Книга Втора
Ден Тридесет и Пети
На 7 януари 1285 г. умира Шарл Анжуйски, болен и отчаян. През март 1285 г. умира Голенският Папа Мартин ІV. Кралят на Франция Филип ІІІ загива на 5 октомври 1285 г. И към края на тази съдбовна година – на 11 ноември 1285 г. – издъхва Педро ІІІ Арагонски – Кралят, който успял да победи обединената сила на тримата предходни и да обърка до голяма степен плановете на Бялото Братство. При смъртта му неговите Кралства се разделят между синовете му, като Алфонсо получава тройната Корона на Арагон, Каталония и Валенсия, а Хайме, наследен от Фадрике І – тази на Сицилия. Но Джовани да Прочида и Господарите на Кучето продължават да съветват Кралете на Арагон.
И така, със смъртта на Филип ІІІ Голените считат, че плановете им са временно забавени. Но само временно забавени или окончателно объркани, без Те да успеят да го усетят навреме? Както веднага ще се види, едва прекалено късно ще установят Голените, че нещо много странно се било случило с наследника на Филип ІІІ. Действително, този Крал, чието възпитание било поверено на най-ерудираните монаси на Франция, т.е. на доминиканците, се бил превърнал в Хиперборейски Посветен – в един потенциален враг на плановете на Бялото Братство. Как била възникнала тази ерес? Кой го бил посветил в Хипеборейската Мъдрост? Отговорът, единственият възможен отговор, ще да е невероятната възможност, че вътре в Църквата – в Ордена на Проповедниците – съществува една конспирация на привърженици на Кръвния Договор – една група от Посветени в Мъдростта на Белите Атланти. Не подозират, разбира се, за Господарите на Тарсис, които считат за окончателно измрели, и не успяват да разкрият навреме виновниците за провала: ударът ще бъде прекалено шокиращ, за да го асимилират с необходимата бързина. И тази неизбежна обърканост, тази парализираща изненада, причинена от Висшата Стратегия на Господарите на Тарсис и Circulus Domini Canis, щяла да отбележи началото на края за вражеската Стратегия: оттогава насетне, след като Филип ІV изпълнява блестящо своята мисия, Голените и Бялото Братство ще трябва да чакат до ХХ век преди да получат друга историческа възможност за установяването на Световното Правителство и Синархията на Избрания Народ.
Както казах, Голените не успели да противодействуват на последиците от новата ситуация. Били маневрирали от няколко години, за да укрепят Дома на Франция в Европа, а от неговото лоно щял да им се яви един Крал, противник на папската хегемония. Били предали терена на академичното обучение на монасите доминиканци, а се оказало, че между тях били проникнали враговете на Единния Бог. И – което било още по-лошо – на този Орден на Проповедниците бил поверен Трибуналът на Светата Инквизиция, натоварен с разследването на вярата. Дотогава Инквизицията им позволявала да елиминират или неутрализират всяка опозиция под заплахата на обвинението в ерес, но – и това го осъзнавали ясно – най-големите еретици били те: занапред трябвало да действуват предпазливо, защото – също като в джиу-джицу – собствената сила на нападателя можела да бъде обърната срещу него.
Като не могли да го подчинят на папската власт, Голените щели да се опитат напразно да елиминират Филип ІV – провал, който се дължал на кръга на сигурност, поддържан от Domini Canis около Краля; когато накрая те успели да го отровят през 1314 г., Филип ІV бил царувал двадесет и девет години и изпълнил с Чест възложената му мисия: и пред величието на неговото дело нямат никакво значение клеветите на една разгромена Голенска Църква и на един Избран Народ, който видял изгубен своя исторически шанс, макар те да са били повтаряни без всякаква основа в продължение на седемстотин години.
Но и по време на двадесет и деветте години на неговото царуване те не разполагали с някаква еквивалентна политическа личност, с която да го заменят или да му се противопоставят. Кралят на Англия Едуард І, макар и да се намесва в европейските въпроси, по времето на Филип Хубавия го прави само непряко, най-вече чрез своите съюзници – Графа на Фландрия и Херцога на Гиен: неговата кръвопролитна война срещу шотландците го задържа зает на британския остров. А в Германия гвелфът Рудолф Хабсбургски, избран през 1273 г., за да постави край на Междуцарствието, умира в 1291 г., отдаден на борбата срещу гибелините и на увеличаването на богатствата на своя Дом; наследява го Адолф от Насау, който царува само шест години, вкопчен в борба със синовете на Рудолф; а сетне следва Алберт І, който щял да се разбере мирно с Филип ІV и да се уговари с него, че течението на Рейн ще бъде границата между Франция и Германия. Нищо не можели да направят Голените с тези суверени, за да се противопоставят на една такава личност като Филип Хубавия; а вече знаем какво можели да очакват от Кралете на Арагон и Сицилия. С това искам да Ви покажа, д-р Сигнагел, че с изгубването на контрола над Краля на Франция Стратегията на Голените изглеждала сериозно застрашена.
В продължение на петдесет години Circulus Domini Canis очаквал своя шанс. Той се появил с Филип ІV, върху когото те упражнявали голямо влияние още от неговото детство, предвид големия брой наставници на инфанта, които се числяли сред неговите редици. Когато Филип ІІІ умрял, неговият син бил на седемнадесет години и бил посветен тайно в Хиперборейската Мъдрост. Може да се твърди, следователно, че когато започнал да царува, той вече разполагал с една ясна представа за своята историческа мисия и също така имал до себе си хората, които щели да го съветват и да му позволят да осъществи своите идеи. Поради което е уместно да се разграничат ясно двете взаимнодопълващи се цели, които се поставят в този момент: едната е предложената от Circulus Domini Canis и вече обяснена, която се стремяла просто да задържи вражеската Стратегия и да попречи на Голените да осъществят Синархията на Избрания Народ; другата е една цел, която изниквала тогава от Чистата Кръв на Филип ІV и която се състояла – както и в случая с Фридрих ІІ – в проявлението на Царската Функция в нейната най-висша степен. Във връзка с втората цел не бива да се забравя, че в цялото потекло на Капетингите, също както и във всички Хиперборейски Фамилии, съществувала една семейна мисия, поставена от техните далечни предци във времената на падението в Културния Договор; а Фамилията на Филип ІV била с много Чиста Кръв, макар нейните последни поколения да били доминирани от Свещениците на Културния Договор, т.е. от Голенските монаси и Епископи: тази династия всъщност започвала от 987 г. с първия Крал на Франция Хуго Капет, син на Хуго Велики и внук на Графа на Париж и Херцог на Франция Робер; този на свой ред бил син на Робер Силни – член на саксонския кралски дом, на когото Шарл Плешиви, внук на Карл Велики, дава титлата Граф на Анжу, за да възпира норманските нападения със своите германски войски. Така във Филип ІV се възраждал – както се било случило и с Фридрих ІІ – един плод, който произлизал от същия саксонски расов корен и който се бил развил потайно в плодородното поле на Чистата Кръв.
Ще се види как двете цели се постигат съвместно; как Царската Функция, възприета изцяло от Филип ІV, посява в обществото семето на националността; и как мерките, взети при неговото управление – мерки, основани на Хиперборейската Мъдрост – щели да причинят провала на плановете на Бялото Братство. За съжаление Филип ІV нямало да доживее да види напълно реализирани своите копнежи по същата причина, поради която не ги постигнал напълно и Фридрих ІІ: Епохата не била благоприятна за цялостното приложение на една Стратегия, която би могла да достигне върха си единствено с Последната Битка срещу Силите на Материята; една такава Епоха тепърва предстои в Историята и може би вече навлизаме в нея; но Филип ІV се приближил достатъчно – толкова, колкото могъл – до своята цел; и в този неотрицаем Факт се корени неговата Слава.
На първо по важност място наставниците Domini Canisразкрили на инфанта в какво се състояла Царската Функция на Кръвния Договор – едно понятие, което Фридрих ІІ бил схванал ясно седемдесет години по-рано: Ако съществува един расов народ, една общност на кръвта, винаги – винаги – в неговото лоно ще се образува една Аристокрация на Духа, откъдето ще въдникне Царят-Суверен: Царят ще бъде този, който притежава най-високата степен на Аристокрацията – Най-Чистата Кръв; който притежава такава доблест, ще бъде разпознат харизматично от народа и ще царува чрез Божественото Право на Духа. Неговият Суверенитет не ще може да се поставя под въпрос, нито да се оспорва и затова неговата Власт ще трябва да бъде Абсолютна. Няма нищо По-Висше от Духа, а Царят на Кръвта изразява Духа; и в Чистата Кръв на народа подлежи Духът; затова Царят на Чистата Кръв, който изразява Духа, е също така Гласът на Народа – неговата индивидуализирана Воля да се приближава към Духа. По такъв начин нищо материално не може да застава между Царя на Кръвта и Народа: напротив – Чистата Кръв ги обединява харизматично в един контакт, който се дава извън Времето и Пространството – в онази абсолютна инстанция отвъд сътворената материя, която се нарича общ Източник на Расата на Духа. И затова всичко, което се образува материално по отношение на народа, трябва да бъде подчинено на Царя на Кръвта: всички воли трябва да се присъединят или преклонят пред неговата Воля; всички власти трябва да се подчинят на неговата Власт. Дори религиозната власт, която се ограничава само до пределите на Култа, трябва да се склони пред Волята на Духа, която Царят на проявената Кръв проявява.
На второ място на Филип ІV бива обяснено падението, което народите на Кръвния Договор претърпяват поради „умората от войната” и методите, употребявани от Свещениците на Културния Договор за накърняването, деформирането и корумпирането на Царската Функция. В случая с Римската Империя предходните концепции, наследени от Етруските, се разглеждали в древното Римско Право и в много аспекти били поддържани до Епохата на Християнските Императори. По-специално Константин бил онзи, който отворил вратата за най-твърдолинейните привърженици на Културния Договор, когато позволил с Едикта от Милано практикуването на Юдеохристиянския Култ; но най-голямата вреда на Царската Функция щял да причини Теодосий І седемдесет години по-късно, официализирайки Юдеохристиянството като единствена държавна религия. Тогава започнал дългият, но плодовит процес, с който Римското Право щяло да се превърне в Канонично Право; т.е. онова от Римското Право, което било удобно за установяването на върховенството на папството, щяло да бъде съхранено в Каноничното Право, а останалото благоразумно премахнато или игнорирано. Този процес щял да представи юридическото оправдание на Цезаропапизма – папската претенция да налага един религиозен абсолютизъм над Царете на Кръвта, – чиито най-ревностни представители били Григорий VІІ, Инокентий ІІІ и Бонифаций VІІІ.
Преди упадъка на Империята, Римските Царе и Императори си приписвали Божествен произход и това било записано също и в Римското Право. Задачата на католическите каноници била, може да се каже, доста проста: състояла се в заместването на „Езическите Богове” – източник на царския суверенитет – с „Истинския Бог”; и в замяната на върховния представител на Властта – Цар или Император – с фигурата на „Петър”, Наместника на Иисус Христос. Макар да е очевидно, трябва да се поясни, че след тези замествания целият Божествен произход бивал изхвърлен от Каноничното Право, което занапред щяло да бъде официалното Право на християнския свят: Иисус Христос се бил явил само веднъж и бил казал: – „Ти си Петър и върху този камък ще изградя моята Църква”. Божественото право да управлява Църквата и цялото й паство – богати и бедни, благородни и плебеи – съотвествувало, прочее, единствено на Петър; и, разбира се, на неговите наследници – Висшите Свещеници на Господа. Петър бил избран от Иисус Христос да бъде негов представител и да изразява неговата Власт; и Иисус Христос бил Синът Божи; а Единният Бог в Тайнството на Троицата – Богът-Създател на Всичко Съществуващо: нищо в света не бивало, прочее, да може да се разглежда като по-горно от представителя на Бога-Създател. Като последица от това, ако някой дръзнел да се противопостави на Петър, ако претендирал на упражнява една Власт или една Воля, противоположна на тази на Наместника на Иисус Христос, ако си приписвал едно Божествено Право за това, то очевидно ставало на дума за един еретик – за един човек, прокълнат от Бога, – за едно същество, което със собствената си наглост се било поставило извън Църквата и на което се падало с пълно право да бъде премахнато също и от света.
Така Каноничното Право не оставяло никаква възможност за Царете на Кръвта да упражняват Царската Функция: реалният Суверенитет сега произлизал от Християнския Култ; и Царете трябвало да бъдат обличани във власт от наследниците на Петър, върховните Свещеници. И ако царската власт трябвало да бъде потвърдена, с това оставал анулиран принципът на Аристокрацията на Чистата Кръв, тъй както било изгодно за Културния Договор. Естествено – както толкова пъти преди – народите ще се поддадат на омаята на Свещениците и ще настъпят тъмните времена на отсъствието на Цар, в които Царската Функция е узурпирана от Силите на Материята. Царете на Каноничното Право не са Царе на Кръвта, а прости управители – агенти на държавната Власт, в съгласие с определението на Папа Геласий І: „отделно от държавната Власт съществува Властта на Църквата, от която произлиза нейният суверенитет”. От тази геласианска идея се извлича теорията за Двата Меча, формулирана от Голена Свети Бернар: държавната Власт е аналогична на „светския Меч”, докато Властта на Църквата съответствува на „духовния Меч”; затова Петър и неговите наследници щели да носят „духовния Меч”, пред който трябвало да се преклони „светският Меч” на Царете и Императорите.
Но нищо от това не е вярно, макар да е записано в Каноничното Право. Така нареченият „духовен Меч” на Голенската Църква е само един свещенически Меч. А Властта, която един Цар на Кръвта е упълномощен да упражнява от Божественото Право на Вечния Дух, не е точно аналогична на един „светски Меч”, а на един Меч на Абсолютната Воля – на един Меч, чиято дръжка се намира в Източника извън Времето и Пространството, но чието острие може да прекосява Времето и Пространството и да се проявява пред народа. Във всеки случай, Царят на Кръвта държи Волевия Меч, чието действие се нарича Чест и извайва с неговите удари формите на Царството: от тези удари на царската Воля, от тези актове на Честта, ще се родят Законодателството, Правосъдието и мъдрата Администрация на Харизматичната Държава.
Ако Филип ІV искал да се представи като Цар на Кръвта – обясняват Domini Canis, – той ще трябва преди това да възстанови Царската Функция, ще трябва да остави илюзорния „светски Меч”, който е бил наложен на неговите предци от Свещениците на Културния Договор, и да понесе истинския Волеви Меч на Господарите на Кръвния Договор – Мечът, който проявява Абсолютната Мощ на Духа. Но Каноничното Право, валидно в този момент, узаконява йерархизацията на Мечовете в съгласие с Културния Договор: първо – понтификалният, свещенически Меч; второ – царският, „светски” Меч. Трябва, следователно, да се модифицира съществуващият юридически порядък – да се ограничи Каноничното Право до чисто религиозната среда и да се установи едно отделно гражданско Право: Царската Функция неизбежно изисква разделянето на Църквата и Държавата.
И тъй: пред това изискване Филип ІV не бил в положението да започва нещо съвършено ново – един вид „юридическа революция”, – а напротив: Circulus Domini Canisбил подготвял почвата за това още от времената на Луи ІХ, дядото на Филип ІV. Наистина, от онези дни Господарите на Кучето започнали да повлияват незабележимо френския Двор, за да стимулират образуването на една цяла класа от светски законници, чиято тайна мисия се състояла в преразглеждането и актуализирането на Римското Право. Филип ІІІ, синът на Луи ІХ, бил един Крал, напълно доминиран от цистерцианските Голени, които го държали в такова невежество, че – достатъчно е като пример – той никога не бил научен да чете и пише; неговата умствена структура, изкусно моделирана от Голенските наставници, съответствувала повече на тази на монаха, отколкото на тази на един воин. Господарите на Кучето никога не се опитали да променят този контрол, тъй като тяхната Стратегия не минавала през него, а през сина му Филип ІV; въпреки това, в съответния момент те успели да окажат влияние, за да може Филип ІІІ да одобри един Закон, явно изгоден за Короната, в който се запазвало правото да се дават благороднически титли на светските законници; този юридически инструмент се оказал полезен сетне за издигането на мнозина значими Domini Canisна най-високи постове и магистратури в Двора, дотогава забранени за всички плебейски класи. Тези светски законници, принадлежащи към Circulus Domini Canis, се заели с голямо усърдие със своята специфична мисия и към 1285 г. вече били развили основите, които щели да позволят да се конституира една Държава, в която Царската Функция да стои над каквато и да било друга Власт. Така Филип ІV разполагал от самото начало с един екип от съветници и служители, високо специализирани в Римското Право, които го следвали вярно в неговата конфронтация с Голенското папство. От най-престижните френски университети – по-специално от тези на Париж, Тулуза и Монпелие, – но също и от Ордена на Проповедниците и дори от новата образована буржоазия, ще излязат законниците, които ще окажат интелектуалната подкрепа на Филип ІV: сред главните от тях следва да се споменат Рицарите Пиер Флоте, Робер д’Артоа и Граф дьо Сен Пол; Ангеран дьо Марини, произлизащ от норманската буржоазия, също както и неговия брат – епископа Филип дьо Марини; Гийом дьо Пласиан – Рицар от Тулуза и ревностен Катар; и Гийом дьо Ногаре – член на семейството селяни, което обитавало в земите на Петър от Крит и Валентина в Сан Феликс де Караман: неговите дядовци били изгорени в Алби от Симон дьо Монфор, но той изповядвал тайно катаризма и принадлежал към Circulus Domini Camis; бил професор по право в Монпелие и в Ним преди да бъде извикан в Двора на Филип Хубавия.
Коментари
Публикуване на коментар