Книга Втора
Ден Седми
Планинската верига на Сиера Морена е част от Марианския вододел, който разделя Южна Андалусия от останалата част на иберийския полуостров; от Средиземно море срещу Балеарските острови до Монте Горду в устието на река Гуадиана нейният хребет има приблизителна дължина от шестстотин километра. В западния му край, давайки начало на река Одиел, се очертава на Изток и Юго-Изток планината на Арасена, на един от хълмовете на която е бил издигнат Тамплиерският замък, за който ще говоря по-нататък. Многобройни по-малки планински вериги се простират по-южно: една от тях е тази на Рио Тинто, откъдето извира реката със същото име; друга е тази на Каточар – седалище на основните мини на Дома на Тарсис. Реките Тинто и Одиел се спускат към Кадиския Залив и се сливат на няколко километра преди брега, образувайки една широка река. В частта от терена, която остава между двете реки над устието на Одиел се разполага от Античността речният и морски град Онуба, наричан днес Уелва. И на около двадесет и пет километра от Онуба нагоре по Одиел се намирала прастарата цитадела на Тарсис – в околностите на днешното градче Валверде дел Камино.
Реката Тинто [1] или Пинто [2] получава това име, защото водите й текат червеникави, боядисани от железния минерал, който се добива в планината Арасена. За разлика от нея Одиел винаги е била една свещена река за иберите и затова те я идентифицирали с най-важната Вруна – тази, която обозначава Името на Навутáн , Великия Водач на белите Атланти. Както изглежда, Навутáн е означавало Господарят (На) Вутан на езика на белите Атланти; различните индо-германски народи, които участвували в Кръвния Договор, но сетне паднали пред Стратегията на Културния Договор, заключили, че става на дума за един Бог и го почитали под различни Имена, всичките извлечени от Навутáн : така например, той бил наричан Набу (от Набу-Тан); Вотан (от На-Вутан, На-Вотан); Одан или Один (от Нав-Одан, Нав-Один); Одиел или Одал (от Нав-Одиел, Нав-Одал); и пр.
На пет километра северно от цитаделата на Тарсис, в системата на планината Каточар се намира възвишението Чар – име, което означавало Огън и Слово в различните иберийски диалекти. На върха му имало една гора от Ясени, която била почитана от иберите в памет на Навутáн : там белите Атланти били издигнали един огромен менхир, означен с Неговата Вруна. Били го поставили в центъра на гората, на едно място, което – странно – било обрасло с малка група ябълкови дръвчета. В дните на Господарите на Тарсис била останала само една от онези ябълки и никой не знаел да каже дали другите са изчезнали по естествени причини или от преднамерено изсичане. Тази, която оставала, растяла на около двадесет крачки от менхира и се виждало ясно, че става на дума за едно многовековно дърво.
Цялата пред-гръцка средиземноморска Древност знаела за съществуването на „Ябълката на Тарсис”, към която почитателите на Богинята на Огъня предприемали ежегодни поклонения. Отначало всъщност ясените и ябълките бивали асоциирани с Навутáн и Фрия съответно. По-късно, след кръвния съюз с народите от Културния Договор, Свещениците посветили Ябълката на Тарсис на Богинята Белисана и установили обичая да се чествува Култът в подножието на вековния й дънер. За целта те построили един каменен олтар, съставен от две колони и една хоризонтална плоча, върху която се разполагала Вечната Лампа: този безсмъртен огън символизирал Богинята, а Ябълката – пътя, който трябва да се следва. Според както учели Свещениците, Богът-Създател бил записал Култа в семето на ябълката; дървото било само една част от посланието, отнасящо се до съдбата на човека; цветът, например, съответствувал на сърцето на човека – седалището на Душата, а неговата форма и цветът му изразявали Обещанието на Богинята; но друга част от посланието била записана в розовия храст и Обещанието на Богинята просиявало също и в неговите цветове – в тяхната форма и цвят; ябълката и розата не само били растения от същото семейство, но в действителност представлявали едно и също растение: Обещанието на Богинята било това, което разделило семето на ябълката, за да има много различни цветове – цветове, които да разкрият пътя на съвършенството на онези човеци, които се отдават на Нея и приемат нейния Култ.
Разбира се, митът, който описвал Култа, бивал разкриван от Свещениците само на онези, които те считали, че са подготвени за посвещението в свещеничество, тоест на онези, които също щели да станат Свещеници. Тайното значение на Обещанието било това: ябълката и розата съответствували на две състояния или фази от живота на човека, като например детството и зрялостта; когато бивал „като дете”, човекът имал сърце, подобно на цвета на ябълката, който бил бял и розов отвън, и се разтварял неразумно; когато бил „като възрастен”, тоест когато бивал посветен като Свещеник на Култа или когато бил способен да го отслужва като Свещеник, той имал сърце като цвета на розата, който бил с цвета на Огъня на Богинята и никога не се разтварял напълно, освен за да умре; затова в света съществувало само едно ябълково дърво и множество розови храсти: защото много били съвършенствата, които можел да постигне човекът, който се отдавал на свещеничеството на Богинята; историята на ябълката била вече написана, докато историята на розата винаги се пишела; и най-хубавата част още не била написана: някой ден на света щели да дойдат хора със сърца, толкова съвършени, че тогава щели да се появят рози, по-красиви отколкото някога били виждани на Земята.
От това обяснение ще се разбере защо Свещениците били позволили на един стар розов храст да се увие като змия около дънера на Ябълката на Тарсис: несъмнено това разположение на двете растения било необходимо, за да изобразява тайния смисъл на Култа. Ритуалът изисквал да се почита Огъня на Богинята и да се любува на цвета на ябълката, желаейки интензивно Богинята да изпълни Обещанието и сърцето на Свещеника да стане като цвета на розата. Но народът, който обикновено не познавал тази интерпретация на Култа, пристигал от всички краища при Ябълката на Тарсис, за да направи своите приношения пред Олтара на Огъня на Богинята.
Когато моите предци придобили правата над Владението на Тарсис, което тогава било много смалено и опустошено от скорошната война с финикийците, те естествено поели ръководството на Местния Култ, макар и да нямали Вечна Лампа. Практически те не въвели реформи в отнасящото се до Обещанието, тъй като приемали като факт, че сърцето е свързано с цвета на ябълката и че почитането на Богинята причинявало една трансмутация, аналогична на цвета на розата. Само в Засягащото Огъня можел да се забележи първият видим ефект, който семейната мисия причинявала у Господарите на Тарсис; те прибавили към титлата на Богинята думата „студен”, тоест Белисана сега била „Богинята на Студения Огън”. Обяснявали тази промяна като едно местно откровение на Богинята. Тя била проговорила на Господарите на Тарсис; в съобщението твърдяла, че Нейният Огън бил този, който ще се установи в сърцето на човека и ще го трансмутира; и че този Огън – отначало крайно горещ – щял накрая да стане по-студен от лед: и именно този Студен Огън бил този, който ще произведе мутацията на човешката природа.
В тази промяна следва да се вижда нещо повече от едно просто добавяне на думи: за пръв път в един Култ се появявала възможността да се конфронтира и преодолее страхът, тоест чувството, което във всички Култове гарантирало подчинението на вярващия; страхът пред Боговете е едно необходимо чувство и е съществено то да се поддържа живо, за да се гарантира земният авторитет на Свещениците; ако човекът не се бои от тях, той накрая ще се разбунтува срещу Боговете: но преди това ще се надигне срещу Свещениците на Боговете. Тази промяна обаче няма да се види, ако преди това не се изясни нещо, което днес не е толкова очевидно: фактът, че във всички индо-германски езици „студен” и „страх” имат един и същ корен – нещо, което може да се интуира например от думата смразен (от ужас). И тъй, в онези времена думата „студен” била синоним на „ужас” и като последица това, което означавал новият Култ, било, че един безименен ужас се установявал в сърцето на вярващия като „Благодат на Богинята”; и че този ужас причинявал неговото съвършенство.
Така Белисана, Богинята на Студения Огън, се била превърнала също и в „Богинята на Ужаса”: една титла, която – макар и Господарите на Тарсис да не можели да го знаят, – принадлежала в най-далечни времена на същата Богиня, тъй като съпругата на Навутáн била позната също като „Фрия – Тази, Която Вдъхва Ужас на Душата и Облекчение на Духа”.
След своето пристигане на иберийския полуостров, Голените се опитвали многократно да завземат Свещената Гора и да контролират Култа на Богинята на Студения Огън, но винаги бивали отхвърляни от ревностната и упорита мистична лудост на Господарите на Тарсис. Накрая дори предложили една автентична Вечна Лампа на тъмните Атланти, знаейки, че те нямат такава и че са принудени да поддържат постоянно пламъка на своята примитивна лампа с масло и азбест. Но трябва да се уточни, че те я предлагали в замяна на унификацията на Култа и институцията на ритуалното Жертвоприношение, и че едно подобно предложение се оказвало неприемливо за Господарите на Тарсис, защо – вече е очевидно на този етап от разказа. Както е очевидно също така и това, че тази съпротива – необичайна за онези, които се били наложили над всички туземни народи, – заедно с невъзможността да придобият Меча на Мъдростта, ги озлобявала постоянно срещу Господарите на Тарсис. Реакцията на Голените задействувала онази международна кампания, подтикваща към завладяването на Тарсис, която кулминирала в опасния опит за финикийско нашествие от Балеарските острови и Гадес или Кадис. Но Господарите на Тарсис повикали лидийците и накарали финикийците да се откажат от своя завоевателски проект – поне за следващите четири столетия. От съюза между ибери и лидийци възникнала „Империята на Тартесос”, която скоро се разпостряла в цяла Андалусия – „Тартесида” – и лишила финикийците от техните крайбрежни колонии в своята територия. Балеарските острови и острова на Лъва – седалище на Гадес, оставали изолирани от сушата, тъй като тартесяните им позволявали да поддържат само една оскъдна търговия през собствените си пристанища. Каква eбила последвалата реакция на Голените пред това могъщество, което се разгръщало извън техния контрол и смущавало всичките им планове? Преди да отговоря, почитаеми и парадоксално търпеливи доктор Сигнагел, трябва да Ви запозная с последиците, които присъствието на лидийците предизвикало в Култа на Студения Огън. За да разберете това, което следва, трябва само да си припомните, че лидийците били по-„културни” от иберите, тоест по-цивилизовани културно, докато по-„некултурните”, тоест по-варварски ибери били по-„култивирани” духовно от лидийците – те притежавали повече Мъдрост, отколкото познание.
Тези различия довели до това, че лидийските Принцове – сега от същата фамилия на Господарите на Тарсис – приели без задълбочаване езотеричното значение на Култа на Богинята на Студения Огън, която занапред щяла да се нарича по общо съгласие „Пирена”, а приложили цялото си усилие в усъвършенствуването на екзотеричната форма на Култа. Такова едно усърдие винаги се явява в ущърб на езотеричната част и то – както и не би могло да бъде другояче – в крайна сметка щяло да се окаже фатално за тартесяните. Но това тепърва ще го видите, защото, както казах, вървя стъпка по стъпка.
Лидийците, както и в другите занаяти, били изкусни каменоделци. Какво мислите, че направили те в своето усърдие да усъвършенствуват външната форма на Култа? Те решили – за ужас на своите иберийски роднини, които не можели да направят нищо, за да им попречат – да одялат менхира от Свещената Гора във Фигурата на Пирена; скулптурата щяла да допринесе за поддържането на Култа, – обяснявали, – тъй като лидийският народ имал нужда от един по-конкретен образ на Богинята: нейната репрезентация като Пламък била прекалено абстрактна за тях.
Менхирът се състоял от един груб камък с маслинен цвят, висок около пет метра и с формата на пресечен конус: лидийците предлагали да го използуват изцяло, за да издялат Главата на Богинята. Според техния проект тилът трябвало да се пада срещу Ябълката, така че Божественото Лице да гледа пряко към народа; и народът, разпределен в една разчистена околност, от която се наблюдавала ритуалната сцена, щял да вижда Лицето на Богинята, а зад нея – Ябълката на Тарсис. В извайването работели двама Майстори-скулптори: единият издялвал Лицето и другият – змиевидните къдри, докато трима помощници се занимавали с направата на кухината в тила, свързана с Очите на Богинята. Работата не била завършена, докато не изминали пет години, тъй като дори железните инструменти на лидийците да били позволили да се напредне много в началото, окончателното полиране, към което те се стремели, им отнело дълги години работа: всъщност тартесяните продължили да полират в продължение на десетилетия Главата на Пирена, докато й придали един впечатляващ реализъм.
Нуждата, която изпитвали лидийците да съзерцават едно образно проявление на Богинята, била характерна за Епохата: народите от Културния Договор претърпявали тогава едно общо падение в екзотеризма на Култа, което ги довеждало до почитането на най-формалните и очевидни Аспекти на Божеството. Народите предусещали, че Боговете се оттеглят отвътре, но те можели да ги удържат само отвън: затова се вкопчвали отчаяно в Телата и Божествените Лица, както и във всяка природна форма, която ги представяла. Затова не бива да ни учудва интензивният религиозен плам, събуден у народите и необичайното географско разпространение, което произвел Култът на Студения Огън след преобразуването на менхира. Освен тартесяните – горди пазители на Обещанието на Богинята, – хора, принадлежащи на хиляди различни народи идвали на поклонение до „Свещената Гора на Тартесида”, за да присъствуват на Ритуала на Студения Огън: сред тях били иберите и лигурите от всички краища на полуострова, бляскавите пеласги от Етрурия, дебелите бербери от Либия, мълчаливите спартанци от Лакония, татуираните пикти от Албион и пр. И всички, които идвали при Пирена, пристигали, готови да умрат. Да умрат, да, защото това било условието на Обещанието – изискването за Нейната Благодат: както всички нейни почитатели знаели, Богинята имала Властта да превърне човека в Бог – да го издигне до Небето на Боговете; но – както всички също така знаели – редките Избраници, които Тя приемала, трябвало да преминат преди това през Изпитанието на Студения Огън, тоест през преживяването на Нейния Смъртоносен Поглед; и този опит обикновено завършвал с физическата смърт на Избрания. Според това, което знаели нейните адепти, като тази убеденост ни най-малко не засягала Нейното очарование, много повече бивали Избраните, които умирали, отколкото тези, които се оказвали преродени; тези, които получавали Нейния Смъртоносен Поглед, неизбежно падали; и мнозина – повечето – никога не се изправяли отново; но някои го правели: и тази отдалечена възможност била повече от достатъчна за почитателите на Богинята, та да се решат да рискуват всичко. Тези, които се пробуждали от Смъртта, щели да бъдат онези, които наистина са отдали сърцата си на Студения Огън на Богинята и които Тя възнаграждавала, като ги вземала за Съпрузи: чрез Нейната Благодат когато Избраникът оживявал, той вече не бивал едно човешко същество от плът и кръв, а Безсмъртен Каменен Човек, Син на Смъртта. Тези титли отначало представлявали загадка за Господарите на Тарсис, които били въвелите Реформата на Студения Огън в Древния Култ на Белисана, а те твърдели, че са ги получили чрез мистично вдъхновение директно от Богинята, въпреки че предполагали, че те се отнасят до едно висше състояние на човека, близко до Боговете или до Великите Предтечи. По-късно, когато между самите Господари на Тарсис имало Каменни Човеци, отговорът внезапно станал ясен. Но се оказало, че този отговор не бил подходящ за спящия човек, а още по-малко за Избраните, които почитали Богинята с по-голям плам: Каменните Човеци мълчали за тази тайна, за която говорели само помежду си, и образували една тартесянска Колегия на Йерофанти, за да я запазят. Оттогава насетне тартесянските Йерофанти, тоест моите предци, трансмутирани от Студения Огън, щели да бъдат тези, които контролирали развитието на Култа.
[1] Исп. „Червена” (бел.прев.).
[2] „Петниста” (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар