Книга Втора
Ден Тридесет и Трети
Уважаеми д-р Сигнагел:
Надявам се, че имате достатъчно търпение и време, за да продължите да четете. Навярно това писмо се удължи прекалено, но не ми беше възможно да го съкратя повече, тъй като рискувам да замъгля посланието, което именно желая да Ви разкрия с неговото прочитане. Вярно е, че се ограничих да споменавам само най-забележителните факти от сложната история на Дома на Тарсис; с друг критерий на изложение щеше да е невъзможно да стигна дори дотук. Отсега нататък ще се опитам да обобщя още по-накратко останалата част не защото посланието вече е разкрито, нито защото това, което следва, е лишено от важност, а понеже времето ми привършва – понеже предусещам, че Те са все по-близо и по-близо, а желая Вие да получите писмото преди Голените да изпълнят Присъдата. Само Ви моля, докторе, по-скоро Ви умолявам, да го прочетете изцяло и след това да съдите: зная, че моето състояние на „душевно болна” отнема не малко от правдоподобността на неговото съдържание, ако същото бъде съдено рационално; но – не ще го отрека – вярвам, че накрая Вие ще възприемете една друга гледна точка.
И тъй, ще оставя сатанинските Безсмъртни, които побързали да се завърнат в Храма на Мелхиседек, за да се заема отново с Господарите на Тарсис. Сега ще се разбере как нуждата да оцелее, която имал Домът на Тарсис, повлияла и дала окончателна ориентация на Стратегията на Circulus Domini Canis; и как тази стратегия достигнала връхната си точка когато вдъхновеното дело на Филип ІV осъществило нейните цели.
Носо де Тарсис се готвел да се върне в Тайната Пещера, когато Чумата се явила в Дома на Тарсис. Той веднага разбрал, че бил единственият оцелял там и овладявайки воинската ярост, която избликвала от неговия Дух, се опитал да прецени спокойно ситуацията. Тъй като ставало на дума за една атака на Голените, едва ли можел да храни надежди за останалите членове на фамилията, с изключение на Каменните Човеци, които също като него явно били неуязвими. Решил тогава да изчака потвърждение на случилото се с експедицията на Графа на Тарсевал и по време на това очакване установил с ужас, че телата на неговите роднини се преобразували в юдейски битум. Когато пристигнал Луго де Брага и започнал грабежът, Носо нямал нужда от повече данни, за да узнае съдбата, постигнала Графа и неговите Рицари: в този момент той мислел единствено за Базиликата на Девата от Пещерата и за нейния образ – най-ценното, което оставало там за един Каменен Човек. Без повторно размишление, той се затичал към Църквата с меч в ръка. Една група от петнадесет войника вече била дошла, навярно с намерението да открадне Златния Потир, и тя трябвало да се изправи срещу яростта на Мъдрия Воин: неравна битка за алмогаварите и за който да било не-Посветен воин, която им струвала живота.
Когато се приближил до олтара, Носо, който бил сигурен, че е пристигнал пръв, установил с удивление едно осакатяване в статуетката на Каменния Младенец: някой бил отрязал каменната ръка, която изразявала Вруната Бала. Но не бил сега моментът да разрешава загадката. Ноят обвил бюстовете на Девата и Младенеца в едно наметало и изкачил на кон левия бряг на река Одиел, откъдето една малко използувана пътека щяла да го отведе до Сиера Канделария.
Новината за изтреблението на една голяма част от фамилията разчувствувала твърдата старица: хиляда и седемстотин години преди това една друга Врая била преминала през подобна ситуация. Не би могло да бъде – казала почти сама за себе си – едно такова усилие да се окаоже напразно. Въпреки всичките атаки, понасяни дотогава, Домът на Тарсис винаги бил успявал на надвие трудните моменти, макар и никой от тях да не бил толкова критичен като настоящия; но също така и успехите били много: семейната мисия била почти изпълнена; Култът на Студения Огън от столетия предоставял на Господарите на Тарсис Каменни Човеци; и те били съхранили Венериния Камък – най-ценния трофей за Врага; оставало само да се направи едно последно усилие за кръвно пречистване, за да произведе фамилията един Каменен Човек, способен да разбере Змията със Символа на Източника, т.е. такъв, който да е способен да проектира Знака на Източника върху Венериния Камък; този Хиперборейски Посветен щял да постигне така Най-Висшата Мъдрост – локализацията на Източника – и Венериният Камък щял да им покаже Литическия Знак на К’Таагар; тогава Господарите на Тарсис щели да могат да се отправят към местоназначението, запазено за тях от Боговете-Освободители; и този момент не изглеждал далечен – в Домът на Тарсис си давали сметка за скорошното идване на един Каменен Човек, който щял да бъде Понтифекс и щял да разбере най-великите тайни; очаквали го с безпокойство от години, но всички били съгласни, че щял да дойде скоро; и знаците на Боговете се съгласували с това. Как тогава, как се била случила тази катастрофа сега? Къде били сгрешили? Може би в излишъка на доверие? Били ли подценили още веднъж Врага? Несъмнено отговорът бил този. Не били поддържали достатъчно състояние на готовност и били позволили на Врага да действува, когато той трябвало да бъде атакуван превантивно веднага след като се бил приближил до областта на Арасена. По този начин случилото се било обяснено, поне от стратегическа гледна точка, като се има предвид, че срещу познанието, употребено от Безсмъртните, те нямали никаква защита освен Чистотата на Кръвта.
Не било възможно – повтаряла Враята – Боговете-Освободители да са ги изоставили на милостта на Голените; този удар не можел да означава краят на Дома на Тарсис – не и преди да бъдела изпълнена семейната мисия; със сигурност все още оставали живи и други Господари на Тарсис, които да спасят Фамилията и да направят възможно пораждането на очаквания Каменен Човек. Трябвало да ги потърсят! Носо де Тарсис трябвало да замине и да обиколи местата, където обитавали другите роднини, макар и да не бивало да храни надежди относно оцеляването на някой, който не е бил посветен. А тези последни Каменни Човеци били все присъединени към Ордена на Проповедниците, работейки в различни манастири и университети на Франция и Италия. Ноят щял да замине незабавно. Тя оставала на Стража; разпределяйки максимално наличните провизии, тя щяла да се съпротивляла шест месеца, след което, естествено, щяла да умре там, ако Ноят не се завърнел навреме.
Враята била права: все още имало Господари на Тарсис, които били живи и можели да спасят Фамилията; но не по-малко вярно било, че това била най-критичната ситуация, срещу която някога се били изправяли, включително разрушаването на Тартесос. Онзи път успели да оцелеят шестнадесет членове на потеклото: сега оставали само осем, включително старата Врая и Ноят. Действително, по време на пътуването си до Севиля, Кордова и Толедо, Носо намерил единствено скръбта и страха на не-кръвните роднини, с които нищо не се било случило, научавайки, че Чумата не познавала разстояния. Едва в Толедо той се срещнал с друг Каменен Човек, който вече бил разбрал, че се случвало нещо ужасно и се канел да отпътува за Турдес: там също били умрели няколко роднини поради странната Чума. Като узнал тежките новини, той решил да замине заедно с Носо за Сарагоса и Тулуза – в Лангедок, където се бил установил Главата на Domini Canis. В Сарагоса те узнали, че Крайната Смърт била превърнала в битум прекрасното семейство на една от неговите братовчедки – майка на дванадесет деца: тринадесетте умрели в един и същ момент, в същата съдбовна нощ; нейният съпруг – един византийски Рицар, талантлив професор по гръцки език – бил безутешен. Както разказал на Каменните Човеци, покойната му била разкрила преди години, че една езотерична секта, съставена от страховити същества, наречени „Голени”, преследвала от древни времена Господарите на Тарсис; при издаването на онзи ужасяващ вик преди да умре, тя се била вкопчила в Петър от Крит и той вярвал, че различава думата „Голен”, произнесена с последното й дихание. Затова сетне се заклел над тринадесетте трупа да отмъсти тяхната смърт, ако наистина тя била резултат на черната магия на Голените, тъй както подсказвало ужасното разложение, което се наблюдавало в телата: неговият живот – обяснил Петър – бил съсипан, и той би се съгласил да умре хиляди пъти през онази нощ пред това да продължава да живее, понасяйки болката на спомена за онези, които толкова обичал. Щял да посвети съществуването си на издирването на Голените – сега негови собствени врагове – и да се опита да изпълни своята клетва; щял да си отмъсти или да умре при опита: явно било – казвал невинно той, – че единствено яростта, която пламтяла в кръвта му, му позволявала да остава жив.
Петър от Крит не знаел откъде да започне търсенето, когато пристигнали монасите – роднини на неговата съпруга, които сигурно знаели как да го упътят. Каменните Човеци, чиито мъртви роднини наброявали стотици, не били в настроение да се впечатлят от малката драма на византийския Рицар; въпреки това, те били възхитени от неговата благородна наивност, от безпределната доблест, която проявявал и от чудната вярност на неговата любов. Явно било, че нямал представа за враговете, срещу които се изправял, и че нямал шанс срещу Тях; но щяло да е почти невъзможно да успее да ги намери сам и тази неспособност била най-добрата му защита. И тъй, Господарите на Тарсис си тръгвали, без да кажат и една дума, когато били настигнати от Петър от Крит: човекът не им бил повярвал ни най-малко; напротив – той бил уверен, че те скривали нещо от него и бил решил да ги съпровожда; предлагал на монасите закрилата на своя меч, но дори и да не се съгласели, той щял да ги последва от разстояние. Нямало начин да го разубедят да изостави своето начинание. Каменните Човеци нямали алтернатива: или щели да му позволят да ги съпровожда, или трябвало да го екзекутират. Решили първото, защото Петър от Крит явно бил един човек на Честта.
Главата на Domini Canis ги очаквал. Казвал се Родолфо и бил роден в Севиля, но в Ордена го наричали „Родолфо от Испания”. Неговата мъдрост била легендарна, но по стратегически мотиви той никога не пожелал да се отличи в академичните среди и приел само онзи приорат в околностите на Тулуза: от неговия манастир действувала най-вътрешната група на Circulus Domini Canis. Произлизал от самото семейство на Петреньо и притежавал степен на родство като втори чичо на току-що пристигналите монаси, които били братовчеди помежду си. Той настанил Петър от Крит в един манастир, който приютявал светски поклонници, а след това заговорил откровено:
– Знам всичко! Гласът на Чистата Кръв ми го разкри в момента, в който се случи. И вътрешният поглед ми позволи да наблюдавам Ритуала на Демоните. Сега Те са заминали за Храма на Мелхиседек с убеждението, че са успели да изтребят Дома на Тарсис. Притежаваме, прочее, едно малко стратегическо предимство, от което трябва да се възползуваме ефективно, за да спасим Фамилията на Тарсис. Картината на ситуацията е следната: от Испания сте оцелели само вие двамата и Враята; тук има две монахини, които са моите племеници Вруналда и Валентина; и остават двама Посветени – единият в Париж и другият в Болоня: на тях вече изпратих вестители с молбата да се явят спешно в Тулуза. Господа: ще свикаме един Съвет на Фамилията!
Петнадесет дни по-късно седмината били събрани в една тайна крипта под Църквата на Манастира на Родолфо де Тарсис. Наистина, нямало много за обсъждане, тъй като шестимата останали щели да приемат всичко, което би предложил Родолфо, далеч най-Мъдрия от Господарите на Тарсис. И нямало да сбъркат, тъй като неговият план, прост и ефективен, произвел крайно опустошителни резултати срещу вражеската Стратегия и позволил да бъде спасена Фамилията на Тарсис. Той го изложил по следния начин:
– Най-напред трябва да ви уверя, че Домът на Тарсис е изправен както никога пред алтернативата на измирането; и че възможностите за продължение на Фамилията са минимални: конкретно, те се основават на двете тук присъствуващи Дами. За Вас не е неизвестно, че през цялата история на нашето потекло Каменните Човеци винаги са произлизали от наследствеността по майчина линия: посланието на Чистата Кръв се предава от дъщеря на дъщеря и само от Дамите на Тарсис се раждат Каменните Човеци и Дамите Кâлибур. Затова основният приоритет на Стратегията, който да трябва да се следва, се състои в свързването на тези Дами в удобни за нашите цели бракове. Това означава, че тези бракове трябва да се намират строго под нашия контрол: всичко трябва да може да се пожертвува в полза на фамилната мисия, включително един стерилен съпруг!
Вруналда и Валентина потвърдили с едно кимване.
Родолфо продължил да говори:
– Circulus Domini Canis ще даде на всички ви нови самоличности, тъй като, естествено, вече няма да се върнете там, където сте били досега. Голените никога не бива да заподозрат, че сме живи, нито че някой от нашите принадлежи към потеклото на Тарсис. Ще си възвърнем своите имена едва в деня, в който успеем да съкрушим Мощта на Голените, било разрушавайки техните сатанински Ордени, било укрепвайки максимално Circulus Domini Canis. Междувременно ще работим тайно от вътрешността на Ордена на Проповедниците и ще се заемем с това да гарантираме, че браковете на Вруналда и Валентина ще дадат своите плодове.
Няма да можем да се завърнем в Испания, тъй като съществува възможността да бъдем разкрити или разпознати. Трябва да поддържаме илюзията, че Домът на Тарсис действително е измрял. Зная, че това означава да изоставим Враята на нейната съдба, но това е за предпочитане пред риска на една нова обсада на Безсмъртните в Тайната Пещера. Спомнете си, че мнозина са загинали, за да съхранят Меча на Мъдростта, и че Враята ще бъде само още една от онези, които са отдали живота си за тази благородна мисия. Но един ден ние ще се завърнем в Тайната Пещера, за да възстановим Стражата. Тогава ще трябва да предвидим начина, по който да си възстановим наследството на Дома на Тарсис. За тази цел нищо не изглежда по-добро от изпълняването на следното: в Circulus Domini Canisима един Посветен – млад каталонски Граф, който би бил склонен да се откаже от правата на своето богато средиземноморско Владение в полза на един син на Алфонсо ІІІ в замяна на графството на Тарсевал. Не мисля, че Кралят на Португалия ще откаже тази милост, имайки предвид придобитите облаги под формата на престиж и ренти за получателя на каталонското Графство. Всичко ще бъде уредено от Ордена, но има и нещо друго: мисля си, че този Граф е идеалният съпруг за Вруналда.
Тук изненадата се изписала по всички лица. Вруналда – една девойка на петнадесет години, която от тринадесетгодишна възраст била послушница във Фанжо – се изчервила. Родолфо обяснил своя план:
– Не се учудвайте, защото скоро ще узнаете причината. Разбирам, че идеята да изпратим Вруналда в Испания след опасностите, които описах, и Стратегията, която предложих, трябва да изглежда лудост, но ще ви покажа как това може да стане възможно. Ако действуваме с предпазливост и си оставим достатъчно време, за да уредим подробностите, например около четири години, нищо не допуска, че може да се очакват повече опасности или трудности – напротив, присъствието на Вруналда в земите на Дома на Тарсис е необходимо, за да действува харизматичната сила на Венериния Камък върху нейното потомство. Разбира се, няма да я изпратим беззащитна, тъй като разполагаме с властта да й дадем една нова самоличност, чиято промяна трудно ще бъде забелязана от Голените. Работата е, че един от германските членове на Circulus Domini Canis е поземлен Господар, васал на Дома на Швабия, вдовец от много години и отдаден на проповядването в Ордена. След смъртта на неговата съпруга този Благодорник ни повери малката си деветгодишна дъщеря като послушница в манастира във Фанжо, която почина три години по-късно, повече или по-малко около датата на постъпването на Вруналда. Разговарях с него и той е съгласен Вруналда да заеме мястото на неговата дъщеря; дори е готов за се закълне, че тя е негова законна наследница и да умре преди да измени на тази клетва. Вруналда ще бъде отведена в неговия Замък в Австрия и ще бъде представена като неговата дъщеря, която е напуснала религиозния живот, тъй като е била обещана на един каталонски Граф. По време на четирите години тя ще бъде приобщена към германските обичаи и ще бъде снабдена с цялата информация за новото й семейство. Надявам се, че към края на този срок Вруналда ще може да мине за една германска Дама и да отговаря на всички въпроси относно своето потекло. А засега тук вече сме заменили надгробните плочи и подправили смъртните актове на манастира по такъв начин, че тази, която е умряла и е била погребана тук преди три години, ще бъде в този момент Вруналда от Паленсия. Какво мислите сега за този план?
Усмивка озарила лицата на Каменните Човеци, свидетелствувайки, че се доверяват напълно на плана на Родолфо. Те одобрили това, което той предлагал и изслушали почтително края на неговото изложение:
– Относно Валентина, ще ви кажа, че все още не съм решил нищо и ще трябва да й потърсим един съпруг, който да отговаря на условията, изисквани от нас. Но във всеки случай тя ще трябва да изчезне окончателно като член на Дома на Тарсис. Затова ви обявявам също, че за всички законови цели Валентина от Паленсия – доминиканска монахиня от метоха във Фанжо – е починала през онази нощ, в която Чумата порази Дома на Тарсис: смъртта й е регистрирана в актовете и тя притежава собствен гроб в гробището на Ордена. Докато подготвяме нейното бъдеще, тя ще остане укрита в една ферма, който притежаваме в Сан Феликс де Караман. Тази собственост е принадлежала на един Благородник от потеклото на Раймундовците, който бил изгорен от Симон дьо Монфор по време на една от атаките му срещу Тулуза: единственият жив наследник – признат еретик – бил принуден да постъпи доживотно в един от затворените манастири на Ордена на Проповедниците. След смъртта му правата преминали към Ордена, който сега е решил да ги продаде на един римски Рицар, желаещ да се засели в тези земи и притежаващ много злато, с което да плати. Този Рицар – „Арналдо Тибер” – не е никой друг, а нашият роднина, наскоро пристигнал от Болоня, който присъствува тук: неговата мисия ще бъде, прочее, да поддържа продукцията на фермата и да възстанови Замъка, който днес е в руини; също така той трябва да се ожени за една Дама, избрана измежду фамилиите на Domini Canis. Валентина ще трябва да минава за негова сестра или племеница докато ситуацията й бъде разрешена. За момента там ще се настани Каменният Човек, който идва от Толедо, и той ще помага във всичко на мнимия римски Рицар. Имайте предвид, че ще бъдете васали на Графа на Тулуза и, следователно, на Краля на Франция; но тъй като Орденът на Проповедниците ще си запази религиозните права на дарението, вашият меч ще бъде в действителност поставен в служба на Папата и на Църквата. И предлагам да настаните в замъка като началник на гарнизона или иконом Рицаря-вдовец, който ви е съпроводил от Испания: аз не се съмнявам, че той е лице, на което може да се има доверие.
Нещата се случили според както ги бил планирал Родолфо с едно единствено изключение, което не променило целите, както веднага ще се види.
Кралят на Португалия изпълнил молбата на каталонския Рицар, силно подкрепян от Ордена на Проповедниците, и му дал Графството на Тарсевал. Това се случило една година след като Чумата причинила измирането на Дома на Тарсис и дотогава Голените били проучили основно Градчето Турдес и Господарската Резиденция. Били се убедили, че не са останали живи Господари на Тарсис, въпреки което те разширили търсенето до цяла Испания, а сетне и до останалата част от Европа. Но тези издирвания дали отрицателни резултати; или положителни – според гледната точка, – тъй като във всички места, където обитавали членовете на осъдената Фамилия, те установявали, че преминаването на Чумата не било оставило никакви оцелели.
Новоизпеченият Граф на Тарсевал заселил отново Градчето Турдес с петстотин фамилии от Барселона и установил един гарнизон от триста каталонски войници в Господарската Резиденция. Там, където се намирал Параклисът, в подножието на Сиера Канделария, той заповядал да построят една малка крепост, съставена от една кула и стена: занапред това място щяло да бъде винаги под наблюдението на стражите на Графството. След като нямало Нойове, нито Враи, които да поддържат стражата в Тайната Пещера, най-доброто нещо щяло да бъде да се държи под надзор Планината за да не се допускат любопитните или възможно подозрителни персонажи. Три години по-късно Графът на Тарсевал отпътувал за Австрия и се сгодил с Вруналда, преобразена сега в германска Дама. Господарската Резиденция, преустроена и укрепена от каталонците, приела тогава тази плаха Господарка, която никога не научила напълно езика на Алфонсо Х и предпочитала да прекарва часовете си, молейки се в църквата на Пещерата, вместо да се радва на обичайните дворянски занимания.
Семейството се оказало плодовито на синове и дъщери, с което продължението на Фамилията на Тарсис било до определена степен подсигурено. Що се отнася до останалите неща, Графството се радвало на относително спокойствие в течение на следващите години, което се дължало най-вече на вниманието, което проявил Графът за това да не позволи да бъде въвлечен от борбите на интереси, които водели монарсите на Португалия и Кастилия. Когато Крал Санчо ІV присъединява отново областта на Уелва и предава нейното владение с пожизнен характер на Дон Хуан Мате де Луна, Графството на Тарсевал преминава без проблеми към короната на Кастилия, която потвърждава правата и герба на каталонския Граф. Същото зачитане проявили Фернандо ІV и последователните собственици и Господари на страната на Уелва. Накратко, фамилията, която се развивала в Испания, в древните владения на Дома на Тарсис, изпълнявала успешно целите, поставени от Родолфо и Господарите на Кучето, макар и да запазвала до средата на ХІV век тайната на своето потекло.
Но не всичко се случило както Родолфо го очаквал: имало едно изключение, но както казах в началото, това не променило целите на Стратегията. Проблемът бил поставен от Валентина, която била една изпълнена с дарби, но изключително пламенна млада жена. Родолфо бил съгласувал с един Благородник от Фландрия – привърженик на Domini Canis, както той, така и цялото му семейство– годежа между неговия син и Валентина: годеникът – един Капитан под командуването на Херцога на Фландрия – бил безспорно съгласен със сватбата. Но не били така нещата с Валентина. Защо?: това, което никой не си бил представил на онзи Съвет на Фамилията, се било случило в Сан Феликс де Караман; Валентина се била влюбила безнадеждно в Петър от Крит. Естествено, имало нещо специално във византийския Рицар, като се има предвид, че той вече бил обичан от друга Дама на Тарсис – неговата покойна съпруга. Но страстта, която този път пробудил в Студеното Сърце на Валентина, устояла на всичките аргументи на Родолфо и на всички съображения или съвети на Каменните Човеци; Дамата не се вслушвала в убеждения: или щяла да се омъжи за Петър от Крит, или Стратегията за оцеляването на Фамилията нямало да мине през нея. А какво казвал за всичко това Петър от Крит? Несъмнено, той също бил влюбен, но – твърдял – клетвата, дадена пред избитото му семейство, го възпирала да сключва друг брак: преди това той трябвало да изпълни отмъщението – да накаже по някакъв начин проклетите Голени. С тази цел бил дошъл дотук и все още очаквал да бъде упътен към леговището на Демоните. Но търпението му се изчерпвало и ако не получел скоро исканото напътствие, той щял да потегли сам, поставяйки водачеството си в ръцете на Бог като един странствуващ Рицар.
Както се вижда, ситуацията била заплетена, но не и невъзможна за разрешаване. Дилемата, която можел да представлява Петър от Крит за това дали бил или не бил достоен да се ожени за една Дама от Тарсис, вече била изяснена от предишния му брак. Неговата фамилия принадлежала към византийската аристокрация; при разпределянето на едно наследство той се бил оказал злепоставен от интригите на някои роднини и накрая се видял принуден да бяга. Един от Господарите на Тарсис се запознал с него в Константинопол и му предложил онзи пост в Испания. Сега той бил на тридесет и осем години и вече описах обстоятелствата на неговото овдовяване. Така по принцип не съществувала непреодолима пречка за осъществяването на желанието на Валентина: всичко щяло да се сведе до това да се убеди Рицаря относно важността на този съюз. Но пък нямало да е лесна задача да се постигне това, тъй като трябвало да се дадат обяснения; и то много. Накрая един нов Съвет на Фамилията решил да анулира годежа с Благородника от Фландрия и да се говори открито с Петър от Крит.
Била му съобщена истината. Той бил накаран да разбере, че никой човек не можел да излезе срещу страховитата мощ на Голените, ако разчитал единствено на кръвта и меча: била необходима също и Мъдростта; а Нея той можел да намери при Domini Canis, към които му предложили да се присъедини. Но не скрили от него и смъртната опасност, на която се излагал, ако бракът му с Валентина от Тарсис бъдел разкрит: той бил наясно, болезнено наясно, че в такъв случай неговото семейство можело отново да бъде изтребено от Голените. Така Петър от Крит разбрал, че най-голяма възможна вреда на Врага щяло да причини установяването на едно семейство от кръвта на Тарсис, което да продължи тайно наследството на потеклото. И тогава той наистина се оказал склонен да последва плана на Родолфо от Испания!
Присъствието на Петър от Крит било оправдано с приятелството му с Барона на Сан Феликс, т.е. с „римския Рицар”, чиято роля изпълнявал Каменният Човек, а сетне с брака със „сестрата” на същия – една млада кастилка на име Валентина. Двойката прекарала по-голямата част от живота си уединена в Замъка, както и семейството на Арналдо Тибер, без да събуди никога подозренията на Врага относно своя истински произход. За експлоатацията на имението и за да приспят всяко възможно подозрение на селяните, кастилците разчитали на неоценимата помощ на едно семейство крепостни, на които фермата била дадена под аренда. Семейство Ногаре, както се наричали те, произлизали от старо окситанско потекло, дълбоко обвързано с „катарската ерес”, т.е. с Хиперборейската Мъдрост. Неколцина от неговите членове били изгорени от Симон дьо Монфор по време на обсадата на Алби; остатъкът от фамилията щял да претърпи същата съдба, ако Domini Canis не ги били защитили, приемайки в трибуналите инквизитори, които контролирали тяхното приемане на католицизма, и премествайки ги в Сан Феликс де Караман. Тези храбри Катари, лоялни до смърт и доблестни до безразсъдство, били обединени с Господарите на Кучето от една и съща омраза към Голенската Църква и нейния Бог-Създател Йехова-Сатана: те само чакали възможност, за да принесат своя дял в борбата срещу плановете на Бялото Братство. И тази възможност била предложена на Гийом дьо Ногаре от Господарите на Кучето тридесет години по-късно.
Петър от Крит и Валентина от Тарсис породили четирима синове, които живяли през целия си живот в Сан Феликс. Техните шест внуци, заедно с други десет роднини на Арналдо Тибер, били онези, които после се завърнали в Испания след 1315 година: и между тях бил Енрике Кретес – пряк предтеча на Лито де Тарсис. От това става ясно, д-р Сигнагел, защо се забавих толкова да говоря за тях: Аз произлизам пряко от тази двойка, образувана от Петър и Валентина.
Коментари
Публикуване на коментар