Книга Втора
Ден Единадесети
Така, уважаеми д-р Сигнагел, изчезнало завинаги Царството на Тартесос. Генералът Барка възпроизвел отново Мита за аргивския Персей, отсичайки главата на Медуза, а също и този за Херакъл-Мелкарт, побеждавайки тройния народ на Герионите. Въпреки това, макар от Тартесос да не бил останал камък върху камък, Свещената Гора да била превърната в пепелище, а скулптурата на Пирена – разрушена по заповед на Хамилкар Барка, Голенското пророчество не се изпълнило, тъй като Венериният Камък – единственото Око на Враите – не могъл да бъде откраднат от Бера и Бирса. Това показва, че макар да е вярно, че митичните сюжети могат да се разгръщат многократно на Земята, тяхното повторение не винаги е идентично и те дори могат да предложат не една изненада на онези, които са ги призовали. В този случай, със спасяването на Меча на Мъдростта не само се провалило пророчеството, но и присъдата за изтребление, която тегнела над Дома на Тарсис, също не била изпълнена.
В аргивския Мит когато Персей забива сърпа в шията на Медуза, от раната възникват две необикновени същества: Хризаор и Пегас. Съгласно Мита единствено Посейдон – Царят на Атлантида и Бог на Западното Море – се осмелил да обича Медуза, в която породил двама сина – Хризаор и Пегас, които се родили от раната, нанесена от Персей. Хризаор бил един гигант, който щял да се ожени за Калироя (Кâлибур) – една „Дъщеря на Морето”, – от който съюз щял да се роди тройният Гигант Герион. Мисля си, д-р Сигнагел, че последното проявление на Мита, осъществено в драмата на Тартесос, е определило неговото повторение до най-малките подробности, въпреки че не изпълнило вярно пророчеството на Голените. Мисля, например, че от разрязания врат на Медуза – от руините на Тартесос – действително се е родил Хризаор, гигантският Син на Посейдон: това е бил, несъмнено, Лито де Тарсис, който, както ще видите по-нататък, се жени за една Дъщеря на Морето – една принцеса от Америка, „другия бряг на Западното Море”; Хризаор се родил въоражен с един Златен Меч, също както Лито де Тарсис, който заминал за Америка, носещ Меча на Мъдростта на иберийските Царе. И мисля също, че моят син Нойо е като Пегас, който се родил с крила, за да лети до Обителите на Боговете-Освободители, и също като него има властта на отваря Изворите с ударите на своите копита, само че в неговия случай става на дума за Изворите на Мъдростта.
Оцелелите от Дома на Тарсис, любопитно – осемнадесет на брой, се събрали близо до Тайната Пещера – на една тясна тераса, естествено прикрита от огромни скали, които осигурявали известна защита и от която можел да се наблюдава склонът на планината. Фамилната сага разказва, че малко преди това Каменните Човеци – единствените, които знаели как да влязат в нея, – били държали съвет в Тайната Пещера: изправени пред бедствието, което се стоварвало върху Дома на Тарсис, те се заклели да посветят всичките си усилия, за да осъществят семейната мисия и да спасят Меча на Мъдростта. Фамилията трябвало да продължи да съществува на всяка цена; а що се отнася до Меча на Мъдростта, те решили, че след смъртта на последната Врая той ще бъде оставен за постоянно в Тайната Пещера: най-малкото до деня, в който други Каменни Човеци – потомци на Дома на Тарсис – видят в него Литическия Знак на K’Таагар и узнаят, че трябва да заминават: дотогава Мечът на Мъдростта нямало да вижда светлината на деня.
Когато излезли, те съобщили тези решения на своите роднини и поискали новини за Царството. Но новините, които стигали до импровизираното убежище, били странни и противоречиви. Трябвало да се отпише като възможност една скорошна помощ от римляните, тъй като Голените били повдигнали срещу тях всичките народи на Галиите, преграждайки им пътя към Испания: за да се дойде на помощ на Тартесос сега би била нужна една твърде многобройна експедиция, която би оставила незащитен самия Рим. От друга страна, картагенската победа в Тартесос била смазваща: цяла Тартесида се намирала под властта на генерал Барка, с което завършвала цялостната окупация на Южна Испания. Господарите на Тарсис разполагали само със своя живот и една дружина верни и опитни царски стражи. Но се случило нещо странно и противоречиво.
Наистина, Хамилкар Барка заповядал да сринат Тартесос, докато го превърнат в отломки. В това деяние както той, така и наемническата войска действували, движени от една убийствена ярост, която надхвърляла всякакво разумно съображение – от една неукротима сила, която ги била обсебила и не ги оставила, докато не разрушили напълно вече завзетия град. Изглеждало така, сякаш омразата срещу Дома на Тарсис, изпитвана в продължение на столетия от Голените, се била натрупвала в някакъв мрачен приемник – навярно в Мита за Персей, – за да се разреди цялата наведнъж в Душата на картагенците. Но след реализацията на ирационалното опустошение, генерал Барка и военачалниците, които го съпровождали, бързо си възвърнали яснотата на ума, като на това явление не била чужда смъртта на двадесетте Голена и заминаването на Бера и Бирса. Изведнъж, нещо се било прекъснало – нещо, което подтиквало генерал Барка да желае унищожението на Дома на Тарсис; а в Тартесида не оставали повече Голени, за да го задействуват отново. Тогава, свободен за момента от разрушителната страст на аргивския Персей, Хамилкар Барка заработил със здравомислието на автентичен картагенец – тоест мислейки за личните си интереси. За Хамилкар Барка врагът бил не единствено в Рим; там, във всеки случай, се намирал врагът на Картаген; но в Картаген също имало врагове на Хамилкар Барка – тези, които завиждали на неговата успешна кариера на генерал и изпитвали недоверие към неговото могъщество; тези, които го били изпратили преди осем години да завладее тази негостоприемна страна и нямали никакво намерение да го карат да се върне.
Но Хамилкар Барка им се отплатил със същата монета – демонстрирал същото безразличие към правителството на Картаген и се възползувал от огромната завладяна територия за своя собствена облага и за тази на своето семейство: Испания станала частния чифлик на фамилията Барка! Но за това той трябвало да разчита на безусловното сътрудничество на туземното население, което дотогава било управлявало страната и познавало всички механизми на нейното функциониране. А тези войнствени народи, които били свободни от векове, нямало лесно да се предадат в робство – това Баркидите предчувствували ясно, – освен ако техните собствени Царе и Господари не ги убедели, че щяло да е по-добре да не се съпротивляват на окупацията. Разрешението нямало да е невъзможно, тъй като съгласно особената философия на картагенците: „трябва да се унищожава само онзи, който не може да бъде купен”.
Странната и противоречива новина достигнала така до убежището на Господарите на Тарсис: Хамилкар Барка им предлагал да спаси живота им, ако се откажат от всяко право върху Тартесида и се съгласят да преминат на негова служба, за да управляват страната; в противен случай те щели да бъдат изтребени, както изисквали Голените. С много мъка, но останали без възможни алтернативи, Господарите на Тарсис трябвало да се съгласят с тази безчестна оферта: те го направили за един висш интерес – за семейната мисия и Меча на Мъдростта.
След като предаването било уредено, тези от Тарсис преминали на служба на Баркидите и се заели да умиротворяват Тартесида и да реорганизират земеделското и промишленото производство. За демонстрираното добро отношение, те били компенсирани с една ферма, разположена много близо до местоположението на изчезналия Тартесос, където щяла да живее занапред „фамилията Тарсис”, с изключение членовете, които изпълнявали функции в градовете или съпровождали Баркидите в инспекционните пътувания. Докато траела картагенската окупация, въпреки протекцията, осигурена от Баркидите, спокойствието било оскъдно поради постоянните засади на Голените, които проучвали педя по педя областта, търсейки Меча на Мъдростта, и били прибавили сега смъртта на двадесет от своите към списъка от сметки за уреждане с Дома на Тарсис.
След смъртта на Хамилкар Барка в 228 г.пр.Р.Хр., наследява го синът му Хасдрубал Барка, но след като той бива убит в 220 г.пр.Р.Хр., командуването на картагенската войска поема неговият син Ханибал Барка. Внукът на Хамилкар нахлува през 219 г.пр.Р.Хр. в гръцката колония Сагунт, която е под покровителството на Рим и с това деяние започва втората пуническа война, която приключва в 201 г.пр.Р.Хр. с безусловното предаване на Картаген. Тридесет години след разрушението на Тартесос Испания се видяла освободена завинаги от картагенския нашественик! Но за Тарсесос вече било късно: новият римски окупатор нямало да изостави полуострова чак до разпадането на собствената си империя шестстотин години по-късно.
С римляните Домът на Тарсис имал относително добри отношения, тъй като бил считан като съюзническа туземна аристокрация и им били възстановени функциите на управление на областта – сега римска провинция, – подчинени на закона на Републиката и на авторитета на един проконсул или пропретор. Областта на древния Тартесос между реките Тинто и Одиел останала обхваната в провинцията „Бетика”, наречена така по реката Бетис – днешната Гуадалкивир, – която се простирала до реката Анас – днешната Гуадиана, граница на Лузитания; римляните дали на тартесяните името „турдетанци”, а на Тартесида – „Турдетания”: за няколко десетилетия Турдетания се романизирала, употребата на латинския език се популяризирала и били образувани големи селски латифундии, собственост на провинциалните губернатори, магистрати или военачалници.
Към І в. от Р.Хр. Домът на Тарсис се бил сродил с римската аристокрация и бил доста влиятелен в Бетика – една провинция, която наброявала 175 града, много от тях богати и силни като Кордуба (Кордова), Гадес (Кадис), Хиспалис (Севиля) или Малака (Малага). Върху основата на чифлика, даден им от картагенците, и реституциите, направени от римляните, Господарите на Тарсис развили една римска селска Вила, построявайки една Господарска Резиденция и разширявайки я с придобиването на големи площи обработваема земя; зърно, маслини и грозде съставлявали основната продукция, плюс някои минерали, които все още се добивали в планината Каточар. Следва да се уточни, че римляните я записали в своите регистри като „Вилата на Турдес” и че нейните обитатели започнали да се наричат „Господари на Турдес” докато управлявала Римската Империя, въпреки че ще продължа да ги наричам Господари на Тарсис, за да поддържам свързаността на разказа.
Като всички фамилии на испано-романските земевладелци, те притежавали една къща в града, където оставали през по-голямата част от годината; но винаги когато можели, предпочитали да се оттеглят в селската ферма, защото главният им интерес се състоял в това да бъдат близо до Тайната Пещера.
Голените нямали никаква възможност да влияят върху римското население и тяхната власт се запазвала непокътната само в Лузитания, в някои области на Галия, в Британия и Хиберния. След кампаниите на Юлий Цезар изглеждало, че тази власт е намаляла съвсем и в течение на известно време се вярвало, че заплахата е окончателно прогонена. Това, както се видяло по-късно, било една грешка в преценката – едно ново подценяване на способността на Голените да осъществяват своите планове.
По отношение на Култа на Студения Огън, Господарите на Тарсис нямали проблеми с неговото възстановяване, защото римляните били забележително толерантни в религиозните въпроси, а освен това те също почитали Огъня от далечни Епохи. Във Вилата на Тарсис те построили един ларариум [1], посветен на Веста – римската Богиня на Домашния Огън: там, пред статуята на Богинята Веста-Пирена, горяла Вечната Лампа на Дома – flamma lar [2], – която не бивало да угасва никога. Въпреки, че сега ставало на дума за един частен Култ, Домът на Тарсис не изгубил своята слава на фамилия на мистици и чудотворци и скоро тяхната Вила се превърнала в друго място за поклонение на търсачите на Духа, без да достига, естествено, пропорциите от Епохата на Тартесос. Фамилията дала на Рим добри функционери и военни – освен че допринасяла със своята продукция от храни и минерали, тя предоставяла също Харуспици, Авгури и Весталки.
[1] Светилище на ларите – духове-покровители на починалите предци, свързани с домашното огнище (бел.прев.).
[2] Лат. „Домашен пламък” (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар