Книга Втора
Ден Осми
По времето, когато не се изпълнявал Ритуалът на Студения Огън, тартесянските Йерофанти позволявали на поклонниците да идват до поляната на Свещената Гора и да съзерцават колосалната статуя на Пирена: там те можели да оставят своите приношения и да размислят дали са готови да се изправят срещу Смъртта в Изпитанието на Студения Огън или предпочитат да се завърнат към илюзорната реалност на обикновените си животи. За момента Богинята не можела да им навреди, защото Нейните Очи били затворени и Тя не съобщавала никому Своя Белег на Смъртта. Но въпреки че били убедени в това, мнозина оставали смразени от страх пред Разкритото Древно Лице и не били малко онези, които веднага побягвали или умирали на място от ужас. Тъй като оригиналният менхир бил поставен на онова място от полубоговете бели Атланти преди хиляди години, но в дните на съюза с лидийците нямало някой на Земята, който да е способен на подобен подвиг – да пренесе на хиляди километри разстояние на една гигантска скала и да я постави в центъра на една гъста ясенова гора, без за това да сече дървета – разбираемо е, прочее, че поклонниците получавали непосредственото впечатление, че този страховит бюст е дело на Боговете. Но не само менхирът бил дело на Боговете, като се има предвид че оформянето на Лицето произлизало от тази забележителна способност да принизяват Божественото, която проявявали лидийците; и тартесяните винаги умело се погрижвали да осведомяват много добре относно произхода на смущаващата скулптура.
Този, който успявал да се възстанови от първоначалното впечатление и да се вгледа в детайлите на необичайното Лице, трябвало да призове всичките си сили, за да не бъде обзет рано или късно от паника. Не забравяйте, Докторе, че за нейните почитатели това, което виждали пред себе си, не било просто една бездушна репрезентация от камък, а Живият Образ на Богинята: Пирена се проявявала в Лицето и Лицето участвувало в Нея. И именно това свещено Лице било нещото, което оставяло без дъх. Вероятно ако някой би успял чрез един мощен акт на абстрахиране да отдели Лицето от Главата на Богинята, той би го намерил красиво; на първо място – и въпреки зеленикавото оцветяване на камъка – от формата на чертите била несъмнена принадлежността към Бялата Раса; сетне, в общото изражение можела да се разпознае една архетипична индо-германска или направо арийска красота: правоъгълен Овал на Лицето; широко Чело; гъсти Вежди, леко извити и хоризонтални; Клепачите – понеже, както вече казах, Очите оставали затворени – свидетелствували чрез израза си за един фронтален Поглед на кръглите и съвършени Очи; Носът – изправен и пропорционален; Брадичката – твърда и издадена; Шията – силна и тънка; а Устата – с долната устна по-плътна и издадена от горната – била навярно най-красивата черта: тя била леко отворена и извита в едвам очертана Усмивка – в един безпогрешен израз на космическа ирония.
Естествено този, комуто липсвала необходимата сила на абстракция, не забелязвал никоя посочените характерни черти. Напротив – цялото му внимание несъмнено бивало веднага поглъщано от Косата на Богинята; и това първо наблюдение със сигурност неутрализирало предходната естетическа оценка: при съзерцаването на Главата като цяло – Коса и Лице – Богинята показвала онзи ужасяващ Аспект, който причинявал паниката на посетителите. Но какво било това в Нейната Коса, способно да парализира от страх загрубелите поклонници, привично свикнали с опасността? Змии; змии с един изключителен реализъм. Нейната Коса се състояла от осемнадесет каменни Змии: осем с различна дължина се спукали от двете страни на Лицето, а две други – много по-малки – се изправяли над челото.
Всяка двойка от осемте Змии била на еднаква височина: две на височината на Очите, две на тази на Носа, две – на Устата, и две – на Брадичката; изниквайки от едно по-горно ниво на Косата, останалите осем Змии се извивали обратно и разполагали главите си между предходните. И всяка Змия, отделяйки се от останалите къдри, образувала с тялото си във въздуха две противопоставени криви, подобни на буквата S, което й позволявало да загатне предстоящото движение: смъртоносната атака. И двете Змии на Челото, въпреки че били най-малките, демонстрирали същата агресивна поза. Накратко – като се гледало Отпред Лицето на Усмихващата се Богиня, с особена сила се очертавала арката на осемнадесетте Змийски глави на Нейната Коса; и всичките глави били обърнати напред, съпровождайки с очите си Безокия Поглед на Богинята; и всичките глави отваряли страховитите си челюсти, разкривайки смъртоносните зъби и бездънните гърла. Не бива да се учудваме, прочее, че това внушително видение на Богинята ужасявало и нейните най-верни почитатели.
Разбира се, тази композиция имала едно езотерично значение, което само Йерофантите и Посветените познавали, въпреки че – в крайна сметка – разполагали и с едно приемливо екзотерично обяснение. В случая на последното, те осведомявали пътешественика, – който понякога можел да бъде един съюзнически Цар или важен посланик, комуто не можело да се откаже директно познанието, – че осемнадесетте змии представлявали буквите на тартесянската азбука, които те твърдели, че са получили от Богинята. По време на ритуала – заявявали – Посветените можели да чуят Змиите на Богинята да рецитират сакралната азбука. Езотеричната Истина, стояща зад всичко това, била, че осемнадесетте букви съответствували в действителност на осемнадесетте Вруни на Навутáн и че с тях можел да бъде разбран Знакът на Източника, а с него – Змията, максималния символ на човешкото познание. Но тази истина била едвам долавяна интуитивно от тартесянските Йерофанти, тъй като в онези дни никой вече не виждал Знака на Източника, нито си спомнял Вруните на Навутáн : при установяването на Реформата на Студения Огън, Господарите на Тарсис били получили Словото на Богинята, че Домът на Тарсис – потомък на белите Атланти – „не ще се изгуби, докато поне един от членовете му не възстанови изгубената Мъдрост”, а за да се изпълни Нейната Слово, те „никога не бивало да се разделят с Меча на Мъдростта”. Този момент още не бил настъпил и никой потомък на Дома на Тарсис не разбирал дълбокото значение на езотеричната Истина, разкривана от Каменната Глава на Пирена. Тъй че за тях също бил несъмнена истина фактът, че осемнадесетте Змии представлявали буквите на тартесянската азбука: двете най-малки Змии например съответствували на двете букви, въведени от лидийците, и тяхното произношение се пазело в тайна, също както и Името на Богинята Луна, образувано от трите гласни на иберите. В този случай двете гласни позволявали да се познае Името, с което Богинята Пирена наричала себе си, когато се проявявала като Студен Огън в сърцето на човека – тоест „Аз съм” (нещо като Еу или Ей).
Всяка година с наближаването на зимното слънцестоене Йерофантите определяли най-близкото пълнолуние и в тази нощ в Тартесос се изпълнявал Ритуалът на Студения Огън. Не били мнозина Избраните, които в крайна сметка се одързостявали да приемат предизвикателството на изпитанието на Студения Огън – почти винаги една група, която можела да се преброи на пръстите на ръката. Менхирът бил подравнен на Изток с Ябълката на Тарсис по такъв начин, че Богинята Луна се появявала неизменно зад дървото и преминавала по небето, докато стигне зенита – положение, откъдето тъкмо осветявала напълно лицето на Богинята, което Гледа на Запад. От свечеряване, с погледи, отправени на Изток, Избраните сядали на поляната, наблюдавайки Лицето на Богинята и зад него – Ябълката на Тарсис.
Когато Пресветлото Лице на Богинята Луна се разполагало над Свещената Гора, Избраните седели мълчаливи, с кръстосани крака и изразявайки с ръцете си Мудрата на Студения Огън: в тези моменти им било позволено само да дъвчат върбови листа; във всяко останало отношение те трябвало да остават напълно неподвижни. До зенита на пълнолунието драматичното напрежение нараствало миг след миг и в този момент то достигало такава интензивност, че изглеждало сякаш ужасът на Избраните се разпростирал в околната среда и можел да се вдъхне: ужасът не само се вдъхвал, но се възприемал през кожата, сякаш едно ужасяващо Присъствие избликвало от лъчите на Луната и потискало всички с една ледена и тревожна прегръдка.
Със започването на Ритуала неизбежно се достигало до тази връхна точна. Тогава един Йерофант се отправял към задната част на Каменната Глава, изкачвал се по една малка стълба, която била изсечена в скалата на менхира, и влизал вътре в него. Стълбата, която имала осемнадесет стъпала и завършвала с една кръгла платформа, позволяваща да се достигне една площадка във вид на пресечен конус: тя била едно тясно помещение на около два и половина метра височина, издълбано точно зад Лицето и оскъдно осветявано от Вечната Лампа на пода. Върху площадката на пода всъщност имало една малка каменна печка, в чиято пещ се поставяла – откакто лидийците били усъвършенствували формата на Култа – Вечната Лампа: една плоча позволявала да се захлупва горният отвор на пещта и да се регулира изтичането на оскъдната светлина. Сега тази светлина била минимална, защото Йерофантът се подготвял да извърши една ключова операция на ритуала: отварянето на Очите на Богинята. За да го направи, той трябвало само да премести навътре два каменни къса, твърдо свързани един с друг, които обикновено оставали съвършено напаснати в Лицето и причинявали илюзията, че едни каменни Клепачи покриват ябълките на Нейните Очи: тези тежки късове изисквали силата на двама души, за да бъдат поставени на място, но след като били там, било достатъчно да се махне една скоба и те се плъзгали сами върху една водеща рама, която пресичала цялото вътрешно помещение.
Трябва да си представим тази сцена. Обкръжението от Ясени на Свещената Гора, образуващо поляната, а в центъра й – огромни и внушителни – Ябълката на Тарсис и статуята на Богинята Пирена. И седнали пред Лицето на Богинята в положение, което подчертава още повече колокалния размер и смущаващата змийска Коса: Избраните, с втренчен поглед и неспокойно сърце, очаквайки Нейното Проявление – личния призив, който ще отвори портите на Изпитанието на Студения Огън. От висините Богинята Иоа излива потоци сребърна светлина върху тази картина. Внезапно, излизайки от близката Гора, една група прекрасни танцьорки застава между Избраните и Богинята Пирена: те не носят никакви дрехи по телата си, а само орнаментални обекти – гривни и пръстени на ръцете и краката, огърлици и цветни пояси, обеци с дълги висулки, панделки и ленти на челото, които оставят падаща свободно дългата коса. Те идват, подскачайки в ритъма на една сиринга, и не се задържат нито за миг, а незабавно се отдават на френетичен танц. Преди това те са извършили ритуално възлияние с един нектар-афродизиак и затова очите им блестят от желание, а жестовете им са подканващи и похотливи: бедрата и коремите се движат непрестанно и могат да бъдат видяни всеки миг в хиляди различни положения; твърдите гърди се вълнуват като гълъби в полет, а влажните усти се отварят с копнеж; целият танц е една неустоима покана към удоволствията на плътската любов.
Но този еротизъм, демонстриран от танцьорките, имал за цел да възбуди сексуално Избраните – да възпламени в тях Горещия Огън на животинската страст. Този танц бил един остатък от древния Култ на Огъня и неговата кулминация в други Епохи водела до една дива оргия. Но Реформата на Студения Огън била променила нещата и сега ритуалното съвокупление било забранено, а се изисквало вместо това Избраните да изпитат Горещия Огън в сърцето. Ако някой Избраник нямал достатъчно сили, за да отхвърли поканата на танцьорките, той можел да се присъедини към тях и да се отдаде на една наслада, която никога не си бил и представял, но това нямало да го спаси от смъртта, защото по-късно щял да бъде убит като наказание за неговата слабост. Необходимата стойка на Избраните изисквала те да останат неподвижни до края на танца, държейки погледа си фиксиран в Лицето на Богинята.
Но нека се върнем към сцената. Силата на музиката нараства и сега един хор от флейти и тъпани съпровожда ритмичните движения; танцьорките пъхтят, танцът става трескав и еротичният израз достига своя апогей, а зад тях Усмивката на Богинята изглежда по-иронична от всякога. Избраните се съсредоточават в Пирена, но не могат да не възприемат – като през мъглата на съновидение – танцуващите красавици, които ги опияняват със желание, влечейки ги неудържимо към една гореща и задушаваща бездна. Тогава именно става необходима намесата на Богинята – когато Избраните, с отслабваща воля, измолват в сърцата си изпълнението на Нейното Обещание. И тогава, с един знак на Йерофантите музиката секва рязко, танцьорките бързо се оттеглят и Очите на Богинята се отварят, за да Погледнат Нейните Избраници. Един трепет на ужас разтърсва Избраните като камшичен удар: Клепачите са изчезнали и Богинята ги съзерцава от празните кухини на Своите Очи с Форма на Ябълково Листо. Започнало е Изпитанието на Студения Огън. Един Йерофант с гръмовен глас рецитира ритуалната формула:
О, Пирена,
Богиньо на Усмихващата се Смърт,
Ти, която обитаваш
отвъд Звездите.
Приближи се до Земята на Избраните,
Които Те Зоват!
О, Пирена,
Ти, която първо Обичаш с Топлината на Огъня Избраните,
а сетне ги Убиваш.
Спомни си Обещанието!
Убий ги първо със Студа на Огъня,
за да ги Обичаш сетне в Твоята Обител!
О, Пирена,
стори да Умре у Нас Горещия Живот!
Стори ни да познаем Кâлибур,
Студената Смърт на Твоя Поглед!
И ни стори да Живеем в Смъртта
Твоя Леден Живот!
О, Пирена,
Ти, която нявга Ни Дари
Семето на Зърното,
което да Засеем в Браздата на Мерзостта,
Убий този Сътворен Живот!
И положи в Сърцето на Избрания
Леденото Семе на Камъка, що Говори!
О, Пирена,
Бяла Богиньо,
Покажи ни Голата Истина
чрез Кâлибур в Твоя Поглед,
и ние не ще бъдем вече Човеци, а Богове
със Сърце от Камък Замразен!
Кâлибур, Твоите Избрани Те Зоват!
Кâлибур, Твоите Избрани Те Обичат!
Кâлибур, Смърт, Която Освобождава!
Кâлибур, Семе от Камък Замразен!
Кâлибур, Гола Истина Припомнена!
Всичко става бързо, сякаш Времето е спряло. Горещият Огън на Животинската Страст се превръща отново в Ужас. Но сега този, който настъпва, е един Ужас без граници, един Ужас, който е Самата Смърт – Смъртта Кâлибур на Пирена – Необходимата Смърт, която предшествува Голата Истина. Избраните са парализирани от Ужас и със сърце, смразено от страх. Те съзерцават, погълнати в Лицето на Пирена, докато във въздуха все още ечи последното „Кâлибур!” на Йерофанта: Очите на Богинята сега изглеждат като Портите на Друг Свят! Един Свят на Безкрайна Чернота! Един свят на Същностен Студ, който е Смъртта на Топлия Живот! Не може да се премине през тези порти, без да се Умре от Ужас: но ако нещо ги преминава, това нещо живее в Смъртта! И ако нещо оцелява в Смъртта Кâлибур, това е защото това нещо също се състои от същността на Студа на Безкрайната Чернота.
Смъртта Кâлибур очарова и влече към едно Нищо, което ще бъде Матрицата на Собственото Битие. Избраните се хвърлят без колебание в Безкрайната Чернота на Очите на Богинята. Но преди да Преминат Портите на Смъртта, те успяват да забележат в един миг на Върховен Ужас, че Свещената Гора се е преобразила и прелива от проявен Живот – от един Живот, който е лежал скрит зад илюзията на живото съществуване – от един живот, който в този момент избликва отвратително от всички неща като един демоничен Оргазъм на Природата; те вижат също как Ябълката на Тарсис, одушевена от един безумен Разум, се разтърсва в Дяволски Смях; и те виждат Главата на Богинята, също така оживена, да сияе в една ослепителна Бяла Светлина, която подчертава още повече Безкрайната Чернота на Нейните Очи. И когато Влизат в Безкрайната Чернота, докато замръзва сърцето и Умира Топлия Живот, те виждат за последно Косата на Пирена, гъмжаща от Змии: и чуват Змиите да съскат буквите на Сакралната Азбука и да произнасят с тях непрекъснато Имената на всички Сътворени Неща. Ето го – най-сетне открито, макар и безполезно за тях – Най-Висшето Познание, позволено на Животинския Човек – съдържанието на Символа на Змията!
Но това Познание вече не интересува Избраните. Нещо от тях е преминало бариерите на Смъртта Кâлибур – нещо, което не се бои от Смъртта, – и то е намерило Голата Истина, която е Самостта. Защото Безкрайната Чернота, която дарява Смъртта Кâлибур на Богинята Пирена, в която всяка Сътворена Светлина угасва безвъзвратно, е способна да Отразява това „нещо”, което е Несътвореният Дух; а Отражението на Духа в Безкрайната Чернота на Смъртта Кâлибур е Голата Истина на Самостта. Пред Безкрайната Чернота Сътвореният Живот умира от Ужас и Духът се среща със Себе Си. Затова, ако Избраният възвръща Живота си след тази повторна среща, той ще бъде носител на един Белег на Смъртта, който ще остави сърцето му замразено завинаги. Душата не ще може да избегне подчиняването от Семето на Камъка на Самостта, което расте и се развива за нейна сметка и преобразува Избрания в Хиперборейски Посветен – в Каменен Човек, в Мъдър Воин. Като Каменен Човек, възкресеният Избраник ще има Ледено Сърце и ще проявява Абсолютна Доблест. Той ще може да обича безрезервно Жената от Плът, но тя не ще успее никога да възпламени в сърцето му Горещия Огън на Животинската Страст. Тогава той ще търси в Плътската Жена Онази, която освен Душа притежава Несътворен Дух – като Богинята Пирена – и ще може да Разкрие в Своята Безкрайна Чернота Голата Истина на Самостта. Нея – Смъртта Кâлибур – ще обича той със Студения Огън на Хиперборейската Раса. И Жената Кâлибур ще му отвръща с ледената Любов-Без-Смърт [1] на Смъртта Кâлибур на Пирена.
[1] В оригинала: A-mort – игра на думи от лат. A-mors („Не-Смърт”) и Amor („Любов”) (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар