Книга Втора
Ден Двадесет и Четвърти
Докато Орденът на Проповедниците се развивал в съгласие с плановете на Господарите на Тарсис, нещо ужасно щяло да се случи в Испания: завръщането на Бера и Бирса. И малко останало, д-р Сигнагел, това събитие да не означава края на Дома на Тарсис. По-нататък ще разкажа как се случили нещата.
Спомнете си, докторе, че древната Онуба – главният град на Турдетания – се намирала от VІІІ век под господството на арабите, които я наричали „Уелва”. През 1011 година тя била столица на едно от Кралствата-Таифи, като неговият пръв суверен бил Абу-Заид Мохамед бен-Аюб, следван от Абул-Мозаб Абдалазиз; но през 1051 г. тя скоро била анексирана от Кралството на Севиля и останала така до 1248 г. Както вече обясних, през тези столетия на арабска окупация Домът на Тарсис оцелял без проблеми и постигнал завидно икономическо могъщество; Градчето на Турдес, чието съществуване зависело основно от владенията, които Господарите на Тарсис ползували в областта, се било разрастнало и доста процъфтяло, наброявайки тогава около три хиляди и петстотин обитатели; отделно от прякото ядро на фамилията Тарсис-Валтер, която обитавала господарската резиденция и се състояла от около петдесет члена, в Градчето Турдес живеели няколко фамилии от потеклото на Дома на Тарсис, но от странични кръвни линии. И така, през 1128 г., когато Бера и Бирса провели Голенския Събор в Монсон, Кралството на Уелва било подчинено на Таифата на Севиля.
Кралят на Кастилия и Леон Фернандо ІІІ Светият завладява обратно Севиля през 1248 г., но умира там през 1252 г.; неговият син – Алфонсо Х Мъдри – завършва кампанията, завладявайки през 1258 г. Алгарв и земите на Ниебла и Уелва. Кралят дал тази област като зестра на своята родна дъщеря Беатрис, която я присъединила към Португалската Корона, омъжвайки се за Алфонсо ІІІ. Тъй като тази анексия накърнявала прастарите права, които Домът на Тарсис имал върху областта, Португалската Корона компенсирала Рицаря Одиелон де Тарсис-Валтер с титлата „Граф де Тарсевал”. Наистина, на Герба, който Португалия дала на Дома на Тарсис, била изписана легендата: “Con. Tаrs. et Val.”, с която се предавала съкратено титлата „Граф на Тарсис и Валтер”; по-късният пряк прочит на легендата в крайна сметка свързал сричките на абревиатурата и образувал думата „Тарсевал”, която идентифицирала Дома на Тарсис през следващите столетия. Композицията на този герб била резултат от обтегнатите преговори между Одиел и португалските Хералди, в които новият Граф наложил своята гледна точка, позовавайки се на различията в езика и на едно своеобразно обяснение на желаните емблеми. Предполагайки, че в древната Лузитания вече не си спомняли нищо за Дома на Тарсис, той изискал изобразяването в Герба на много от фамилните Символи: и те били поставени, приемайки така присъствието на петлите като „представящи Светия Дух от дясната и лявата страна на щита на Тарсис”; на еднорогата мряна – едно фантастично животно – като „символ на Демона, който заобикаля средата на щита на Дома на Тарсис”; на крепостта в средата като „еквивалент на древното Владение на Дома на Тарсис”; на реките Одиел и Тинто като „принадлежащи на страната и необходими за определянето на сцената”; и пр.; и накрая включили образа на Меча на Мъдростта „като символ на Дамата – по това време Девата от Пещерата, – на която се посвещавали Рицарите на Тарсис”; върху острието Хералдите изписали Бойния Вик на Господарите на Тарсис: “Honor et Mortis”. Следващият Крал на Кастилия и Леон Санчо ІV върнал областта на Уелва към Кастилската Корона и поставил като управител Дон Хуан Мате де Луна, но присъединил титлата и Герба на Дома на Тарсис към въпросното Кралство. Както скоро ще видим, Графството Тарсевал – жертва на голяма смъртност преди години – било тогава предадено във владение на един каталонски Рицар, който се бил отказал от правата над своето процъфтяващо средиземноморско Графство в замяна на тези далечни андалузки земи.
Било изминало повече от столетие откакто Бера и Бирса наредили на Голените да изпълнят две мисии: да изпълнят присъдата за изтребление, която тегнела над Катарите и да издигнат един Тамплиерски Замък в Арасена. Първата „мисия”, както се видя, била грижливо изпълнена от Цистерцианските Голени; затова пък по отношение на втората все още не нямало никакъв напредък. Докато Фернандо ІІІ Светият завладявал обратно Севиля през 1248 г. и неговият син Алфонсо Х Мъдри присъединявал през 1258 г. Алгарв и Уелва, Кралят на Португалия Санчо ІІ, малко преди на умре през 1248 г., завладява Арасена – област, която ще бъде присъединена към Кастилската Корона през 1252 г. Може да си представим тогава припряността, с която действували Тамплиерите още от момента, когато била възвърната територията на Уелва. Още през 1259 г. те били придобили едно пълномощно от Алфонсо Х, което им разрешавало „да заемат едно парче земя в планината Арасена и да го укрепят съответно с цел да се поддържа и защитава един гарнизон от 200 Рицаря”. Въпреки това, години преди това пълномощно да бъде издадено Тамплиерите били намерили местоположението на Пещерата на Одиел, начертали плановете и изкопали основите на Замъка. За няколко години цялата планинска верига на Арасена попаднала под Тамплиерски контрол, включително селото Арасена и няколко по-малки селца. Но членовете на Избрания Народ, които съпровождали Тамплиерите в това предприятие, не идвали на непознато място: името на Арасена в действителност произлиза от еврейския корен Араи, който означава планини, като Арунда – „планинското” – било друго име на Арасена. В тази любопитна етимология няма нищо мистериозно, като се има предвид, че селцето било основано от еврейските търговци, които пътували с финикийците по време на окупацията на Таршиш 1000 години преди новата Ера; по-късно то било наречено Аркиласис от Птолемей; Аркена от гърците; а Вириат [1], който се съпротивлявал в него на римските легиони, го наричал Ерисана. За арабите то било Дар Хазен и – поради ужасната храна, която сарацините приготвяли, когато християните превзели с изнената градчето – Сарасена мавърска.
От 1259 г. нататък към Арасена се изпращали войски от множество места на Испания и дори от Франция, като резултатът от това бил, че по време на построяването на Замъка там останали на лагер 2000 Рицаря, подпомагани от три хиляди братя-слуги. Тези сили били разпределени около възвишенията и оттам упражнявали един строг надзор, за да не позволяват на близките жители от Кортегана, Алмонастер-ла-Реал, Саламеа-ла-Реал и другите градове да могат да се приближават и да наблюдават строежите. Другарите на Соломон – една масонска гилдия, контролирана от Цистер, – пристигнали по молба на Великия Магистър, тъй като макар Орденът на Храма да разполагал със собствена специализирана дивизия за военни строежи, „тази” крепост трябвало да бъде нещо различно. На първо място тя трябвало да притежава една голяма църква; и на второ място тази църква трябвало да има един таен вход, който да свързва нейните нефове с подземната Пещера: затова било необходимо участието на Колегията на Строителите на Храмове.
Колегията поръчала построяването на църквата на Майстор Педро Милан. Той бил упълномощен от свирепия Голенски Папа Александър ІV – същият, който по това време отлъчвал Манфред Швабски и се опитвал да изтреби Хохенщауфените и да унищожи гибелинската партия, – да посвети църквата на култа на Девата на Страданията. Това посвещаване, разбира се, не било случайно, а се подчинявало на Голенския план да бъде заменена Девата от Агарта – Божествената Атлантска Майка на Навутáн – с една Еврейска Дева Мария, която плачела, когато Огненото й Сърце било потресено от страданията на разпятието на нейния син Иисус: Девата от Агарта – напротив – нито е плакала, нито изпитала някакво страдание в своето Ледено Сърце, когато нейният Каменен Син се само-разпънал на Дървото на Ужаса и издъхнал, а се възрадвала и разпръснала Своята Благодат върху окованите Духове, понеже нейният син бил умрял като най-доблестния Бял Воин, изправил се срещу илюзията на Силите на Материята. Съблюдаването на Култа към Девата на Страданието било установено – както не би могло да бъде иначе – от неописуемия Голенски Папа Инокентий ІІІ при въвеждането на секвенцията Stabat Mater [2] в Литургията на Страданията от Разпети Петък на Страстите Христови. Така Майстор Педро Милан построил за Тамплиерите църквата на Нашата Господарка на Страданието, оттогава покровителка на Арасена, – посвещаване, което открито контрастирало с Девата на Благодатта и Радостта – Нашата Господарка от Пещерата, почитана в близкото Владение на Тарсис или Турдес. Когато Храмът бил завършен, на неговия олтар бил поставен образът на Нашата Господарка на Голямото Страдание, който все още се пази, и той получил от Урбан ІV ранга на Приорат на Ордена на Храма.
Успоредно с това се работело трескаво по постройката на Замъка, издигнат до църквата на 700 метра височина, заобикаляйки със стени и ров един двор, прилягащ към една кула в мудехарски стил [3]. Пет години по-късно църквата и Замъкът били завършени и излишните войски, както и братята Строители на Соломон, се оттеглили спокойно от зоната; въпреки това изминали много години преди местните жители да се осмелят да се доближат до възвишението на Замъка на Арасена.
Но тази задача не била всичко, което предприели Тамплиерите срещу Дома на Тарсис през тези години: Замъкът на Арасена бил едно задължение, наложено от Безсмъртните, което били изпълнили вярно; сега те търпеливо очаквали завръщането на Бера и Бирса, за да го използуват Те за своите планове. Но това търпение не означавало неподвижност; напротив – още не били завладяни обратно областите под арабско господство и Орденът се хвърлил в една кампания на завоевания по цялата страна на Уелва, ту установявайки гарнизони във възвърнатите крепости и градове, ту построявайки нови църкви и укрепявайки плацдарми. Разпределението на тези окупации не ставало в никакъв случай произволно, а се подчинявало на едно строго планиране, чиито цели не губели никога от поглед необходимостта да обсадят Дома на Тарсис и да заговорничат срещу Кръвния Договор. За да се припомнят само най-важните места на тези разгръщания, достатъчно е да се спомене постигнатото прехвърляне на юрисдикцията върху Манастира „Света Мария от Ла Рáбида” в Палос де ла Фронтера пред Уелва, за който тепърва ще говоря. Или пълното придобиване на Лепе – древната Лептия на римляните, – разположена на шест километра от Картая, с явната цел да контролират устието на река Пиедрас, откъдето предполагали, че биха могли да отплуват тайно Господарите на Тарсис. Или подозрителния интерес да пребивават в незначителния Тригуерос – на 25 километра от Валверде дел Камино, много близо до Турдес, – където построили енорийската църква, която все още съществува: понеже Тригуерос – древно римско селище – бил скътан посред една плодородна и обширна област, която в далечни времена представлявала сърцето на иберийска Тартесида; в нейните поля били разпиляни умело десетки долмени и менхири – наследство от Кръвния Договор, което Тамплиерите през онези дни се заели грижливо да разрушават: оцелял само един долмен във Виля де Сото, който може да се посети и днес, тъй като Господарите Мояно де ла Сера – от Кръвта на Тарсис и традиционни производители на сладки и мед – попречили на Рицарите на Сатаната да осъществят мерзката си мисия: Виля де Сото се намира на 5 километра от Тригуерос, а долменът се намира в „Пещерата Санкарон де Сото”.
За Дома на Тарсис, както е логично да се предположи, тези движения не останали незабелязани и те принудили Господарите на Тарсис да вземат някои предпазни мерки: те също укрепили Градчето Турдес и Господарската Резиденция, тъй като вярвали, че Голените се подготвят да лансират един Кръстоносен Поход срещу тях под претекста на някаква ерес, навярно отричайки Култа на Девата от Пещерата; и също разквартирували на място една армия от петстотин алмогавари [4] и петдесет Рицари, което било най-многото, което се позволявало да поддържа на Графа на Тарсевал за други цели, несвързани с Реконкистата. За съжаление, нищо от това нямало да е необходимо, а Господарите на Тарсис не допуснали още веднъж да предотвратят дяволските планове на Бера и Бирса.
Към всичко това, ще се запитате, д-р Сигнагел, какво е станало с Меча на Мъдростта от деня на падането на Тартесос, когато Враите го скрили в Тайната Пещера. Отговорът е прост: той оставал в Пещерата през цялото време, т.е. в течение на около хиляда и седемстотин години до онзи момент. Така се изпълнила клетвата, която дали тогава Каменните Човеци: Мечът на Мъдростта нямало да бъде изложен отново на светлината на деня докато не се явяла възможността да заминат – докато бъдещите Каменни Човеци не видели отразен във Венериния Камък Литическия Знак на К’Таагар. За тази цел Господарите на Тарсис постановили, че една Стража трябвало да остава постоянно при Меча на Мъдростта, което не винаги било възможно поради това, че само някои Посветени били способни да влизат в Тайната Пещера. Както ще си спомните, докторе, тайният вход бил запечатан с Вруните на Навутáн от Епохата на белите Атланти и се оказвало невъзможно да бъде намерен от всеки, който не бил Хиперборейски Посветен: Вруните били Несътворени Знаци и можели да бъдат възприемани и схващани само от онези, които разполагали с Мъдростта на Несътворения Дух, т.е. от Посветените в Мистерията на Чистата Кръв – от Каменните Човеци, Мъдрите Воини. Въпреки това, с изключение на някои кратки и тъмни периоди, Домът на Тарсис никога не преставал да ражда Посветени, способни да носят Стражата пред Меча на Мъдростта.
Но те вече не били толкова многобройни както във времената на Тартесос, когато Култът на Студения Огън се практикувал под Светлината на Луната и съществувала една Колегия от Иерофанти; през следващите столетия Истината на Студения Огън трябвало да се укрива от римляните, вестготите, арабите и католиците, ограничавайки съблюдаването на Култа до тясно семейна среда: и дори в онази ограничена семейна среда трябвало да се свикват само онези, които проявявали едно убедително гностическо предразположение, за да се изправят през Изпитанието на Студения Огън, което с нищо не се било променило и продължавало да бъде така ужасяващо и смъртоносно както преди. С изключение на онези периоди, за които споменах, през които нямало никой член на Дома на Тарсис, способен да влиза в Тайната Пещера, нормално било формирането най-малкото на двама Посветени за столетие през най-лошите епохи и на пет или шест през по-плодовитите.
Ако Посветеният била една Дама от Тарсис, на нея се давала титлата на „Врая” в памет на иберийските Пазителки. Ако ставало на дума за един Рицар, то той се назовавал Нойо, което според белите Атланти било името на Хиперборейските Понтифици, които в Атлантида охранявали Арка, т.е. Основния Камък на Безкрайната Стълба, която Те умеели да построяват и която отвеждала към Източника. Явно е, че за да изпълнят клетвата на Каменните Човеци, Нойовете и Враите трябвало да се превърнат в отшелници, т.е. трябвало да се оттеглят в Тайната Пещера и да остават през цялото възможно време до Меча на Мъдростта: и никой не можел да им прислужва, защото никой освен тях не можел да влиза в тяхната обител. Но тази самота нямала значение за Посветените: оттеглянето от света и саможертвата, изисквани от функцията на Патизел на Меча на Мъдростта, били считани от Господарите на Тарсис за Висша Чест.
Съгласно разказаното от онези, които били влизали и излизали от Тайната Пещера, работата, осъществена в продължение на толкова векове от Посветените, които оставали там, била придала на мястото някои удобства. Действително, макар отначало да било уговорено да не се въвеждат културни обекти, вярно е, че Нойовете и Враите били дялали търпеливо камъка на Пещерата и оформили столове, маса, легла, олтар и едно изображение на Богинята на Студения Огън. И пред Лицето на Пирена горял още веднъж Пламъкът на Вечната Лампа.
Но Лицето на Богинята сега не възниквало от един менхир, а било изваяно върху гигантски зелен сталагмит. Също така не съществувал механизъм, който да прави Очите да се отварят, тъй като те били дълбоко издълбани и оставали винаги отворени, готови да разкрият на Посветените Безкрайната Чернота на Самостта. Пред Лицето лежал олтарът, който се състоял от една кубична колона, върху която имало две стъпала: повърхността на горното стъпало достигала до нивото на брадичката на Богинята и върху него имало едно вертикално отвърстие, в което се вкарвала дръжката на Меча на Мъдростта до ефеса така, че той оставал неподвижен и в една линия с Носа на Богинята, все едно че бил ос на симетрия на Лицето; по този начин Венериният Камък, който бил инкрустиран в кръстачката на дръжката, се озовавал в центъра на сцената, разположен за съзерцание. На повърхността на долното стъпало, под нивото на дръжката, се поставяла Вечната Лампа. Този сектор от Тайната Пещера имал формата на полусферичен неф, като сталагмитът с Лицето на Пирена се намирал в единия край, близо до каменната стена; тя се явявала изпъстрена с ивици от магмени скали и соли, докато таванът бил настръхнал от зеленикави сталагмити; подът – напротив – бил грижливо почистен от издатини и изравнен по такъв начин, че било възможно да се сяда удобно пред Лицето на Богинята и също така да се съзерцава Вечната Лампа и Меча на Мъдростта с Венериния Камък.
Необходимите провизии за препитание се предоставяли от Господарите на Тарсис, поддържайки винаги пълен килера на един Параклис, който съществувал в подножието на хълма Канделария. Този Параклис, който бил построен за посочените цели, оставал затворен през по-голямата част от годината и бивал посещаван само от Господарите на Тарсис, които отивали там да се молят в по-голямо уединение: те използували това време, за да оставят провизиите в една малка задна стая, чиято единствена врата отвеждала към склона на хълма. Дотам се спускали тайно, за предпочитане през нощта, няколко пъти в годината Посветените, за да се снабдяват с храна. Обикновено намирали едно муле в една ограда наблизо, с което пренасяли вързопите до тайния вход, при който след това го освобождавали, тъй като животното се връщало кротко в своята ограда. Но в други случаи Господарите на Тарсис изчаквали в Параклиса цели седмици, докато се случи някое от тези нощни посещения: тогава, посред радостта от срещата, Нойовете или Враите получавали новини от Дома на Тарсис; по-специално те разпитвали за младите членове на фамилията – дали някой от тях се подготвял сериозно за Изпитанието на Студения Огън и дали се забелязвали изгледи, че ще може да го преодолее. Нищо не тревожело повече Каменните Човеци и Дамите Кâлибур от това, че може да не бъдат заменени от други Посветени и че Мечът на Мъдростта ще остане без Стража. Господарите на Тарсис от своя страна разпитвали Нойовете или Враите относно техните мистични видения: не се ли бил появил вече Литическият Знак на К’Таагар? Били ли получили някакво съобщение от Боговете-Освободители? Кога, – О, Богове! – кога щял да дойде денят на Последната Битка? Кога ще е Тоталната Война срещу Силите на Материята? Кога щели да напуснат пъклената Вселена? Кога ще се отправят към Източника?
Нещата винаги били протичали по подобен начин. Дотогава. Защото откакто Замъкът на Арасена на няколко десетки километра от Хълма Канделария бил завършен, една аура на заплаха изглеждала да надвисва над цялата област. Трябвало, в такъв случай, да бъдат засилени до крайност предпазните мерки при снабдяването на Тайната Пещера и срещите с Посветените-отшелници били сведени до минимум. По онова време в Тайната Пещера обитавали трима Посветени: една стара Врая – жена на повече от седемдесет години, която в продължение на петдесет години никога не била напускала Стражата; един Нойо на петдесет години – Носо де Тарсис, – който до тридесетата си година бил Презвитер в църквата на Нашата Господарка от Пещерата, а сега се водел официално за мъртъв; и един млад Нойо на тридесет и две години – Годо де Тарсис, – който изпълнявал задачата да снабдява Тайната Пещера. Но Годо, син на Граф Одиелон де Тарсевал, не бил неподготвен що се отнася до рисковете: заведен още като дете в Сицилия от един от арагонските Рицари, които служели в двора на Фридрих ІІ, той бил служил като паж в двореца в Палермо и сетне като оръженосец на един Тевтонски Рицар в Светата Земя; след като бил посветен в Рицар на двадесет години, той постъпил в Ордена на Тевтонските Рицари и се сражавал пет години при завладяването на Прусия; от седем години бил в Стражата на Тайната Пещера, макар все още да минавал за сражаващ се в Северна Германия. Ставало на дума, следователно, за един опитен воин, който знаел как да се придвижва прецизно по бойното поле: неговите набези до Параклиса били внимателни и грижливо премислени, стремейки се да избегне всяка възможност да бъде изненадан от Врага. Обяснявам това, за да изключа възможността, че някаква липса на внимание от негова страна е била причината за това, което се случило сетне.
Истината е, че Врагът познавал онова място и членовете на Дома на Тарсис не били неосведомени за това: действително, съгласно семейната сага, на мястото, където се издигал Параклисът на Хълма Канделария, Безсмъртните Бера и Бирса били убили Враите преди хиляда и седемстотин години. Затова Господарите на Тарсис мислели да променят мястото за снабдяване; но интензивното наблюдение на Арасена, което поддържали, не разкривало никакво движение в посока на Параклиса и нещата продължили така в течение на следващите четири години. На всеки два или три месеца Ноят Годо се спускал от планината по изненадващ и непредвидим начин и се заемал с превозването на провизиите до Тайната Пещера; и само веднъж в годината установявал контакт с някой от Господарите на Тарсис. Но новините били неизменно същите: Тамплиерите не предприемали никакво движение в тази посока. Обаче, макар и да не действували, сега те били там, прекалено близко, и тяхното присъствие представлявало една заплаха, която се усещала в самото обкръжение.
Естествено, Тамплиерите не действували, защото очаквали Безсмъртните. И Те накрая дошли – сто и четиридесет години след убийството на Лупо де Тарсис в Крепостта Монсон. Един кораб от тамплиерската армада, пристигащ от Нормандия, ги стоварил в Лисабон през 1268 г., заедно с Абата на Клерво, Великия Магистър на Храма и една стража от петнадесет Рицаря. Великият Магистър обяснил на Кралица Беатрис, че експедицията имала за цел Замъка в Арасена, където щял да бъде назначен един Провинциал [5], получавайки цялата й подкрепа и съответното разрешение от Крал Алфонсо ІІІ; присъствието на Бера и Бирса не било забелязано, защото те се престрували, че са братя-прислужници и се обличали като такива. Дни по-късно пътниците поели по древния римски път, който отивал от Олисипо (Лисабон) към Хиспалис (Севиля) и преминавал през Кортиката (Кортегана), на няколко километра от Арасена.
Пристигайки в Арасена, Безсмъртните одобрили всичко направено от Тамплиерите, що се отнася до постройката на Замъка. Във вътрешността на църквата, в пода на абсидата, се намирал капакът, който свързвал с Пещерата на Одиел: наистина, Пещерата не се намирала точно под църквата, а трябвало да се отиде до нея през един наклонен тунел, до който се стигало по една дървена стълба от абсидата. Но Бера и Бирса не обърнали внимание на подробностите на постройката, тъй като главният им интерес бил насочен към Пещерата. Те я проучили длан по длан в продължение на часове, разговаряйки помежду си на един странен език, като четиримата им спътници не дръзвали да ги прекъсват; това били Абатът на Клерво, Великият Магистър на Храма – и двамата Голени, и също двама тамплиерски Прецептори [6] – „експерти по еврейски език”, т.е. двама Равини, представители на Избрания Народ. Изглежда, че инспекцията била дала положителни резултати; това те отгатнали по израженията на Безсмъртните, тъй като тези били във висша степен лаконични относно всичко, що се отнасяло до Пещерата и тяхното присъствие там. Във всеки случай, те поставили само едно изискване: да се адаптира към определена символична форма, която описали с точност, огледалната повърхност на едно малко подземно езеро, подхранвано от струята вода на едно малко поточе. Също така трябвало да се прекъсне за момент това течение, отклонявайки разядения подхранващ канал. И трябвало да се разпределят в определени места около езерото седем свещника Менора [7].
[1] Вожд на лузитаните, сражавал се срещу римляните през ІІ в.пр.н.е. (бел.прев.).
[2] “Stabat Mater dolorosa” (лат. „Стоеше Майката страдаща”) – католически химн, съчинен от папа Инокентий ІІІ, наречен така по първия му стих (бел.прев.).
[3] Архитектурен стил, в който се смесвали испански и арабски влияния, наречен така от названието мудехар (от араб. mudajjan – „опитомен”) на мюсюлманите, останали да живеят в Испания след Реконкистата (бел.прев.).
[4] Алмогавари (от араб. al-mughāwir – „разбунващ”) – елитни леки пехотинци от християнските кралства в Иберийския полуостров (по-специално Арагон) през късните фази на Реконкистата, специализирани в изненадващи нападения и бързи отстъпления (бел.прев.).
[5] Провинциал – старши монах, ръководещ и управляващ делата и манастирите на един орден или конгрегация в дадена религиозна провинция (бел.прев.).
[6] Прецептор – наставник, оглавяващ дадено монашеско братство при тамплиерите (бел.прев.).
[7] Менорá – традиционен еврейски ритуален многосвещник със седем клона, седемсвещник (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар