Книга Втора
Ден Шести
Планината Каточар винаги е била богата на злато и сребро. Докато моят народ бил силен на Иберийския полуостров, това богатство позволило на Господарите на Тарсис да живеят в голям разкош. Стратегическият начин на живот бил забравен хиляди години преди те да придобият правата над онова Владение и земята вече не се „завземала”, за да се практикува магическото култивиране: в тази епоха се вярвало в притежаването на земята и в мощта на златото. Всички Царства гъмжели от търговци и продавачи, които предлагали, срещу злато най-ценни неща: подправки, стоки, дрехи, инструменти, украшения и дори оръжия; да, оръжията, които в миналото били произвеждани от всеки народ-боец, като най-съвършените били монополизирани от народите на Кръвния Договор, сега можели да се придобият от търговците срещу една шепа злато. И Господарите на Тарсис със своето злато и своето сребро изкупували от селяните половината от техните реколти: другата половина – минус необходимото за оцеляване – се падала, както е логично, на Господарите на Тарсис за това че били „собственици” на земята. И остатъкът от тези храни, заедно със златото и среброто, които били в изобилие, отивали към пристанищата на Уелва, – която тогава се наричала Онуба, – за да се превърнат в стоки от най-различен вид.
Финикийците – наследници на червената раса на Атлантида – се числяли между народите, които се придържали по начало към Културния Договор. В миналото те били заклети врагове на иберите: така само сто години преди моята фамилия да дойде във Владението на Тарсис, финикийците били завзели цитаделата на „Таршиш”, която се разполагала вклинена в близост до сливането на реките Тинто и Одиел. Накрая – след една кратка, но кръвопролитна война – моят народ си възвърнал мястото, макар и при условията на един мирен договор, който разрешавал свободната търговия на червените хора. От Таршиш до Онуба с малки речни плавателни съдове или с кервани, и от Онуба до Близкия Изток с морски кораби, финикийците монополизирали трафика на стоки, тъй като присъствието на търговци, произлизащи от други народи, било несравнимо по-малко. Без да съдим тук културното влияние, което този търговски трафик причинявал в обичаите на моя народ, вярно е, че Господарите на Тарсис са управлявали една спокойна страна, която щяла да стане прочута със своето богатство и благоденствие.
Но именно тук този илюзорен мир щял скоро да бъде смутен; и не понеже – както би могло да се заключи от едно повърхностно наблюдение – златото на Тарсис възбуждало алчността на чужди народи и завоеватели. Такава алчност е съществувала и нашественици и завоеватели е имало много, но основната причина за всички проблеми и в крайна сметка – за съсипването на Дома на Тарсис, било идването на Голените.
От VІІІ век пр.Р.Хр. – приблизително откакто Саргон, Царят на Асирия, разрушил Царството на Израил – Голените започнали да се появяват на Иберийския полуостров. Отначало те идвали, съпровождайки финикийските търговци и слизали във всички пристанища на Средиземноморието, но по-късно се разбрало, че те също са напредвали и по суша, следвайки придвижването на един скитски народ, когото били покорили в Мала Азия. Този народ, който бил от същата наша Раса, прекосил Европа от Изток на Запад и стигнал до Испания два века по-късно, когато разрушителното дело на проклетите Голени вече било достатъчно напреднало. Голените от своя страна, демонстрирали ясно, че принадлежат на друга Раса – нещо, което те утвърждавали с гордост: те били членове – както се хвалели – на Избрания Народ на Бога-Създател, който щял царува над Земята. Техни учители били египетските Свещеници и затова те идвали като представители на тъмните Атланти. Всички туземни народи на полуострова, а също така и онзи народ, който дошъл по-късно с Голените, вече не си спомняли стратегическия начин на живот и се намирали под властта на Свещениците на различни Култове: мисията на Голените се състояла именно в демонстрирането на техния свещенически авторитет и в обединяването на Култовете. За тази цел те разполагали с дяволски сили, които несъмнено напомняли за тъмните Атланти, и с една безгранична жестокост.
Богът-Създател и Силите на Материята ги изпращали, за да преутвърдят Културния Договор. Времената били назрели човекът да приеме едно ново откровение – едно познание, което щяло да донесе повече мир, прогрес и цивилизация от постигнатите дотогава от народите на Културния Договор – идеята, че някой ден тези блага щели да са постоянни и че злото и войните щели да изчезнат завинаги; това откровение, това познание, тази идея се обобщавала в следната концепция: единствеността на Бога зад множествеността на Култовете. Голените в действителност били дошли, за да просветят народите и Свещениците на всички Култове относно множествеността на лицата на Бога и необходимото единство, което той поддържал в собствената си сфера; формулата била следната: „над всички неща са Боговете, а над всички Богове е Единният”. Затова те не се стремели да заменят Боговете, нито да променят техните Имена, а още по-малко да променят формата на Култовете: „естествено е – казвали те – Бог да има множество Имена, след като Той се проявява в много Лица; разбираемо е също така, че има различни Култове, за да се почитат различните Лица на Бога; нищо от това не обижда Бога – нищо от това не поставя под съмнение неговото единство; това обаче, в което Единният ще се окаже неумолим към човека, в което не ще приеме никакви извинения и където ще втренчи своите Хиляда Очи-Съдници, ще бъде жертвоприношението на Култа”. Защото каквато и да е формата на Култа, „Жертвоприношението е Единно”, тоест Жертвоприношението принадлежи на Единния.
Съгласно това ново откровение единството на Бога-Създател се установявало в ритуалното Жертвоприношение; и почитането на Бога-Създател във всеки Култ се демонстрирало от ритуалното Жертвоприношение. Ах, докторе, макар днес тези Култове да изглеждат толкова отдалечени във времето, не мога да си помисля без тръпка на ужас за хилядите и хиляди човешки жертви, причинени от откровението на Голените.
Сега трябва да засегна един деликатен аспект на поведението на Голените. Вероятно ключът се намира във факта, че те разглеждали Бога-Създател в неговото абсолютно единство като мъжки. Единният бил всъщност един мъжки Бог и нямало нищо над, нито под Него, което да уравновеси или неутрализира тази полярност. Те допускали една относителна космическа андрогинност до определено ниво, населявано от Богове и Богини, надлежно съчетани по двойки; но на върха като Създател и Господар на останалите Богове стоял Единният, който не бил нито андрогин, нито безполов, а мъжки Бог. Единният не допускал Богини редом със себе си, тъй като бил самодостатъчен, за да съществува: той бил един самотен мъжки Бог. При такава една извратена концепция, не бива да ни учудва, че и Голените също били самотни мъже. Но макар ключът на тяхното поведението да се намира тук, не е толкова лесно да се извлече от него принципът, който ги довел до практикуването помежду им на онанизма и ритуалната содомия.
Поради техния обичай да обитават в горите, отдалечени от народа, и техните извратени практики, мнозина вярвали, че Голените произлизат от Фригия, където съществувал един прастар Култ на мъжката Пчела Бутес, който също така бил изпълняван от Свещеници-содомити: там Свещениците доброволно се скопявали, а храмът се охранявал от една свита евнуси. Други предполагали, че те идват от Индия, където е познат от древни времена един Култ на почитателите на фалоса. Но Голените не произлизали нито от Фригия, нито от Индия, а от Страната Ханаан, и те не практикували кастрацията, нито почитането на фалоса, а чисто и просто содомията: те били прогонили жената по същия начин, по който техният Бог бил детронирал всички Богини; водели един самотен и често лишен от удоволствия живот, с изключение на ритуалната содомия, която символизирала Неговото Самозадоволяване.
Логично тогава – макар и Голените да били крайно толерантни спрямо формата на Култовете, като единственото, в което не допускали компромис, било отнасящото се до единството на Бога в Жертвоприношението – разбираемо е, че те проявявали предразположение към народите, чиито Култове се персонифицирали в мъжки Богове, и определено презрение към почитателите на Богините. Много скоро тази позиция на безразличие или презрение, ако не и на откровено отрицание, която Голените проявявали спрямо Богините, щяла да влезе в конфликт с онази особена форма, която бил приел сред моя иберийски народ Култът на Белисана.
Но те определено разчитали на подкрепата на Силите на Материята. Другояче не би могъл да се обясни техният успех, тъй като за едно относително кратко време те успели да подчинят народите на Испания и дори тези на Хиберния, Британия, Арморика и Галия. Въпреки нарастващата мощ на Голените, тяхната зловеща доктрина не била причинила никаква вреда на Господарите на Тарсис, винаги готови да приемат всичко, което би допринесло за усъвършенствуването на практиката на Култа. Не Жертвоприношенията на Единния били тези, които решили съдбата на моята фамилия, а една друга дейност, която Голените осъществявали с голяма енергичност: те се стремели с всички средства да причинят изпълнението на втората част на Културния Договор. Тоест – ако повече не било необходимо да воюват с народите на Кръвния Договор, след като те били победени културно, все пак много мегалитни съоражения на белите Атланти оставали непокътнати и това представлявало „един грях, който отеквал в Небето”. „Народите на Културния договор не били изпълнили своите задължения спрямо Боговете и този грях щял да бъде сурово наказан”; но – за тяхно щастие – съществувало едно решение: да практикуват Жертвоприношението с максимална строгост и да помагат на Голените в осъществяването на мисията. С други думи туземните народи сега трябвало да се посветят на Жертвоприношението – да принасят в жертва себе си и другите, – а като компенсация Голените щели да ги освободят от Божественото наказание, осъществявайки самите Те разрушаването на мегалитните съоражения или тяхната неутрализация. Това било всичко, защото в противен случай Боговете били отправили едно предупреждение и който не му се подчинял, рискувал да бъде унищожен безмилостно за назидание на човеците: това, което нямало да бъде прощавано по никакъв начин занапред – понеже Търпението на Боговете се било изчерпало, – било споменът за Кръвния Договор и търсенето на Мъдростта. Това било забраненото, омразното в очите на Боговете. Но най-забраненото и най-омразното – един неизкупим грях – било несъмнено желанието да се съхрани Венериния Камък. Този, който не предадял доброволно на Свещениците на Култа или на Голените Венериния Камък, щял да бъде осъден на изтребление, тоест щял да заплати с унищожаването на своята кръвна линия – с изтреблението на всички членове на Фамилията.
Ненужно е да се казва, че Голените много скоро се сдобили с почти всички Камъни, които все още оставали в ръцете на туземните народи. За разлика от Свещениците на Култа, те препращали само някои от тях на Бялото Братство: останалите запазвали, за да ги използуват за магически действия, тъй като се хвалели, че познават техните тайни и могат да ги използуват в полза на своите планове; и тях те наричали пейоративно яйца на змията. Господарите на Тарсис, разбира се, никога били имали доверие на Голените, нито се плашели от техните заплахи. Но Мечът на Мъдростта представлявал една реалност, която се била превърнала в народна легенда и която не можела да се отрича сериозно: Голените подозирали още от самото начало, че в това оръжие била налице една тайна реликва на Кръвния Договор. Но тъй като Господарите на Тарсис не биха се съгласили да го предадат доброволно и не било възможно да го закупят на никаква цена, те решили да приложат срещу тях всичките ресурси на своята магия – дяволските сили, с които ги били надарили Силите на Материята. И тук изненадата на Голените била огромна, защото установили, че тези сили не можели да сторят нищо срещу безумния Огън, който възпламенявал кръвта на Господарите на Тарсис. Лудостта – мистична или воинска, – която ги отличавала като непредсказуеми и неукротими, ги поставяла също така извън досега на магическите заклинания на Голените. И на тях не им оставала друга алтернатива в съгласие с демоничните им планове, освен да придобият Меча на Мъдростта със сила и да наложат на Дома на Тарсис присъда за изтребление.
Това била, д-р Сигнагел, истинската причина за постоянното състояние на война, в което трябвало да живеят занапред Господарите на Тарсис – нещо, което ознаменувало окончателната загуба на илюзорния суверенитет, на който се радвали дотогава – това, а не „алчността”, която чужди народи и завоеватели са могли да хранят към техните богатства. Напротив – в цял свят нямало ни един Цар, Господар или прост воин-авантюрист, когото Голените да не били изкушавали със завладяването на Тарсис и с приказната плячка от злато и сребро, която би спечелил онзи, който предприеме един подобен подвиг. И именно техните интриги били, които причинявали постоянната обсада от разбойници и пирати. Докато можели, Господарите на Тарсис се съпротивлявали на натиска, използувайки собствените си средства, тоест – с участието на воините от моя народ. Но когато това вече не било възможно и особено когато узнали, че финикийците от Тир съсредоточават една мощна наемна войска на Балеарските острови, за да нахлуят и колонизират Тарсис, те нямали друг изход, освен да приемат помощта – естествено, заинтересована – на един чужд народ. В този случай те поискали помощ от Лидия – една пеласгийска Нация от Егейско Море, съставена от отлични мореплаватели, чиито кораби приставали в Онуба по два-три пъти в годината, за да търгуват с народа на Тарсис: те имали този недостатък, че също били търговци и производители на луксозни стоки, привикнали към практики и навици, много „по-напреднали културно” от „примитивните” ибери; но като компенсация те притежавали важното качество, че били от същата наша Раса и проявявали несъмнено умение за война.
Под „пеласги” Историята познавала една съвкупност от народи, заселени в различни региони на тиренските и средиземноморски брегове, от Егейския полуостров и от Мала Азия. Така че, за да намерим общия произход на всички тях, ще трябва да се отправим към Началото на Историята – към времената, последвали атлантската катастрофа, когато белите Атланти учредявали Кръвния Договор с туземците от Иберийския полуостров. Всъщност тогава имало само един туземен народ, който бил разделен съгласно екзогамните атлантски закони на три големи групи: на иберите, на баските и на онези, които сетне щели да станат пеласгите. На свой ред всяка една от тези големи групи се подразделяла вътрешно на три във всичките си социални племенни организации на селата, градовете и Царствата. Този единен народ щял да стане известен след заминаването на белите Атланти като Витриони или Вртриони, тоест скотовъдци; но Името скоро се превърнало във Витриони, Ветриони и – под влиянието на други народи, особено на финикийците – във Вериони или Гериони. „Гигантът Герион” с една двойка крака – тоест с една единна расова основа, но троен от кръста нагоре – тоест с три тела и три глави, произлиза от един древен пеласгийски Мит, в който се представя първоначалният народ с тройното екзогамно деление, наложено от белите Атланти; с течението на вековете трите големи групи на туземния народ били идентифицирани с техните собствени имена и първоначалното единство било забравено: съперничествата и интригите, стимулирани от Културния Договор, допринесли за това, като накрая всяка група била убедена в своята расова и културна индивидуалност. За иберите вече говорих, тъй като произлизам от тях и ще продължа да ги споменавам в тази история; за баските не ще кажа нищо, освен това, че те отрано предали Кръвния Договор и се съюзили с Културния Договор – грешка, която щели да заплатят с много страдание и едно голямо стратегическо объркване, тъй като били народ с Много Чиста Кръв; що се отнася до пеласгите, случаят е доста прост. Когато белите Атланти си тръгнали, те били съпроводени масово от пеласгите, на които били възложили задачата да ги транспортират по море към Мала Азия. Там те се сбогували с белите Атланти и решили да останат в тази област, поставяйки след време началото на образуването на една многобройна конфедерация от народи. По-късни нашествия ги принуждавали в много случаи да напускат селищата си, но тъй като се били превърнали в отлични мореплаватели, те знаели как да се измъкват невредими от всякакви заплахи: тези преселения обаче ги отвели отново в посока към Иберийския полуостров; по времето, когато бил осъществен съюзът с лидийците – VІІІ в.пр.Р.Хр. – други групи пеласги вече се били настанили в Италия и Галия под името етруски, тирени, труски, таруски, руски, расени и пр. Групата на лидийците, която повикали Господарите на Тарсис, все още оставала в Мала Азия, макар и да през тази Епоха да претърпявали една ужасна оскъдица на храна; те признавали по традиция близкото родство, което ги свързвало с иберите, но твърдели, че произлизат от „Цар Манес” – легендарен предтеча, който бил не друг, а „Ману” – съвършения Архетип на животинския човек, наложен в техните Култове от Свещениците на Културния Договор.
След като било постигнато съгласието с посланиците на Царя на Лидия, което включвало обичайната размяна на принцеси, десетки пеласгийски кораби започнали да пристигат в пристанищата на Тарсис. Те идвали пълни със страховити воини, но също така превозвали много семейства на колонисти, готови да се установят окончателно между онези далечни роднини, които били толкова прославени със своето богатство и благополучие. Това мирно нашествие не ентусиазирало особено хората от моя народ, но нищо не можело да се направи, тъй като всички разбирали надвисналата „финикийска заплаха”. Заплаха, която изчезнала, след като онези усетили промяната на ситуацията и пресметнали цената, която би им струвало сега завладяването на Тарсис. Този път Голените били измамени; но те нямало да забравят Меча на Мъдростта, нито Господарите на Тарсис, нито присъдата за изтребление, която тегнела над тях.
При тези обстоятелства съюзът с пеласгите представлявал успех от всяка гледна точка. Лидийците се числяли сред първите народи от Кръвния Договор, които били нарушили табуто върху желязото и познавали тайната на неговото топене и коване: в онези времена железните мечове били най-могъщото оръжие на Земята. Но макар и да били забележителни търговци, те никога не продавали оръжия от желязо, каквито произвеждали само в количество, достатъчно за собствените си нужни. В замяна те произвеждали голям брой оръжия от бронз за продан или размяна: оттам и техният интерес да се установят в Тарсис, чиято първокачествена медна жила била позната още от легендарните времена, когато Атлантите прекосявали Западното Море и извличали медта с помощта на Лъча на Посейдон. Медта почти не била експлоатирана от Господарите на Тарсис, омаяни от златото и среброто, които купували всичко. Съюзът с лидийците променил съществено този критерий и въвел сред народа един нов стил на живот – основан върху производството в голям мащаб на културни обекти, предназначени изключително за търговията.
Една убедителна каменна стена била издигната около прастарата цитадела на Тарсис, която пеласгите наричали Тартесос, и която накрая дала името на страната, с периметър, който сега обхващал една площ, четири или пет пъти по-голяма. Старата цитадела била преобразувана в огромен пазар и в новите укрепени пространства от ден на ден изниквали работилници и фабрики. Тъкани, дрехи, обувки, съдове, грънци, мебели, предмети от злато, сребро, мед и бронз – практически нямало стока, каквато да не може да се купи в Тартесос: и с изключение на калая, необходим за бронзовата индустрия, който трябвало да се търси в Албион, всичко – включително и храните – се произвеждало в Тартесос.
Очевидно под влияние на Културния Договор съюзът между моя народ и лидийците кулминирал в една цивилизаторска експлозия. Много скоро древното Владение на Тарсис се превърнало в „Царството Тартесида” и за няколко столетия то се разширило по цяла Андалусия: тартесяните основали тогава важни градове като Менаке, наричан в наши дни Торе дел Мар, или Масита, която картагенските узурпатори прекръстили на Картахена. Флотата им станала толкова могъща, колкото и финикийската, а търговията им – високо конкурентна поради по-доброто качество на продуктите – успяла да застраши сериозно икономиката на червените хора. Малко след ІV в.пр.Р.Хр. по причина на гръцката колонизация и на разширяването на финикийската колония Картаген, намаляло донякъде и търговското и морско средиземноморско господство на тартесяните.
Следва да подчертая, че фактът, че са близки роднини, улеснил в огромна степен интеграцията на пеласгите. Това можело да се установи особено в случая на Култа, в който почти нямало разлика между двата народа, тъй като лидийците също почитали Богинята на Огъня, която познавали като Белилит. С две думи: за лидийците Белен бил „Бел”, а Белисана – „Белилит”; също така – тъй като произлизали от една област, където Културният Договор имал по-голямо влияние, – те проявявали някои различия в езика и в сакралната азбука; древният пеласгийски език, който сред моя народ все още се говорел с достатъчна чистота, при лидийците бил претърпял влиянието на семитските и азиатските езици: този жаргон на мореплавателите обаче бил по-адекватен за морската търговия, която те практикували. Другата разлика била в азбуката: от хиляди години Езикът на Птиците бил забравен от моя народ; но последните Посветени, а сетне и Свещениците на Пламъка, съхранили сакралната азбука от тринадесет плюс три Вруни, които те представяли със шестнадесет знака, образувани от прави линии, и които били асоциирали с по един звук от говоримия език: по този начин те разполагали с тринадесет съгласни и три гласни; гласните били познати само на Господарите на Тарсис, защото те изразявали пеласгийското тайно име на Богинята Луна – нещо като Иоа; и тъй: новостта, която привнесли лидийците била една сакрална азбука, съставена от тринадесет плюс пет букви, тоест от осемнадесет знака, които представяли всички звуци на говоримия език; тя също имала тринадесет съгласни, но гласните били пет: и двете добавени букви лидийците не можели да премахнат, без да изгубят половината от своите думи. Най-важното от всичко това - онова, за което което трябвало да се съгласуват отначало, – било Името на Богинята и числото на сакралната азбука. Относно първото било уговорено Богинята да се нарича занапред с едно прастаро име, което било общо за двата народа: Пирена; оттогава Белисана и Белилит щели да бъдат за тартесяните Богинята на Огъня Пирена. По отношение на второто Господарите на Тарсис, които в този случай били притиснати от вражеския натиск, нямали друг избор, освен да приемат налагането на сакралната азбука от осемнадесет букви: единствената утеха – казвали с ирония – се състояла в това, че „числото осемнадесет се харесвало много повече на Богинята, отколкото шестнадесет”.
Иначе лидийците били претърпели една съдба, сходна с тази на моя народ. В един момент от своята история ги надвила Умората от Войната и накрая те се поддали пред народите на Културния Договор; последните от техните Посветени успели тогава да формират „семейните мисии” в един още по-голям брой Фамилии от съществуващите сред моите хора; това обяснявало голямото количество фамилии на майстори, специализирани в най-различни занаяти, които съставлявали народа на лидийците.
Коментари
Публикуване на коментар