Книга Втора
Ден Тридесет и Четвърти
В началото на ХІІІ век изглеждало, че плановете на Бялото Братство се изпълняват неумолимо: и въпреки това те се провалили. Какво се било случило тогава? Това, д-р Сигнагел, бе въпросът, поставен в Ден Деветнадесети. Отговорът, който сега ще можете да разберете с по-голяма дълбочина, твърдеше, че две екзотерични причини и една езотерична и фундаментална обяснявали провала; накратко, екзотеричните причини се съсредоточавали в двама мъже от Историята – Фридрих ІІ от Германия и Филип ІV от Франция; но те само изразявали действието на определени окултни сили, които нарекох „опозиция на Хиперборейската Мъдрост”. Първата екзотерична причина и опозицията на Хиперборейската Мъдрост вече бяха обяснени. За да се завърши обяснението, сега остава да се покаже как Circulus Domini Canisнанася последния Смъртоносен Удар на вражеската Стратегия, насочвайки срещу нейните планове действията на Филип ІV от Франция – втората екзотерична причина.
През 1223 г. умира Филип ІІ Август – един Крал, обезчувствен от Голените, който останал безразличен по време на Кръстоносния Поход срещу Катарите и позволил утвърждаването на Ордена на Храма във Франция. Щял да го наследи Луи VІІІ Лъва – монарх физически и духовно слаб, който през 1226 г. щял да участвува във втория Кръстоносен Поход срещу Катарите и да умре през същата тази година. Оттогава до 1279 г. управлява Луи ІХ Светеца, който разрешава окончателно въпроса за Лангедок като присъединява всичките територии към Короната на Франция чрез принудителния брак на единствената дъщеря на Графа на Тулуза и своя брат Алфонс дьо Поатие. Впоследствие гвелфският Крал на Арагон Хайме І ще потвърди окситанските териториални завоевания на Луи ІХ, отказвайки се с договора от Корбей от 1257 г. от правата на Арагон върху Каркасон, Родез, Люсак, Безье, Алби, Нарбон, Ним, Тулуза и пр., предавайки с това Каузата, за която неговият баща Педро ІІ умира в битката при Мюре, воювайки срещу Симон дьо Монфор; той също така дава своята дъщеря Изабела за съпруга на Филип ІІІ, сина на Луи ІХ. Работата е, че този Хайме І бил онова дете, което Педро ІІ дава като заложник на Симон дьо Монфор „за неговото възпитание”: след смъртта на Педро ІІ една делегация от каталонски Благородници измолила от Инокентий ІІІ връщането на детето, за което Голенският Папа се съгласил при условието, че то ще бъде възпитано от Тамплиерите от Испания, т.е. в Крепостта на Монсон – същата, в която Бера и Бирса убили Лупо де Тарсис, Ламия и Рабаз. Хайме І бил на шест години когато бил предаден в ръцете на Тамплиерите, които се заели в продължение на няколко години да му промият грижливо мозъка и да го превърнат в инструмент на своята синархична политика: не бива да ни учудва тогава неговото поведение, не особено солидарно с Каузата на смъртта на неговия баща, нито критиката, която той изсипва върху действията на същия в книгата на своите мемоари. Много противоположно на гвелфската политика на Хайме І щяло да бъде за разлика от това поведението на неговия син Педро ІІІ Велики, който щял да играе изцяло срещу папската теокрация.
И тъй, когато Луи ІХ Светеца умира през 1270 г., трона заема неговият син Филип ІІІ, довеждайки като Кралица Изабела Арагонска, сестра на Педро ІІІ. През тази Епоха се случват събитията, които разказах вчера, т.е. каталонският Граф възстановява Графството на Тарсевал и Валентина се влюбва в Петър от Крит. Филип ІІІ ще управлява до 1285 г. – дата, в която ще го наследи Филип ІV, изпълнителната ръка на Domini Canis. Но какво се случва междувременно във върха на Голенската Власт, т.е. в папството? За да се отговори на този въпрос, ще трябва да се върнем до смъртта на Фридрих ІІ, когато той водел една успешна война срещу Инокентий ІV – една война, която заплашвала да ликвидира завинаги папските привилегии: при тези обстоятелства Голените успели да го отровят през 1250 г. Но Императорът вече бил причинил една непоправима вреда на европейското политическо единство и в Италия оставала една силно сплотена гибелинска партия, която нямало да се подчини лесно на папската власт. Следва да се отбележи, че омразата, която Голените изпитвали тогава към Дома на Швабия, била надминавана само от онази, която питаели в продължение на хилядолетия към Дома на Тарсис: тази Фамилия, както и онази, те се били заклели да унищожат безмилостно.
Инокентий ІІІ и следващите Папи решават да лишат Хохенщауфените от всичките им права върху Италия, т.е. върху Рим, Неапол и Сицилия, и да попречат някой член на този Дом да се възкачи на имперския трон. Фридрих ІІ бива наследен от своя син Конрад ІV, скоро отлъчен от Инокентий ІV: той умира през 1253 г., оставяйки като наследник единствения си син – малкия Конрадин, роден в 1252 г. Като регент на детето управлява Сицилия Манфред – незаконен син на Фридрих ІІ. Отличен генерал, този Крал продължава войната, предприета от баща му срещу Голенското папство: той получава от Урбан ІV три отлъчвания – едно ужасно оръжие на епохата, но което не отслабва могъщата сарацинска войска, която е сформирал. Манфред побеждава навсякъде и заплашва да завърши пречистващото дело на Фридрих ІІ; и за нещастие на Урбан ІV той омъжва своята дъщеря Констанца за инфанта Педро Арагонски, т.е. за бъдещия Крал Педро ІІІ. Тогава именно Голените решават да изпълнят една амбициозна маневра, която щяла да бъде първоначално успешна, но в крайна сметка щяла да причини провала на техните планове: те щели да се опитат да заместят Дома на Швабия от Германия с Дома на Капетингите от Франция в ролята на изпълнител на плановете на Бялата Йерархия.
Въпреки казаното, планът не бил безразсъден, тъй като, макар и особено силни, но на свой ред разделени от феодалния характер на своите Държави, германските Териториални Владетели биха били лесно отслабени в своите имперски амбиции; действително, Междуцарствието – настоящият период, в който не е съществувало съгласие относно избора на Крал на Германия, – можело да се поддържа неограничено. Този щял да бъде тогава шансът да подкрепят Краля на Франция и да му определят ролята, която навремето била отредена на Фридрих ІІ. Но Голените не мислели за настоящия Крал Луи ІХ – силна и трудна за манипулиране личност, – а за неговия наследник Филип ІІІ – по-слаб и податлив на влиянията на клириците от неговия двор. Урбан ІV предлага трона на Сицилия на Луи ІХ, но Кралят на Франця не приема, тъй като счита за законни правата на Дома на Швабия: този, който пък приема, е неговият брат Шарл Анжуйски, Граф на Прованс. Този Рицар, герой от Кръстоносните Походи, иска да бъде Крал като своите братя и се съгласява да стане палач на Дома на Швабия. Със своята намеса в делата на Италия Голените успяват да въвлекат Франция в своята теократична политика и се подготвят да възстановят Властта на папството съгласно идеите на Григорий VІІ и Инокентий ІІІ: сетне ще дойде, считат те, Световното Правителство и Синархията на Избрания Народ.
В съгласие с феодалната организация на провансалците, Господарите предоставяли войници само за четиридесет дни и то при условие да не ги транспортират на прекалено голямо разстояние. Тъй като не можело да се получи нищо от тази страна, Цистерцианският Орден финансирал на Шарл Анжуйски една наемна войска от тридесет хиляди души. Тази войска от авантюристи без закон прониква в Италия през 1264 г. и разгромява напълно Манфред в битката при Беневенто: сетне те се отдават на безпримерни кланета и грабежи, сравними единствено с варварските нашествия. В споменатата битка освен Манфред губят живота си мнозина Рицари от гибелинската партия, между които и бащата на Руджеро ди Лауриа – дете, което се ражда в дома на Краля на Арагон Педро ІІІ, тъй като неговата майка е Дама от обкръжението на Кралица Констанца; Руджеро ди Лауриа бил, разбира се, гениалният адмирал на каталонската армада, най-могъщата за своята Епоха, с която Педро ІІІ завладял кралството на Сицилия години по-късно.
След като Манфред бил мъртъв, а гибелинската партия – разбита, оставало само момчето Конрадин в Швабия като последна мъжка издънка на бунтовните Хохенщауфен. Шарл Анжуйски съгласува с Урбан ІV узурпацията на неговите права: обявява се за Крал на Неапол и завладява Сицилия. Там незабавно установява един режим на терор, насочен основно срещу гибелинската партия; отчуждаванията на богатства и титли, екзекуциите и депортациите следват една след друга; за кратко време французите стават толкова мразени, колкото и сарацините от Светата Земя. Една от най-именитите жертви е Джовани да Прочида – Мъдрецът от Двора на Фридрих ІІ и Манфред: член на благородна гибелинска фамилия, Господар на Салерно, на остров Прочида и на няколко Графства, той не само бил лишен от своите титли и богатства, но Шарл Анжуйски извършил едно страхливо деяние, изнасилвайки съпругата и дъщеря му; спасил живота си единствено благодарение на възхитителното благоразумие, което успял да прояви спрямо Голенския Папа Урбан ІV.
През следващите години се надига голям ропот срещу френското владичество. През 1268 г. Конрадин, който тогава бил на шестнадесет години, идва в Италия начело на армия от десет хиляди души, вярвайки, че на полуострова към него ще се присъединят още войски. Шарл го разбива при Талякоцо, подлагайки на ужасни мъчения Рицарите, които успява да плени. Конрадин – последният Хохенщауфен – се опитва да избяга с кораб от Италия, но бива предаден и отведен в ръцете на Шарл Анжуйски. Повдига се единодушна молба внукът на Фридрих ІІ да бъде помилван, но Климент ІV се оказва неумолим: „смъртта на Конрадин е животът на Шарл Анжуйски”; Голените не са склонни да отменят изтреблението на Фамилията, която била причинила толкова вреда на плановете на Бялото Братство.
След една пародия на съдебен процес, Конрадин е осъден на смърт в Неапол. Преди да предаде главата си на палача, момчето демонстрира своята доблест чрез един жест, който не след дълго ще означава фактическото поражение на Шарл Анжуйски: сваля едната си ръкавица и я хвърля на множеството, дошло да наблюдава екзекуцията, провиквайки се: Предизвиквам един истински Рицар на Христа да отмъсти за моята смърт от рицете на Антихриста! Миг по-късно той е обезглавен в присъствието на Шарл Анжуйски, папския легат, множество Кардинали, Епископи и десетки Голени, които не могат да скрият радостта си от измирането на потеклото на Хохенщауфените: в този момент оставал жив единствено Енцо – Кралят на Сардиния, син на Фридрих ІІ, – но затворен доживотно в един Замък в Болоня от 1249 г., който за по-голяма сигурност скоро щял да бъде отровен. Въпреки това жестът на Конрадин не бил напразен, тъй като все още оставали Рицари, готови да се борят срещу сатанинските сили: ръкавицата е взета от Джовани да Прочида в името на Педро ІІІ Арагонски, съпруг на Констанца от Швабия. Дъщерята на Манфред и първа братовчедка на Конрадин сега е законната наследница на правата, които Домът на Швабия има върху трона на двете Сицилии и единствената надежда на гибелинската партия.
В разгърнатите оттогава действия на Джовани да Прочида следва да се вижда един друг аспект на опозицията на Хиперборейската Мъдрост срещу плановете на Бялото Братство, т.е. на езотеричната причина на провала на въпросните планове. Действително, този голям Хиперборейски Посветен намерил убежище в Арагон, заедно с други видни личности, преследвани от Шарл Анжуйски и Голените, и там бил приобщен към арагонската аристокрация. Кралят му дал няколко Владения във Валенсия, откъдето той установил контакт с Circulus Domini Canis и се присъединил към тяхната Стратегия. На него повече от всеки друг се пада заслугата на убеждаването на Педро ІІІ в справедливостта на гибелинската Кауза. В продължение на години този Господар на Кучето съветва Краля на Арагон по въпросите на Италия и планира начина за нейното завладяване; подкрепят го с ентусиазъм Констанца, която желае да отмъсти за баща си Манфред и унищожаването на своята фамилия, Руджеро ди Лауриа, Корадо Ланча и други непосветени сицилиански Рицари. През 1278 г. Педро ІІІ се чувствува достатъчно силен, за да осъществи на практика своя сицилиански проект. Тогава той изпраща Джовани да Прочида с тайна мисия в Италия и Близкия Изток.
Сицилианският Рицар пътува, облечен в доминикански одежди. Разговаря с основните представители на гибелинската партия в Италия и Сицилия, които обещават да помогнат на Краля на Арагон, а през 1279 г. стига до Константинопол, за да сключи съюз с Императора Михаил Палеолог, който предстои да бъде нападнат с една флота от Шарл Анжуйски. Обаче – нещо, което Шарл Анжуйски не подозира, – в този момент не съществува в света по-могъща флота от каталонската армада на Краля на Арагон. Византиецът дава тридесет хиляди унции злато в подкрепа на кампанията и Джовани предприема обратния път, преминавайки преди това през остров Сицилия; там той получава обещанието на Алесимо де Леутини и други Благородници да подготвят едно възстание срещу французите; всички преговори са подчинени на Стратегията на Педро ІІІ, който желае да избегне една пряка конфронтация между Франция и Арагон и предпочита промяната да дойде от един местен заговор срещу Шарл Анжуйски.
През 1281 г. всичко е подготвено за бунта, когато една маневра на Голените принуждава прекратяването на движенията. Шарл Анжуйски налага във Витербо избирането за папа на Симон дьо Брион – един френски Кардинал, във висша степен наясно с плановете на Бялото Братство, който изпитва свирепа омраза към Дома на Швабия и гибелинската Кауза. Той приема името Мартин ІV и незабавно започва едно ужасно преследване на гибелините в цяла Италия: очевидно Голените подозират, че се подготвя нещо срещу Шарл и възнамеряват да го възпрат. Мартин ІV е типичен представител на Голенската менталност, която тогава се наричала неуместно „гвелфска”: освен фанатичния нрав на Григорий VІІ и Инокентий ІІІ, той притежава също и жестокостта на един Арнолд Амалрик; по негово изискане кланетата, насилията и грабежите продължават без прекъсване, потапяйки сицилианците в един непоносим режим на терор: накрая самият Рим започва да се бунтува. Но през 1282 г. това състояние на нещата достига своя край в Сицилия. По време на празнуването на Великден, на 30 март, един френски войник се опитва да изнасили млада сицилианка в Палермо и тогава с вика „смърт на французите” избухва общо възстание: французите са избити в Палермо, Трапани, Корлеоне, Сиракуза и Агридженто; за един ден умират осем хиляди, а останалите трябва да избягат набързо от острова. След един месец не можело да се намери и един жив французин в цяла Сицилия.
Тези народни реакции били прочутата „Сицилианска Вечерня”, която не избухнала случайно, като се има предвид че в онези дни Педро ІІІ бил отплувал от Барселона със своята мощна армада и се намирал в Африка, на нищожно разстояние от Сицилия. Неговите проекти, разработвани от дълго време, се осъществявали с голяма прецизност; през юни той забелязва няколко сицилиански кораба: това са посланици от Палермо, които идват да предложат Короната на Сицилия на Краля на Арагон и на Кралица Констанца. Малко след това той слиза на острова всред всеобщата радост на народа, който с този акт на суверенитет се виждал освободен завинаги от френското и гвелфското владичество. Не ставало на дума, следователно, за нашествие, а за един законен кралски избор: сицилианският народ, освободен със собствени сили от френската окупация, избирал собствените си крале, възстановявайки по този начин старите права на Дома на Швабия в лицето на внучката на Фридрих ІІ. Но Голените не се хващат на въдицата.
Забележете, д-р Сигнагел, че отново изглеждало, че Голените са спечелили партията: не съществували вече еретиците Катари, нито можело да се усети присъствието на Грала, нито имало претендент за Универсален Император като Фридрих ІІ, който да оспорва Духовната Власт на Папата, нито дори имало Крал в Германия, докато пък имало един Крал във Франция – Филип ІІІ, напълно контролиран от Църквата, – и една Тамплиерска Финансова Синархия в пълен ход, и един френски Крал – Шарл Анжуйски, окупирал двете Сицилии и държащ изкъсо луциферичните гибелини. Но скоро Ударът на Педро ІІІ, който те не могли да предвидят, тъй като бил продукт на Висшата Стратегия на Domini Canis, довел до повторната поява на опасността от гибелинизма и заплашвал с провал плановете на Бялото Братство. Голените нямало да допуснат това безнаказано. През ноември на онази година Мартин ІV прогласява отлъчване срещу Педро ІІІ и изисква от него да се оттегли от Сицилия и да обича Шарл Анжуйски, верния васал на Папата. Пред безразличието на арагонеца той повтаря отлъчването през януари и март на 1283 г., подготвяйки се да му нанесе един удар в гръб: в последната була той действително твърди, че Кралството на Арагон е васал на Папата съгласно обещанието на Педро ІІ – дядото на Педро ІІІ, загинал в битката при Мюре, – и че Понтифексът има правото да назовава за Крал оногова, когото счита за най-подходящ; отнема, затова, Короната на отлъчения арагонец и лишава от тайнствата на Църквата народите и страните, които му се подчиняват. Голенският план се състоял в започването на една борба до смърт срещу Педро ІІІ и в разширяването на Владението на Франция за сметка на това на Арагон: това щяло да е предварителната стъпка за издигането на един Крал на Църквата на трона на едно Световно Правителство, подкрепено от Тамплиерската Финансова Синархия, и подготвянето на средствата за установяването на Универсалната Синархия.
В този план Голените явно подценяват Педро ІІІ. Наистина, всички грешали по отношение на арагонеца, защото не познавали духовната сила, която бил развил под влиянието на Джовани да Прочида и Domini Canis. Но той скоро показва, че притежава една непоклатима доблест; една безгранична дързост; една непреклонна вярност към принципите на Хиперборейската Мъдрост, т.е. към наследствеността на Чистата Кръв на неговата Фамилия, която му дава божественото право да царува, без да държи сметка никому, освен на Себе Си; и едно монолитно чувство за Чест, което му диктува неговият Дух и което го подтиква да се бори до смърт за своя идеал, без никога да се предава. Страховит бил врагът, който били предизвикали този път Голените.
Ударът в гръб означавал въвличането на Царството на Арагон в една война с Франция – именно нещото, което Педро ІІІ се стремял да избегне. Голените вярвали, че присъствието на Педро ІІІ в Арагон щяло остави територията на Сицилия свободна за Шарл Анжуйски, за да осъществи той една нова окупация. Но островът, защитен от каталонската армада, се бил превърнал в непревземаема Крепост: Педро ІІІ се оттегля спокойно в Арагон през 1283 г., оставяйки защитата в ръцете на страховития и успешен адмирал Руджеро ди Лауриа. Шарл Анжуйски притежава втората значима флота в Средиземноморието, финансирана от цистерцианския Орден на Прованс, от Кралството на Неапол и от Папата, но той не успява да развие една съгласувана тактика, за да се бори срещу Руджеро ди Лауриа, който в последователни сблъсъци ще я разгроми неумолимо. След като потопява няколко кораба и пленява други, той завладява островите Малта, Гозо и Липари; сетне се отправя към Неапол и поставя една клопка на французите, показвайки им само част от своята ескадра. Шарл Анжуйски отсъствува, а неговият син – Шарл Куция, Принц на Салерно – решава да отвърне на предизвикателството, разчитайки на една лесна победа: впуска се тогава в преследване на каталонците с всичките си налични галери, сблъсквайки се скоро с остатъка от вражеската армада. Това била най-значимата морска битка на Епохата, в която Руджеро ди Лауриа потопил голям брой френски галери, пленил други такива и само много малко успели да избягат. Нямал такъв късмет капитанският кораб, който бил пленен лично от Руджеро и в който се намирали Шарл Куция, Жак дьо Брусон, Гульелмо Стендардо и други храбри провансалски и италиански Рицари. Синът на Шарл Анжуйски е доведен като пленник в Сицилия, където всички искат неговата екзекуция в отмъщение за смъртта на Конрадин; обаче – О мистерия на хиперборейското духовно благородство! – именно Кралица Констанца го спасява и заповядва да го затворят в Барселона.
Дни след поражението на своя син Шарл Анжуйски пристига в Гаета, но не се осмелява да атакува испанците; от тази нерешителност се възползува Руджеро, за да опустоши гарнизона на Калабрия и да превземе няколко континентални области; за кратко време Сицилия разполага с един Губернатор в Калабрия, който заплашва – сега по суша – френското господство на Неапол. Но когато Шарл се решава да изпрати остатъка от армадата си до бреговете на Прованс, за да подкрепи настъплението на Краля на Франция, неговите кораби се оказват между два огъня срещу Сен Пол и са разгромени напълно от Руджеро ди Лауриа: това поражение, което коствало седем хиляди френски живота, представлявало краят на неаполитанското морско могъщество на Шарл Анжуйски.
Към всичко това през 1284 г. Мартин ІV нанася удара, който счита, че ще бъде смъртоносен за арагонеца: чрез една Була той предлага инвеститурите на Арагон, Каталония и Валенсия на Краля на Франция за един от неговите непървородни синове. Филип ІІІ приема от името на своя син Шарл дьо Валоа и побързва да нахлуе в Арагон. Гигантското военно предприятие ще бъде финансирано сега от цялата Църква на Франция. И както във времената на Катарите, Мартин ІV обявява един Кръстоносен Поход срещу отлъчения Крал на Арагон: бенедиктинският, клюнийският, цистерцианският и Тамплиерският ордени възбуждат цяла Европа, призовавайки на борба за Христа в кръстоносен поход срещу мерзостната гибелинска ерес на Педро ІІІ. Скоро Филип ІІІ, който е също Крал на Навара, събира в тази страна една армия, съставена от двеста и петдесет хиляди пехотинци и петдесет хиляди конници, образувана основно от французи, пикардци, тулузци, ломбардци, бретонци, фламандци, бургундци, провансалци, германци, англичани и пр.
С помощта на четирима тулузски монаси, които разкриват на Филип ІІІ един таен проход през Пиринеите, Кръстоносците нахлуват в Каталония през 1285 г. Обкръжавайки Краля и въодушевявайки го постоянно, идват също основните цистерциански Голени, които считат тази война за въпрос на живот и смърт за своите планове за световно господство: иначе този Крал, който по някакъв начин бил получил прозвището „Дръзкия”, трудно щял да се впусне в авантюрата на кръстоносния поход без непрекъснатото настояване на Мартин ІV и натиска на френските Голени. Папският легат предупреждава Педро ІІІ, „че трябва да се подчини на Понтифекса и да предаде своите Кралства на Краля на Франция”, на което арагонецът отвръща: „лесно е да се вземат и дават Кралства, които с нищо не са били платени. Моето, купено с кръвта на моите деди, ще трябва да бъде заплатено със същата цена”. В Каталония съпротивата се оказва кръвопролитна; всички социални класи подкрепят Педро ІІІ в това, което се възприема като Тотална Война. Арагонските Рицари, безпогрешните каталонски арбалетчици, свирепите воини-алмогавари, слугите и бойците от народа удържат, дразнят с постоянни нападения и нанасят поредица от поражения на Кръстоносците. Накрая една епидемия деморализира последните и те решават да се оттеглят към Пиринеите. Но при хълма на Паниса ги очаква Педро ІІІ, който е избързал, за да им пресече пътя, и в продължение на два дни се води голяма битка. Френската войска се оказва унищожена: от тристата хиляди Кръстоносци само четиридесет хиляди се завръщат живи; кралят Филип ІІІ загива в кампанията и за Франция вече не ще бъде възможно завладяването на Арагон. Именно при тези обстоятелства на трона на Франция се възкачва Филип ІV Хубавия.
Коментари
Публикуване на коментар