Книга Втора
Ден Двадесет и Пети
Безсмъртните обяснили настоящата ситуация на цистерцианеца, Тамплиера и Равините: Върховният Господар на Бялото Братство – „Руге Жиепо” [1] – и Върховният Свещеник Мелхиседек били приели с неудоволствие предателството на Фридрих ІІ и неговата претенция да се издигне за Универсален Император. Тези действия били отслабили властта на папството и възпрепятствували до настоящия момент изпълнението на плановете, начертани през вековете от Голените: триумфът все още бил възможен, но трябвало да се действува с твърда ръка – да се изтръгне из корен всяка възможност за опозиция. Кръстоносният Поход срещу Катарите се бил оказал един успех, но той дошъл твърде късно, за да попречи на катастрофалното влияние на Грала. По тези причини Руге Гиепо заповядвал на първо място да се изтреби прокълнатото потекло на Хофенщауфените и да се прогони Швабската династия на сицилианските Крале: тези директиви вече били съобщени на Папа Климент ІV. На второ място Благословеният Господар повелявал да се изпълни незабавно древната присъда, която тегнела над Дома на Тарсис: сред Бялото Братство не се забравяло, че Венериният Камък на тартесяните не е могъл да се намери до този момент; а сега не било възможно да се рискува изненадващата поява на един нов Грал. Решението се състояло в елиминирането ipso facto [2] на неговите притежатели и възможни оператори.
Възлюбеният на Единния желаел този път мисията на Безсмъртните да се изпълни близко до съвършеното и затова им поверил – един необичаен жест – Своя Божествен Скиптър, Доршé: с него, както обяснили възбудено Безсмъртните, всичко било възможно. Този Скиптър от метал и камък, бил част от една група инструменти, които Боговете-Предатели изработили за Върховните Свещеници, когато преди милиони години основали Бялото Братство и се заели да работят, за да поддържат Несътворения Дух окован в животинския човек и да стимулират еволюцията на Сътворената Душа. С Доршé-то думата придобивала Мощта на Словото и гласът се превръщал в Глагола; всички неща, сътворени и наименувани от Единния, били чувствителни към Логоса на притежателя на Доршé; единствено несътвореното или трансмутираното от Духа се оказвало незасегнато от Мощта на Скиптъра. Разбира се, името, което Безсмъртните давали на инструмента, било друго, но французите го предавали доколкото можели с думата „Доршé” [3].
Накратко, Древният на Дните желаел да няма грешки при новия опит на Безсмъртните да унищожат Господарите на Тарсис и им бил дал едно страховито оръжие: бил им прехвърлил Своята Мощ.
Какво щели да направят с Доршé-то Безсмъртните? Те щели да се опитат да разложат основите на Фамилията, действувайки върху кръвта – върху посланието, съдържащо се в кръвта. И за тази цел имали нужда от една проба от тази кръв – един представител на прокълнатото от Единния потекло: за да получат тази проба Безсмъртните идвали лично, тъй като – обяснили – Господарите на Тарсис били страховити същества, каквито Тамплиерите не можели и да сънуват да пленят. За изненада на Голените, въпреки че хълмът Канделария се намирал на няколко километра от Арасена, те заявили своето намерение да пътуват пеша; но изумлението им било огромно, когато видяли следните действия на Бера и Бирса: те застанали един пред друг, разделени на разстояние от пет-шест крачки, като се гледали фиксирано в очите, без да мигат; сетне започнали да произнасят в контрапункт една редица от думи на непознат език, които подчертавали с особена ритмична интонация; момент по-късно двамата направили един чуден скок, който ги извисил над стените на Замъка. Тогава се намирали на парадния плац, а след като като се изстреляли нагоре, достигнали една височина, по-голяма от тази на стените, и се изгубили в нощта. Голените изтичали по стълбите до зъбците на замъка и наострили очи към хоризонта; и забелязали под светлината на луната на едно огромно разстояние две точици, които се отдалечавали с гигантски скокове: това били Бера и Бирса, напредващи към Параклиса на хълма Канделария.
След заминаването на Бера и Бирса нещата се случили с главозамайваща бързина, оставяйки Господарите на Тарсис практически без възможност да реагират. Само петнадесет дни трябвало да изчакат Безсмъртните в околностите на Параклиса на хълма Канделария: след изтичането на това време, Годо де Тарсис, който необяснимо как не бил забелязал присъствието на своите врагове, се озовал внезапно пред Тях. Когато установил, че на няколко крачки от него се намират тези двама персонажи, облечени в одежди на цистерциански монаси, един инстинктивен импулс го подтикнал да сграбчи меча си; но не успял да направи нищо повече от този жест: с огромна бързина Бера вдигнал Доршé-то, произнесъл една дума и един лъч с оранжев цвят ударил в гърдите младия Нойо, захвърляйки го на няколко метра разстояние. Тогава Безсмъртните хванали за лактите безсъзнателното тяло на Годо де Тарсис и, след като повторили редицата от думи в контрапункт, докато се гледали фиксирано в очите, напуснали мястото, правейки онези огромни скоци, които им позволявали да изминат въпросните километри за минути.
Бера и Бирса щели да изгубят известно време, опитвайки се да накарат Годо да издаде Ключа на тайния вход. Затова те не го убили незабавно, а се отдали на това, да опитват каквото вече били опитвали и друг път без успех: но този път те се концентрирали с по-голямо спокойствие в неговата психична структура, опитвайки се да прочетат в някой спомен регистъра за начина да се влиза и излиза от Тайната Пещера. Но всичко отново било безполезно; нито ключът изглеждал да е регистриран в ума му, нито и най-изтънченото мъчение не принудило Ноя да развърже езика си. Към това време Господарите на Тарсис получили тъжното известие за изчезването на Годо.
Не били изминали и дванадесет часа, откакто бил излязъл от пещерата, когато Нойо Носо разбрал, че Годо вече няма да се върне и решил да уведоми Графа на Тарсевал; простил се тогава с Враята, спуснал се от Хълма Канделария и се отправил към брега на Одиел, където Господарите на Тарсис държали една малка лодка за подобни случаи: един час по-късно той скочил на земята на два километра от Господарската Резиденция. Така Графът на Тарсевал узнал, че синът му Годо е бил отвлечен от Голените.
Ако някой ден решите да посетите Уелва, почитаеми д-р Сигнагел, сигурно ще поискате да се запознаете с Пещерата на Чудесата и Руините на Тамплиерския Замък в Арасена. За тази цел ще поемете по магистралата, която минава през Валверде дел Камино, много близо до древното място на Дома на Тарсис, и ще стигнете до Саламеа-ла-Реал; там трябва да се отбиете от разклонението по едно второстепенно шосе, което отива нагоре до Мините на река Тинто, които са били експлоатирани от иберите в далечни времена, и след двадесет километра по-нататък ще стигнете до Арасена. Разбира се, няма никаква туристическа причина, която да оправдае поемането по този друг път, освен ако човек не желае да пътува по по-добро шосе и да продължи от Саламеа-ла-Реал до Хабуго, където то се слива със широкия път, вървящ от Лисабон до Севиля и следващ древното римско шосе, по което били пристигнали Бера и Бирса. Но ако това не е причината и човек иска да се забърка в ненужни усложнения, тогава той може да тръгне по този път и да се подготви да поеме по един малък черен път, чието разклонение се намира на около два километра след моста над река Одиел. Там е необходимо да се шофира предпазливо, тъй като пътят обикновено е неподдържан, ако не и напълно непроходим; минава се през две селца с неясно име и няколко не особено процъфтяващи ферми, обитавани от хора, настроени враждебно към чужденците: ако на някой му хрумне да навлезе в онези затънтени земи, той трябва да отива, готов на всичко, тъй като никаква помощ не би могла да се очаква от техните обитатели; изглежда като лъжа, но и след седемстотин години все още остава страхът от онова, което се е случило във времената, за които разказвам! Това не е преувеличение – в цялата област се усеща един мрачен, заплашителен климат, който се задълбочава колкото повече се напредва към Север; а селяните, всеки път по-враждебни или дори откровено агресивни, съхраняват множество фамилни легенди относно случилото се в дните на Дома на Тарсис, макар да се пазят много добре да не ги разказват на чужди хора. Страхът се корени във възможността, че историята може да се повтори – че върху страната отново ще падне страховитото наказание от онези дни. Затова не трябва да се започва разговор с тях, а още по-малко да се задава някакъв конкретен въпрос относно миналото: това би било самоубийство; след като потръпне от ужас, запитаният несъмнено ще избухне в гняв и ще привлече с виковете си и другите селяни; и тогава, ако не успеете да избягате навреме, ще бъдете нападнат от всички и ще имате късмет, ако успеете да спасите живота си.
След като се изминат около осемнадесет километра, вече много близо до Арасена, се стига до една малка висока долина, разположена в сърцето на планинската верига Арасена. Тук има едно селце, през което трябва да се преминава много бързо, за да се избягнат замерванията с камъни от децата или нещо още по-лошо; това е едно село от ХV век, което не изглежда да се е развило много оттогава: повечето от къщите са от камък, с прозорци, закрити с издялани с брадва дъски, а покривите – с неравни плочи; и много от тези жилища се оказват необитаеми, някои от тях напълно разрушени, свидетелствувайки, че един прогресивен упадък и обезлюдяване са обхванали селото и единствено инатът на най-старите фамилии е попречил то да отмре напълно. Неговото име – „Алкитран” („Катран”) – му е било дадено през онази Епоха и представлява един вид проклятие за обитателите, които никога не усеяли да го заменят с друго поради постоянството, което то притежава между обитателите на съседните села. Източникът на името си намира на два километра по-нататък – почти към края на долината, където един обезцветен надпис казва на латински и испански: „Campus pix picis” – „Поле на катрана”.
Разбира се, безполезно е да се търси катран там, тъй като това название идва от ХІІІ век, когато в това поле действително е имало много катран или най-малкото нещо, което е приличало на катран: оттам и името на близкото селище на миньорите, които, след като го основали през ХV век, трябвало да понасят това мрачно име, което им наложили техните съседи и накрая го приели с примирение. Но откъде бил дошъл катранът, който бил характерен за тази изгубена долина посред пустинните планини? Тази смола, този катран, д-р Сигнагел, е всичко онова, което останало от войската, която Графът на Тарсевал повел, за да нападне Замъка на Арасена и да спаси своя син Годо.
В тази долина, наистина, Граф Одиелон бил разположил на лагер своите войски, които наброявали повече от хиляда войника: петдесет рицари, петстотин опитни алмогавари и петстотин души от Градчето. Повече от достатъчно, за да нападне и изравни със земята Тамплиерския Замък, който разполагал само с един гарнизон от двеста Рицаря; макар Тамплиерите да имали славата, че се сражават трима на един, те не можели да направят нищо срещу сили, които ги превъзхождали петкратно. Всичко, което било нужно, за да се приключи с Тамплиерската заплаха и да се спаси Годо, ако той все още бил жив, било да се попречи Замъкът да получи подкрепления, а за това било съществено да се владее фактора изненада. Затова Граф Одиел решил да тръгне към Арасена по една козя пътека, позната само на Господарите на Тарсис, която минавала през онази малка долина, където щели да лагеруват през нощните часове, за да атакуват изненадващо на сутринта. Но сутринта никога нямало да дойде за онези Господари на Тарсис.
Било единадесет часа през нощта, когато Бера и Бирса се приготвили да изпълнят сатанинския Ритуал. Ноят лежал до брега на подземното езеро все още жив, но припаднал от получените мъчения и множеството претърпени осакатявания: към този момент той бил изгубил ноктите на ръцете и краката, очите, ушите и носа; и като последен акт на садизъм и жестокост накрая му отрязали езика „като награда за вярността към към Дома на Тарсис и белите Атланти”. Любопитно – не го били измъчвали в детеродните органи, навярно поради почитанието, което онези Свещеници-содомити изповядвали към фалоса.
Макар четиридесет и деветте свещи от седемте свещника да осветявали достатъчно Пещерата на Одиел, видът на шестимата персонажа, които присъствували, бил мрачен и зловещ: Абатът на Клерво, Великият Магистър на Храма и двамата Тамплиерски Прецептори били обвити в една мълчалива и гробовна аура; тяхната неподвижност била така абсолютна, че можели да минат за каменни статуи, ако злобният блясък на очите им не издавал латентния живот. Но тези които действително биха вдъхнали ужас у всеки неосведомен човек, който би могъл да присъствува на сцената, били Безсмъртните Бера и Бирса: те били облечени в ленени туники, сега ужасно изцапани с кръвта на Ноя и носели златни нагръдници, обковани с дванадесет редици камъни от различен вид; но това, което би впечатлило свидетеля, не било облеклото, а свирепостта на техните лица – омразата, която бликала от тях и се разпространявала наоколо като смъртоносна радиация; но не бива да се мисли, че омразата потръпвала или изкривявала лика на Безсмъртните: напротив – омразата била естествена в тях; по лицата на Бера и Бирса не се забелязвала нито една гримаса, който да разкрива сам по себе си жестоката и неугасима омраза, която те изпитвали към Несътворения Дух и към всичко онова, което се противопоставяло на плановете на Единния, тъй като техните лица били цялостни и завършени в своя израз – Лица на Омразата. Една омраза, която сега получавала своите жертви – жертвоприношението, което изисквал Йехова-Сатана.
Ритуалът, ако се съдело по действията на Бера и Бирса, бил доста прост; но ако се вземат предвид катастрофалните последици, предизвикани у Дома на Тарсис, ще трябва да се съгласим, че тези действия били завършека на дълбоки и сложни причини – незнайното проявление на Мощта на „Руге Гиепо”. Ритуалът се развил така: докато Бера държал Доршé-то с лявата си ръка, протегната на нивото на очите, Бирса повдигал главата на Ноя, хващайки една шепа коса с дясната си ръка и поставяйки върху ухото му един сребърен нож с лявата ръка; бидейки така подготвена ритуалната сцена, главата на Годо де Тарсис висяла на няколко сантиметра над огледалната повърхност на водата; тогава, в едно едновременно действие, очевидно уговорено предварително, Бера произнесъл една дума и Бирса обезглавил Ноя с умел разрез в гърлото; наистина, върхът на ножа бил опрян в лявото ухо на Ноя и при прозвучаването на думата на Бера, той описал една съвършена крива, която разсичала гърлото и приключвала в дясното ухо: Ноят бил заклан буквално „от ухо до ухо”; кръвта бликнала на струи и се смесила с водата, докато Бера продължавал да рецитира други думи, без да помръдва Доршé-то; малко по малко се случило първото чудо: водата, която току-що се била обагрила с кръвта, започнала да почервенява и да се сгъстява, докато цялото езеро заприличало на един огромен съсирек; тогава водата изпуснала един червеникав блясък под формата на пара – едно интензивно сияние, подобно на онова, което би се излъчило от една огромна пламтяща пещ; когато цялата вода се била превърнала в кръв, т.е., когато вече не падала нито една копка от бездушното тяло на Годо де Тарсис, Бера свалил Доршé-то и го насочил към езерото, докато надавал един ужасяващ вик: тогава цветът на езерото се превърнал от червен в черен, а неговата субстанция се трансформирала в един вид катран или тъмна смола; и така ритуалът приключил. Следва да се добави, че тази субстанция, подобна на катран, не била нещо друго, а органичният синтез на един човешки труп, какъвто би се получил след един период на геологична еволюция от милиони години, но ускорен в един миг от чудотворната Мощ на Доршé-то. Този черен катран бил, следователно, есенцията на физическата смърт – крайната точка на това, което е било животът и което се намира записано потенциално в посланието на кръвта.
Но кръвта е уникална за всяка Фамилия. Затова последицата, търсена от черната магия на Безсмъртните, се състояла в разпространението на тази трансмутация върху останалите членове на Фамилията – върху онези, които споделяли тази прокълната кръв, т.е. върху Господарите на Тарсис. Повтаряйки казаното преди, ако трябва да съдим Ритуалът на Безсмъртните Голени по катастрофалните последици, произведени у Дома на Тарсис, ще трябва да се съгласим, че той е скривал една голяма тайна, отнасяща се до могъществото на звука, значението на думите и функцията на Доршé-то. Защото в същия момент, в който езерото от кръв променило цвета си и се трансмутирало в черна смола, деветдесет и девет на сто от членовете на Дома на Тарсис издъхнали последния си дъх: оцелели единствено Каменните Човеци, т.е. онези, които били трансмутирали човешката си природа с Мощта на Духа. Разбира се, между тях били Ноят и Враята, но и двамата твърде стари, за да породят нови членове на Фамилията. Въпреки това, на стотици километри оттам други Каменни Човеци все още били живи и щели да се захванат с изпълнението на семейната мисия. От останалите от Дома на Тарсис не останал жив никой, който да разкаже какво се било случило.
Стражите-алмогавари, които охранявали бивака на Графа на Тарсевал, започнали да се тревожат веднага, като дочули жуженето; те не можели да кажат кога било започнало, но наистина то се усилвало и сега изпълвало цялата долина; обаче, когато то вече можело да се чуе, на суровите воини се сторило, че разпознават този необичен този звук: това бил точният тон, колебаещият се звук на един кошер пчели, но усилен извънредно от някаква страшна и непозната причина. Но жуженето, макар че било изненадващо ненормално и било придобило интензивност, способна да предизвика замайване, било скоро забравено. Стражите действително усетили, че се случва нещо сериозно, тъй като един страшен вой прекъснал последователността на онази впечатляваща вибрация; но този вик не идвал отвън, а от вътрешността на бивака, и не се състоял от един, а от множество вопли, които съвпаднали в един миг: мига, в който водата на подземното езеро се трансмутирала в кръвта на Господарите на Тарсис. Тогава всичките членове на Фамилията изпитали една изгаряща топлина, хиляди пъти по-мощна от Горещия Огън на Животинската Страст: и изкрещяли в унисон. Но никой се успял да им помогне, тъй като минути по-късно те щели да умрат „в същия момент, в който водата на езерото се преобразила в черна смола”.
В рамките на минути жуженето престанало напълно и едно гробовно мълчание завладяло долината. И тогава започнала лудостта за оскъдните двеста оцелели от войската на Граф Тарсевал: всички те били алмогавари, родом от областта на Брага, т.е. от келтска Раса. Отначало страхът ги бил парализирал, но тези страховити воини не били склонни към бягство при никакви обстоятелства; вместо това утрото ги сварило да се съветват, струпани в центъра на лагера: съгласно обичаите, при отсъствието на Господари или Рицари, те избрали един Адалид [4] измежду своите. Този товар се паднал на един субект, който бил толкова доблестен във войната, колкото лишен от интелигентност извън нея, известен като Луго де Брага. Този вожд бил толкова смутен, колкото и останалите от внезапната смъртност и след една грижлива инспекция по всички шатри и места, където били починали воините, заключил, че причината за бедата била една непозната чума: труповете, всъщност, до момента не показвали някакъв белег, който да издава какъв вид чума била причинила смъртта, но какви съмнения оставали, че става на дума за чума? Само една чума, съгласно критерия на Епохата, била способна да убива по такъв начин! Естествено, през Средновековието се бояли от чумата като от най-злия враг, извън онези, които Господарите посочвали като такива и срещу които трябвало да се борят.
Тогава войниците щели да побягнат, ако не било компрометиращото присъствие на толкова много мъртви Благородници; те не можели да напуснат безнаказано Графа на Тарсевал, тъй като щели да бъдат преследвани по цяла Испания; но още по-малко можело да се пренася един труп, заразен с чума; правилното нещо – обяснил Луго, – било да надвият страха и да дадат християнско погребение на мъртъвците. Така, овладявайки своя страх от заразата, който ги обземал, храбрите алмогавари били подредили осемстотин и петдесетте трупа, които щели да спуснат в гроба; планирали да изкопаят три вида гробове: един общ трап за алмогаварите, друг такъв за селяните и индивидуални гробове за Рицарите. Били заети с тази задача и с изработването на кръстовете, както и с опаковането на нещата, което било уместно да върнат в казармата, когато някой забелязал втечняването на труповете и издал първия вик на ужас: Рix picis! Pix picis!, т.е. Катран! Катран! За броени секунди всички притичали до труповете и открили, че един невероятен процес на органичен разпад ги редуцирал до една черна и лепкава течност, подобна на битум, но от която се отделял един по-лек сок, несъмнено приличащ на черна луга: оттам прибързаното отъждествяване с катрана, направено от обезумелия алмогавар. Но един такъв внезапен процес на разлагане на един труп бил много повече, отколкото можели да понесат онези суеверни умове, без да го свържат с вещерството и черната магия. Затова, когато всички побягнали – този път много бързо – към хълмовете, мнозината, които били станали жертва на паниката, викали:Bruttia! Bruttia!, т.е. Смола! Смола!, а други: Lixivia! Lixivia!, т.е. Луга! Луга!, а малцината: Pix picis! Pix picis! – Катран! Катран!
Като пристигнал в Градчето Турдес, Луго де Брага се озовал пред зашеметяващата гледка на това, че тази pestilentia [5] се била разпространила. Но тук пораженията от напастта били огромни: от три хиляди и петстотинте обитатели на Градчето, петстотин били умрели в долината, заедно с Графа на Тарсевал, а от трите хиляди други оставали живи само петстотин, все произлизащи от области и Раси, различни от тартесянските ибери. Станалото било аналогично на случилото се в лагера на Графа: първо жуженето, сетне вика, издаден в унисон от всичките жертви, и накрая ужасната едновременна смърт. Както изглежда, тук трансформацията в битум била по-бавна, но в изложените трупове симптомите вече се забелязвали. И никой не знаел дали тази чума била заразна, нито познавал предхождащите я симптоми. Луго де Брага решил тогава да избяга от областта завинаги; но преди това направил най-разумното – реакция, присъща за Епохата: отдал се на грабеж, заедно със своите двеста другари.
Сега не съществували Господари на Тарсис, нито Рицари или Благородници, които да защитят онова наследство. Луго де Брага се отправил към Господарската Резиденция и я разграбил добросъвестно, макар и да не се осмелил да я запали, както настоявали неговите хора. Сетне той се оттеглил в своята страна, довеждайки със себе си един огромен керван от коне, натоварени с плячка. Разбира се, всички те били преследвани за това престъпление години по-късно и мнозина свършили на бесилото. Макар никой да не можел да си го представи тогава, когато чумата се възцарявала над Дома на Тарсис, неколцина от тях все още оставали живи, като сетне щели да си поискат своето. С това изключение, мнозинството от членовете на Дома на Тарсис били умрели от същата причина и през същата зловеща нощ по места толкова далечни като Севиля, Кордова, Толедо или Сарагоса.
[1] От изопаченото тибетско “Ригден Джйепо” – владетелят на Чанг Шамбала и водач на Сиддхите-Предатели („Фундаменти на Хиперборейската Мъдрост” – Уводен том, гл. „Предателство и Духовно оковаване”) (бел.прев.).
[2] Лат. „Само по себе си” (лат.) – бел.прев.).
[3] На тибетски Дорджé (Dordge) (бел.авт.).
[4] Адалид – лице, действуващо като военен вожд или водач на група войници или воини (бел.прев.).
[5] Лат. „Чума, зараза” (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар