Книга Втора
Ден Двадесет и Трети
Вече е време да се занимая със Свети Доминик и Ордена на Проповедниците. Доминик де Гусмáн се родил в 1170 година в градчето Калеруега в Стара Кастилия, което се намирало под юрисдикцията на Епископа на Осма. Преди да се роди, майка му имала един сън, в който видяла бъдещия си син като куче, което носело между челюстите си пламтящ лабрис, т.е. една горяща секира с двойно острие. Този символ заинтригувал живо Господарите на Тарсис, тъй като го счели за знак, че Доминик бил предопределен за Култа на Студения Огън. Затова те го наблюдавали внимателно през детството му и скоро след като приключило неговото първоначално обучение му уредили едно място в Университета на Паленсия, който тогава се намирал в зенита на своя академичен престиж. Причината била ясна: в Паленсия преподавал теология знаменитият Епископ Педро де Тарсис, по-известен с прозвището „Петреньо”, който се радвал на неограниченото доверие от страна на Крал Алфонсо VІІІ, комуто бил един от главните съветници.
Случилото се петнадесет години по-рано с неговия братовчед Епископ Лупо било предупреждение, което не можело да се пренебрегва, затова Петреньо живеел зад стените на Университета в една много скромна къща, която обаче имала преимуществото да бъде оборудвана с малък частен параклис: там той имал за свое съзерцание една репродукция на Нашата Господарка от Пещерата. В този параклис Петреньо посветил Доминик де Гусмáн в Мистерията на Студения Огън и така била голяма трансмутацията, извършена в него, че той скоро се превърнал в Каменен Човек – в един Хиперборейски Посветен, надарен с огромни тавматургични сили и не по-малка Мъдрост: така дълбока била предаността на Доминго де Гусман към Нашата Господарка от Пещерата, че се говорело, че самата Света Дева отговаряла на монаха в неговите молитви. Именно той съобщил на Петреньо, че бил видял Нашата Господарка от Пещерата с една огърлица от рози. Тогава Петреньо посочил, че този орнамент съответствувал на огърлицата от черепи на Фрия Кâлибур: Фрия Кâлибур, видяна извън Самостта, се явявала облечена в Смъртта и носела огърлицата с черепите на своите убити любовници; черепите били зърната със Словата на Измамата; за разлика от това Фрия, видяна в основата на Самостта – отвъд Нейното Було на Смъртта, което я представяло като Ужасяваща за Душата, – била Голата Истина на Вечния Дух – Девата от Агарта с Абсолютна и Непорочна Красота; било естествено тя да носи една огърлица от рози, в която всяка розова пъпка представлявала сърцата на онези, които я били Обичали със Студения Огън. Доминик бил дълбоко запленен от това видение и не след дълго не изработил Розария [1], който се състоял от една нишка, на която били нанизани, но фиксирани, три групи от шестнадесет топчета, замесени от розови листенца; шестнадесетте – тринадесет плюс три – зърна, съответствували на „Мистериите на Девата”. Розарият на Свети Доминик се употребява за методичното произнасяне на молитви или мантри, които сетне предизвикват едно мистично състояние у посветения на Девата и накрая възпламеняват Студения Огън в Сърцето.
Не бива да се учудвате, че споменах шестнадесет Мистерии на Девата, а днес те се считат за петнадесет, нито че е различен броят на зърната на Розария, нито че днес Розарият се свързва с Мистериите на Иисус Христос, а Мистериите на Нашата Господарка на Каменния Младенец са били укрити, тъй като цялото Дело на Свети Доминик е било систематично обезобразено и изопачено, както от враговете на неговия Орден, така и от предателите, които са съществували в огромно количество и каквито съществуват в още по-голямо вътре в него.
Доминик започнал да чете лекции в катедрата по Свещено Писание в Университета на Паленсия, но естественото му призвание за проповед и желанието му да разкрие употребата на Розария го довели до разпространяването на Християнското Учение и Култа на Нашата Господарка на Розария в най-отдалечение области на Кастилия и Арагон. В това дело той се отличил достатъчно, за да убеди Господарите на Тарсис, че се намирали пред подходящия човек, който да основе първия анти-Голенски Орден в Историята на Църквата. Доминик бил способен да живее в крайна бедност, умеел да проповядва и да пробужда вярата в Христос и Девата, проявявал качества на истинска святост и удивлявал с просветената си Мъдрост: трудно било да се отрече правото му да събере онези, които вярвали в неговото дело.
Но за да не може това право да му бъде отречено от Голените, било необходимо Доминик да стане известен извън Испания, да даде на народите примера на своето смирение и святост. Епископът на Осма – Диего де Асеведо, който тайно споделял идеите на Господарите на Тарсис, – решил, че най-доброто място, където да изпрати Доминик, било Южна Франция – областта, която в този момент била разбунена от сблъсъка с Църквата: огромното мнозинство от окситанското население поддържало катарската религия, която според Църквата представлявала „една отвратителна ерес”, без бедениктинците от Клюни и Цистер, толкова могъщи в останалата част на Франция, да могат да попречат на това. С тази цел Епископ Диего си осигурил представителството на инфанта [2] Дон Фернандо за уреждането на брака му с дъщерята на Граф де ла Марка [3], което му предоставяло възможността да пътува до Франция, вземайки със себе си Доминик де Гусман, когото вече бил назначил за Презвитер. Това пътуване му позволило да опознае „катарската ерес” отвътре и да състави своя план. В едно второ пътуване до Франция, след смъртта на дъщерята на Графа и определянето на мисията на Доминик, двамата църковници се отправили към Рим: там Епископ Диего издействува пред страховития Голенски Папа Инокентий ІІІ разрешението да странствува из Лангедок, проповядвайки Евангелието и запознавайки с употребата на Розария.
След като получават разрешението, двамата се отправят към Монпелие, за да проповядват в градовете на Юга; правят го боси и изпросвайки прехраната си, без да се отличават особено от Чистите Човеци, които странствуват в изобилие по същите пътища. Смирението и суровостта, които проявяват, контрастират забележимо с лукса и помпозността на папските легати, които в онези дни също обикалят страната, опитвайки се да попречат на разпространението катарството, както и с явното богатство на Архиепископите и Епископите. Въпреки това, те биват посрещнати враждебно в много села и градове, не заради своите деяния, които Чистите Човеци уважават, нито дори заради проповедта си, а заради това, което преставляват: Църквата на Йехова-Сатана. Но тези резултати били предварително предвидени от Петреньо и Диего де Осма, които били дали точни инструкции на Доминик относно Стратегията, която трябвало да следва.
Гледната точка на Господарите на Тарсис била следната: наблюдавайки от Испания открито войнствената позиция, заета от Народа на Ок по отношение на Свещениците на Йехова-Сатана, и вземайки предвид опита, който Домът на Тарсис имал от подобни ситуации, заключението очевидно сочело, че последицата щяла да бъде унищожение, разруха и изтребление. Според мнението на Господарите на Тарсис колективното самоубийство не било необходимо, а напротив – само облагодетелствувало Врага; но било също така ясно, че Катарите не си давали напълно сметка за ситуацията, навярно поради непознаването на дяволската злоба на Голените, които съставлявали Тайното Правителство на Римската Църква, и поради възприемането единствено на повърхностния и най-шокиращ аспект на католическата организация. Нещо повече – дори ако Катарите не допускали, че Голените от Колегията на Строители на Храмове от Цистер били постановили изтреблението на Чистите Човеци и разрушението на цивилизацията на Ок, и че те щели да изпълнят тази присъда до най-последните й подробности, не по-малко сигурно било, че тази възможност не ги тревожела ни най-малко: като обзети от една мистична лудост, Чистите Човеци били приковали своя поглед в Източника – в Грала – и били безразлични към развитието на света. И вече се видя колко резултатна била тази твърдост, която позволила проявлението на Грала и Универсалния Император и причинила Провала на Плановете на Бялото Братство.
Изправени пред неотстъпчивостта на Катарите, Доминик и Диего прибягват до един краен метод, който не можел да не бъде одобрен от Църквата: те предупреждават тези, които искали да ги слушат, относно сигурното унищожение, до което щяло ги доведе откритото поддържане на ереста. Но не биват чути. На вярващите, които съставляват мнозинството на окситанското население и които, както всяка религиозна маса, не владеят философските тънкости, им се струва невъзможно да повярват, че Злото би могло да възтържествува над Доброто, т.е. че Римската Църква действително би могла да разруши Катарската Църква. А Катарите, които знаят, че Злото може да тържествува над Доброто на Земята, това ги оставя безразлични, тъй като във всички случаи става на дума само за вариации на Илюзията: за Чистите Човеци единствената реалност е Духът; и тази Истина означава окончателното и абсолютно тържество на Доброто над Злото, т.е. Вечната Трайност на Реалността на Духа и Крайното Разпадане на Илюзията на Материалния Свят. Годината е 1208 и докато народът се намира утвърден на тези позиции, Папа Инокентий ІІІ обявява Кръстоносния поход като наказание за смъртта на своя легат Пиер дьо Кастелно. Вече е късно проповедта на Свети Доминик да даде някакъв резултат. Въпреки това, принципната цел на мисията, която била да се наложи светият образ на Доминик и да се направят известни неговите способности като организатор и основател на религиозни общности, се постигала. В онази година, когато се извършвало клането в Безье и другите Голенски жестокости, Свети Доминик основавал своя пръв манастир във Фанжо, близо до Каркасон. Бил разбрал още отначало, че окситанските дами проявявали особено предразположение към духовната Любовта-Без-Смърт и затова установил там манастира Пруйл, чиито монахини щели да се посветят на грижите за деца и Култа на Девата на Розария: първата игуменка била Майела де Тарсис – велика посветена в Култа на Студения Огън, изпратена от Испания за тази функция. И тогава той приложил един от стратегическите принципи, посочени от Петреньо: за да се избегне контрола на Голените до известна степен, било необходимо да се откаже от Regula Monachorum на Свети Бенедикт. Затова Свети Доминик дал на монахините от Пруйл Устава на Свети Августин.
Разбира се, Свети Доминик и Диего де Осма не действували сами: подкрепяли ги някои Благородници и църковници, които тайно изповядвали Култа на Студения Огън и получавали духовното съдействие на Господарите на Тарсис. Между тях се числяли Архиепископът на Нарбон и Епископът на Тулуза, които допринасяли за това дело със значителни суми пари. Последният бил един генуезки Посветен на име Фулко, инфилтриран в Цистер от Господарите на Тарсис, който не бил разкрит до самия край: в онези дни Епископ Фулко минавал за заклет враг на Катарите и защитник на католическата ортодоксия, като употребявал този свой престиж, за да популяризира между папските легати и своите началници от Цистер монашеското дело на Доминик и неговата лична святост.
През следващите години Свети Доминик се опитва да осъществи плана на Петреньо и основава едно полу-светско братство от типа на рицарските Ордени, наречено „Militia Christi” [4], от което трябвало да излезе Tertius ordo de paenitentia Sancti Dominici [5], чиито членове били познати като „монаси Терциарии”; но тази организация скоро се оказала неефикасна за търсените цели и трябвало да се помисли за нещо по-съвършено и с по-голям обхват. В продължение на няколко години бил планиран един нов Орден, вземайки предвид натрупания опит и страховитата задача, която трябвало да се осъществи, т.е. борбата срещу стратегията на Голените: в тези проекти със Свети Доминик сътрудничела една група от шестнадесет Посветени, произлизащи от различни места в Лангедок, които се срещали периодично в Тулуза и сред които се числял Епископ Фулко. Като плод на тези спекулации било решено, че най-удобно щяло да е да се създаде един „Хиперборейски Кръг”, прикрит зад един католически Орден: „Кръгът” щял да бъде едно свръх-Тайно Общество, ръководено от Господарите на Тарсис, което щяло да функционира във вътрешността на новия монашески Орден. Само така, – заключили те, – щяла да се примири търсената цел с принципа на сигурността.
Тази тайна група, съставена в началото само от шестнадесетте Посветени, които споменах, се нарекла Circulus Domini Canis, т.е. Кръг на Господарите на Кучето. Това име се обяснява, като се припомни пророческия сън на майката на Доминик де Гусман, в който нейният бъдещ син се явявал като куче, носещо една пламтяща секира, имайки предвид, че за Посветените в Студения Огън „Кучето” било една резпрезентация на Душата, а „Господарят” по преимущество бил Духът: във всеки Хиперборейски Посветен Духът трябвало да подчини Душата и да поеме функцията на „Господар на Кучето”; оттук обозначението, прието от Кръга Посветени, което освен това имало преимуществото да се обърква с името dominicani [6], т.е. доминиканци, което народът давал на монасите на Доминик де Гусман. Следва да се добави, че биването „Господар на Кучето” в Мистиката на Студения Огън е аналогично на биването Господар на Коня или „Рицар” в Мистиката на Рицарството, където Душата се символизира от „Коня” [7].
Един от Посветените – Пиер Сельан – бил дарил няколко къщи в Тулуза: едни от тях били предназначени за тайни места за срещи на Кръга, а другите се взели за използуване от бъдещия Орден. Когато всичко било подготвено, било осигурено получаването на разрешението на Инокентий ІІІ за основаването на един Орден на просещи проповедници, подобен на образувания от Свети Франциск Асизки през 1210 година: онзи Орден Инокентий ІІІ бил одобрил незабавно, но новата молба сега идвала от Тулуза – една страна в Свещена Война, в която всички били подозирани в ерес; и трябвало да се процедира предпазливо; планът бил амбициозен, но единствено безспорната личност на Свети Доминик щяла да преодолее всички трудности, тъй както го бил направил самият Свети Франциск; не бива да се забравя, че Голените контролирали цялото западно монашество от бенедиктинския Орден и се отнасяли враждебно към създаването на нови независими Ордени. Възможността се предоставила едва през 1215 година, когато Епископ Фулко бил повикан на ІV Общ Латерански Събор и довел със себе си Свети Доминик.
Там те се сблъскали с твърдия отказ на Инокентий ІІІ, който, както се знае, се съгласил едва след като сънувал, че Латеранската Базилика, заплашена от срутване, била подкрепена от рамената на Доминик де Гусман. Но неговото разрешение било чисто вербално, макар и съвършено законно, и се органичило до приемането на реформирания Устав на Свети Августин, предложен от Доминик, и до препоръчването на мисията на борба срещу ереста. След смъртта на Инокентий ІІІ, през 1216 г. Хонорий ІІІ дава окончателното одобрение на „Ордена на Проповедниците” или Ordo Praedicatorum и позволява неговото разширяване, тъй като дотогава той притежавал само манастирите в Пруйл и Тулуза. Отначало в Ордена влизат всички църковници от Дома на Тарсис, които, както казах, били в огромното си мнозинство университетски професори, привличайки със себе си мнозина други мъдреци и учени от Епохата. Така за кратко време Орденът се преобразил в една организация, способна за преподаване на високо ниво, въпреки че първия общ Капитул, свикан в Болоня през 1220 г., обявил, че става на дума за един „просешки Орден” с по-малка строгост в бедността от този на Свети Франциск. Свети Доминик починал през 1221 година, оставяйки контрола на Ордена в ръцете на един Посветен с Чиста Кръв – Генералния Магистър Иордан Блажени от Саксония.
В този момент обаче Голените се борели да постигнат институционализирането на една систематична инквизиция на ереста, което би им позволило да разпитват всеки заподозрян и да придобият информацията, която да ги отведе до мястото на Грала; ако една такава институция бидела поверена на бенедиктинците, както се целяло, краят на катарската Стратегия щял да бъде много по-бърз от предвиденото, без да даде време на Фридрих ІІ да реализира плановете си за съсипването на Голенското папство. Оттам настоятелността и красноречивостта, разгърнати от доминиканците, за да се представят като Ордена, най-подходящ за изпълняването на тази зловеща функция; но доминиканците притежавали някои реални предимства пред бенедиктинците: те не само представлявали един местен Орден, туземен за Лангедок, където бенедиктинците били изгубили влияние преди известно време, но също така и разполагали с монаси с голяма теологическа подготовка, способни да анализират декларациите, които инквизицията на вярата изисквала. Доминиканците разполагали с несъмнената способност за мобилизация в Лангедок и когато Голените се убедили, че новият Орден щял също да попадне под техния контрол и да позволи постъпването на техните собствени инквизитори, те също одобрили предоставянето. През 1224 г. Император Фридрих ІІ, който, въпреки че вече бил в конфронтация с папството, бил наясно със ситуацията в Лангедок и необходимостта да подкрепи Ордена на Проповедниците, обновява посредством един имперски закон древното римско законодателство, което разглеждало неофициалните Култове като „престъпление срещу държавата”, т.е. подлежащи на смъртно наказание: в този случай законът щял да се прилага към потушаването на ереста. През 1231 г., макар те фактически вече да функционирали, Папа Григорий ІХ въвежда „специалните трибунали на Инквизицията” и поверява тяхната служба на Ордените на Свети Доминик и Свети Франциск – на този последния по молба на Брат Елиас, един таен агент на Фридрих ІІ във францисканския Орден, който бил генерален викарий от 1232 до 1239 г. и който накрая, разкрит от Голените, преминал открито към гибелинската партия. Но след кратко време натоварени с Инквизицията щели да останат само доминиканците.
При оценяването на хода, предприет от Ордена на Свети Доминик за приемането на отговорността за Инквизицията, трябва да се изяснят два факта. Единият е, че това представлявало по-малкото зло за Катарите, тъй като репресиите, извършвани директно от Голените, щяли да бъдат ужасно по-ефективни, както се видяло в Безье, а по този начин се постигало най-малкото саботирането на търсенето на Грала и забавянето на падането на Монсегюр – цел, която до голяма степен била постигната. А другият факт е, че Господарите на Тарсис напълно си давали сметка, че Орденът щял да бъде инфилтриран от Голените и че те щели да отворят вратите на най-жестоките и фанатични представители на католическата ортодоксия, които щели да унищожат Катарите и тяхното Дело безмилостно и безпощадно: но дори така балансът сочел, че щяло да е за предпочитане да се поеме този риск пред това да се позволи на Голените да изпълняват тази роля самостоятелно.
Най-фанатичните инквизитори, които скоро щели да функционират в Ордена, не можели да бъдат възпрени открито, тъй като това щяло да събуди подозрението на Голените. Тактиката тогава се състояла в изкусното отклоняване на вниманието към лъжливи следи или други форми на ерес. В първия случай Господарите на Кучето действително постигнали това, под обвинението в „ерес” да бъдат ликвидирани на кладата всички престъпници, крадци, дегенерати и проститутки от Лангедок: тези, естествено, никога не предоставили никакви данни, които да послужат на Голените, макар и да били накарани чрез изтезания да се признаят за еретици. Във втория случай доминиканската Инквизиция породила една последица, нежелана от бенедиктинските Голени, която те не били способни да предотвратят: точно по същите причини, поради които Господарите на Кучето не могли да попречат на Голените да изтребят Катарите, т.е. за да не изпаднат в противоречие с действуващите закони, Голените не можели да попречат на репресиранито на членовете на Избрания Народ, лесно подвеждани под обвинението в ерес. А Господарите на Тарсис, които не били забравили сметките, които си имали с тях, останали от Епохата на Вестготското Кралство в Испания, и участието, което тези имали в арабското нашествие, както и по-късните интриги за унищожаването на Дома на Тарсис, имали сега в ръцете си, чрез Инквизицията, едно страховито оръжие, за да си отплатят удар по удар. Станало така, че Голените с неприятна изненада установили, че потушаването на ереста довеждало в много случаи до систематични преследвания на евреите, които били изпращани на кладата със същата или още по-голяма ярост като Катарите. Това било, естествено, резултат от тайното дело на Господарите на Кучето, което за съжаление не било толкова ефективно, колкото те желаели, понеже на еврейските еретици, също както на Катарите, трябвало да се предложи възможността за приемане на католицизма, с което те си спасявали живота – нещо, към което тези обикновено прибягвали без проблеми, превръщайки се в марани [8], т.е. запазвайки тайно своята религия и преструвайки се, че са християни, обратно на Чистите Човеци, които предпочитали да умрат пред това да съгрешат пред Честта и да излъжат за своите религиозни вярвания.
Накратко, времето минавало, катарската ерес отстъпвала на по-умерената католическа религия, първоначалните изстъпления на Инквизицията се успокоявали и Орденът на Проповедниците допълвал своята незаслужена известност като репресивна организация с една друга слава, повече в съгласие с Духа на неговите основатели: тази на един Орден, посветен на изучаването, преподаването и проповядването на католическата вяра. Великата теологична система на Схоластиката се дължи до голяма степен на делото на бележити доминикански мислители и писатели, които в почти всички случаи не били Посветени, но били тайно ръководени от тях. За да развие тази си дейност, Орденът се съсредоточил в два престижни университета – този в Оксфорд и този в Париж: достатъчно е да припомним, че професори като германеца Свети Алберт Велики или Свети Тома Аквински са били доминиканци, за да се разбере, че славата, придобита от Ордена тук, е била наистина напълно заслужена. Но доминиканци били също Роландо да Кремона, който преподавал в Париж между 1229 и 1231 г.; Пиер дьо Тарантес, който го правил от 1258 до 1265 г. и станал Папа с името Инокентий V през 1276 г.; Роджър Бейкън, Ричард Фишър и Винсент дьо Бове в Оксфорд, и др.
Трябва да се има предвид, д-р Сигнагел, че Господарите на Тарсис притежавали Хиперборейската Мъдрост и като последица от това работели в съгласие с една хилядолетна историческа перспектива; те считали, например, че тези десетилетия на Голенското влияние били неизбежни, но те че накрая щели да преминат: тогава щял да дойде моментът да се пречисти Орденът. Защото това било стратегически важното: да се запази контролът над Ордена и институцията на Инквизицията за една бъдеща възможност; когато тя се предоставела, цялата сила на ужаса и репресиите, развързана от цистерцианските Голени, щяла да бъде обърната като в един удар на джиу-джицу срещу собствените си породители; и никой нямало да се почувствува засегнат от това, особено в Лангедок. Основната тежест на Стратегията, както се вижда, почивала в способността на Кръга на Господарите на Кучето да поддържат в тайна своето съществуване и да запазват контрола над Ордена; това не било лесно, тъй като Голените накрая започнали да подозират, че една чужда воля разстройвала техните планове от самите недра на инквизиторската Организация, но всеки път, когато някой се доближавал до истината, Domini Canis го екзекутирали тайно и приписвали смъртта му на предвидими отмъщения на окситанските еретици.
Към тези чисто стратегически мотивации, които вдъхновявали Господарите на Тарсис да работят тайно в Circulus Domini Canis, се прибавила много скоро чистата необходимост за оцеляване поради събитията, които се случили в Испания и които ще започна да излагам от утре. Както ще се види, унищожаването на Тамплиерския Орден и с това ефективният провал на синархичните планове на Бялото Братство, щели да се превърнат във въпрос на живот и смърт за Дома на Тарсис. Последната Стратегия на Circulusще ни доведе до онази екзотерична причина за провала на вражеските планове, която била Филип ІV и на която споменах преди четири Дни.
[1] От лат. rosarium (“венец от рози”) – традиционна католическа броеница (бел.прев.).
[2] Инфант – в Испания – законен син на краля, който не е определен за престолонаследник (бел.прев).
[3] Според друга версия – на Краля на Дания (исп. Dinamarca) – бел.прев.
[4] Лат. „Воинство Христово” (бел.прев.).
[5] Лат. “Трети орден за покаянието на Свети Доминик” (бел.прев.).
[6] Игра на думи: на латински Domini cani означава „кучета на Господа”, докато Domini Canis – „Господари на Кучето” (бел.прев.).
[7] Испанската дума Caballero („Рицар”) означава буквално „Конник” (от caballo – „кон”). От друга страна българската дума „Рицар” е производна от немската Ritter – „Ездач” (бел.прев.).
[8] Маран (исп. marrano – букв. „прасе”) – покръстен евреин, който тайно изповядва юдеизма (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар