІІ осъществил почти всичките си проекти за отслабване на Голенското папство. Накрая, през 1244 година, Кръстоносците под водачеството на Пиер дьо Амиел – Голенския архиепископ на Нарбон – се разположили пред Монсегюр и Присъствието на окситанския Грал приключило: клед като войските на Сатаната завзели площта на Монсегюр, „Гралът изчезнал и никога повече не бил видян на Запад”.
Монсегюр бил завладян и отчасти разрушен; семейството на господаря на Перейя било избито, заедно с 250 Катари, които функционирали там; но Гралът никога не бил намерен. Какво се случило с Венериния Камък на Кристос Луцифер? Той бил пренесен много далеч от неколцина Катари, които били натоварени със съхраняването му. Заслужава си да се повтори, обаче, че Гралът – бидейки едно Отражение на Източника – е Присъствуващ във всяко време и място, откъдето се формира една стратегическа диспозиция, основана на Хиперборейската Мъдрост, и че би могъл да бъде намерен отново, ако се създадат необходимите условия – ако съществуват Чисти Човеци и Стратегическа Стена. Катарите, които успели да го поддържат като Камък – тоест като LapsitExilis – в продължение на 27 години, решили да го преместят преди падането на Монсегюр. Петима от Чистите Човеци отплавали от Марсилия към местоназначението, което им било посочено от Боговете-Освободители от К’Таагар: непознатите земи, които съществували отвъд Западното Море – тоест Америка. Корабът принадлежал на Ордена на Тевтонските Рицари и ги очаквал от известно време преди това по изричната заповед на Великия Магистър Херман фон Салца: тази евакуация била единствената помощ, която могъл да им окаже Фридрих ІІ, въпреки че от много време в Монсегюр било очаквано пристигането на един имперски гарнизон.
„Констанца”, както се наричал корабът, след като преминала Стълбовете на Херкулес, навлязла в Океана и поела по пътя, който векове по-късно щял да следва Диас де Солис. Четири месеца по-късно, след като се изкачили по теченията на реките Ла Плата и Парана, пристигнали в една област, близка до съвременния град Асунсион в Парагвай. Картата, която използували Тевтонските Рицари, идвала от далечната Померания – една от страните в Северна Европа, която били завладяли по заповед на Император Фридрих ІІ: там имало един народ от датски произход, който бил плавал до Америка и притежавал една колония на мястото, към което се насочвала „Констанца”; тези викинги търгували с „едни роднини”, които според тях били станали Царе на един голям народ, намиращ се отвъд високите заснежени върхове на запад: една страна, отделена от колонията чрез просторни и непроходими джунгли, която била не друга, а инкската Империя; с „Констанца” пътували неколцина датчани, които познавали диалекта, говорен от колонистите.
Намерили колонията на посоченото място и там слезли на сушата Чистите Човеци, за да изпълнят своята цел – да намерят адекватно физическо хранилище на Грала чрез построяването на една Стратегическа Стена. Корабът на Тевтонския Орден отплавал, известно време след това, но Чистите Човеци вече никога не се завърнали в Европа: вместо това те работели в продължение на години, подпомагани от колонистите и от индианците гуаяки, докато завършили една изумитена подземна постройка в един от склоновете на Серро-Кора. Физическото Присъствие на Грала сега било подсигурено, тъй като то било ориентирано по такъв начин спрямо постройката, че пространствената му стабилност се оказвала достатъчна, за да остане в продължение на векове на това място, където други Чисти Човеци биха го потърсили и намерили.
Естествено, Тамплиерите, уведомени в Европа от Бялото Братство, не закъснели да се впуснат в преследване на Катарите. Те плавали редовно до Америка от пристанищата на Нормандия, където разполагали с една могъща флота, тъй като имали нужда да натрупат скъпоценни метали, особено сребро, за да подкрепят икономически бъдещата Финансова Синархия – метали, които в Америка се добивали лесно. Няколко години след разказаните събития Тамплиерите връхлетели викингската колония и подложили всичките й обитатели на сеч; но Гралът отново не се появил.
Голените не забравили този епизод и по-късно, след пълното „завладяване на Америка” от Испания един легион от йезуити – естествените наследници на бенедиктинците и Тамплиерите – се установил в региона, за да се опита да открие и открадне Венериния Камък. Но всички търсения били безплодни, и напротив – Присъствието на Грала ставало осезаемо по един непреодолим начин сред испанските заселници, пречиствайки Чистата Кръв и предразполагайки народа да разпознае Универсалния Император. През ХІХ век, д-р Сигнагел, едно чудо, аналогично на цивилизацията на Ок, било на път да се повтори: Републиката на Парагвай се издигала със собствена светлина над народите на Америка. Действително, тази страна притежавала силна и добре екипирана войска, собствена флота, железопътни линии, тежка промишленост, процъфтяващо земеделие и една завидна социална организация със законодателство, много напреднало за епохата, в което изпъква задължителното, свободно и безплатно образование: и това в 1850 година! Населението било силно и гордо със своя произход и знаело да се възхищава на духовността и доблестта на своите Водачи. Разбира се, на Бялото Братство не се нравел курсът, поет от онова общество, което не би се съгласило да се интегрира в схемата на „международното разделение на труда”, предложена тогава като модел на световния икономически ред: тази система била предварителна стъпка към осъществяването през ХХ рек на Финансовата Синархия и Световното Правителство на Избрания Народ – древните планове, които, както ще обясня, се провалили през Средновековието. За Бялото Братство парагвайският народ бил болен; и вирусът, който го поразявал, се наричал „национализъм” – най-злия съвременен враг на синархичните планове.
Връхната точка на ситуацията се осъществява през 1863 година, когато Гралът се появява отново и потвърждава на всички, че маршал Франсиско Солано Лопес е един Цар с Чиста Кръв, Господар на Войната – един Универсален Император. Тогава се обявява присъдата за изтребление срещу парагвайския народ и династията на Солано Лопес. За кратко време един нов кръстоносен поход се обявява във всички съседни страни: Аржентина, Бразилия и Уругвай ще осигурят средства и войски, но зад тези полу-колониални страни стои Англия, тоест английското Масонство – една Голенска и еврейска организация. Начело на кръстоносната войска, която сега се нарича „съюзническа”, застава аржентинският генерал Бартоломе Митре – масон, изцяло подчинен на британските интереси. Но способността да изпълнява ролята на Голенски Палач, която проявява генерал Митре, надхвърля многократно дяволската жестокост на Арнолд Амалрик и Симон дьо Монфор: и е логично да бъде така, тъй като търпението на Врага било изчерпано от векове и сега се целяло да се даде едно образцово наказание – един урок, който да покаже ясно, че пътят на духовния и расов национализъм нямало да бъде толериран.
Войната на Тройния Съюз започва през 1865 година. През 1870 година, когато войските на Сатаната завземат Асунсион и маршал Солано Лопес умира, сражавайки се в Серро-Кора, войната приключва, оставяйки следната равносметка: население на Парагвай преди войната – 1.300.000 жители; население след капитулацията: 300.000 жители. Безье, Каркасон, Тулуза са детска игра пред един милион убити, д-р Сигнагел! И излишно е да се казва, че от тристата хиляди оцелели мнозинството били жени, старци и индианци; населението от испански произход, което било силно и гордо, се изтребвало безмилостно, къща по къща, в ужасяващи кланета, които ще да са извиквали наслада у Силите на Материята. Още веднъж Персей обезглавявал Медуза. Един милион героични парагвайци, заедно със своя водач от Чиста Кръв, били жертвоприношението, което сатанинските сили предлагали на Единния Бог през ХІХ век в онази далечна страна на Южна Америка, където, обаче, се проявило трансмутиращото Присъствие на Грала на Кристос Луцифер.
Коментари
Публикуване на коментар