Книга Втора
Ден Десети
Предполагам, че ще очаквате, многострадални д-р Сигнагел, един отговор на висящия въпрос: „Каква е била последвалата реакция на Голените пред тартесянското могъщество, което се разгръщало извън техния контрол и смущавало всичките им планове?”. Това е отговорът – много прост, въпреки че ще трябва да го обясня: Голените насочили срещу Тартесос Мита за Персей.
С пълна строгост може да се твърди, че Персеевият Мит, – както и другите легенди, които по-късно са били групирани под общото название „Гръцки Митове”, – е в действителност един прастар пеласгийски Мит. С някои от „гръцките” истории за Херакъл се е случило същото: например с онази, в която героят се бори с Гиганта Герион, за да открадне неговите червени крави, и която скрива под един скъп за пеласгите символ едно древно нашествие на примитивните аргивци срещу „тройния народ” на иберите или Витрионите с цел да овладеят тайната на животновъдството, която те не са познавали или са били изгубили; и доказателството е в това, че тези аргивци – „врагове на герионите” – се считали за техни роднини, тъй като самият Херакъл бил правнук на Персей. Но Персей е бил прадядо на Херакъл само в аргивския Мит; в действителност темата е взета от един много по-древен пеласгийски Мит от атлантско-иберийски произход, в който се говори за авантюрата, предприета от един типичен Хиперборейски Дух, за да постигне безсмъртието и Мъдростта. В първоначалната тема Духът Персей не е бил аргивец, а произхождащ от атлантските ибери, тоест от един много по-западен народ; затова той не извършва своя подвиг по заповед на един обикновен смъртен Цар като Полидект, а на Богинята на Мъдростта Фрия – съпругата на Навутáн : всичките Имена и функции на Боговете са били по-късно променени и изопачени от народите на Културния Договор, оставяйки историята на Персей в познатата й форма.
Темата е проста и след като я изложа, ще разберете, че не може да произлиза от другаде, освен от Хиперборейската Мъдрост на белите Атланти. Една Хиперборейска представа за Източника, както вече споменах по-горе, е била Туле – изотропният център, откъдето произлизал Духът. По подобен начин за първите потомци на белите Атланти Източникът бил Понт, който по-късно бил персонифициран като един Бог на Морето и отъждествен с Вълната, навярно защото от този „Източник” идвали техните Предци. Този Понт се съчетава с Гея – Земята, която ражда освен другите Форкин и Кето – прототипни символи на хибридните същества – полу-животни, полу-Богове: в един езотеричен обертон този образ намеква за Духа, даден от Понт – Източника – на животинския човек, син на Земята. Форкин и Кето се съчетават на свой ред и заедно с една серия от хибридни Архетипове дават живот на три жени, които са родени „стари”: Граите или Греите, тоест Сивите. Естествено, Граите са не други, а Враите – Мъдрите Воителки, натоварени с охраната на Каменния Плуг и Венериния Камък: те са „стари”, защото трябва да бъдат Мъдри, а тези, които не познавали значението на литическите инструменти, щели твърдят по-късно, че „трите имали помежду си само едно Око и един Зъб”.
Персей е идеализацията на пленения Дух, който предприема подвига да се освободи от материалния затвор; неговата цел е да открие Тайната на Смъртта, да постигне Най-Висшата Мъдрост и да намери Изначалната Партньорка. Навутáн и Фрия му внушават да се посъветва с Враите, а те му посочват с Венериния Камък пътя, който да следва: той трябва да се отправи към една Свещена Ясенова Гора и да призове помощта на Боговете, за да се изправи успешно срещу Смъртта. Персей постъпва така и се случва срещата с Навутáн . Богът му съобщава, че Мъдростта е притежание на неговата Съпруга Фрия, но че не е лесно да се стигне до Нея, защото Смъртта препречва пътя на простосмъртните. За да облекчи пътуването му до Фрия, Навутáн разкрива на Персей Тайната на Летенето и му предава Знака на Полумесеца, тоест символа на Хиперборейските Понтифици – Премъдрите Конструктури на Мостове на белите Атланти: според Белите Атланти Хиперборейските Понтифици знаели как да прострат един безкраен мост между Духа и Източника (Понт). Степента на Хиперборейски Понтифекс се потвърждава от Видес – Господаря на К’Таагар, – когато той дава на онези, които преминават Портата до Обителта на Боговете-Освободители туниката и шлема: на челото на този шлем Понтифиците поставят Знака на Полумесеца. Традицията гласи, че така облечените Понтифици разполагат със Способността да стават културно невидими – не поради действието на тези одежди, разбира се, а поради Мъдростта, която се подразбира от тяхното притежаване. Навутáн научава Персей на Езика на Птиците и го отвежда до Обителта на Видес, който го облича като Хиперборейски Понтифекс: в своето Пътуване до Фрия, Персей ще носи в ръка един стомах на жерав, съдържащ шестнадесет камъка, на всеки от които е гравирана една Вруна. Навутáн съветва героя когато се приближава до Фрия да не спира да гледа Лицето на Смъртта, което ще причини незабавното му унищожение, и да се концентрира в Огледалото, което Богинята на Мъдростта означава отвъд Смъртта: само така той ще може да победи Смъртта! Персей изпълнява указанията точно и, съзерцавайки се в Огледалото на Фрия, успява да разбере Смъртта и се преобразява в Безсмъртен Каменен Човек. При своето завръщане от Смъртта, Персей използува Езика на Птиците, за да разбере Змията със Знака на Източника: тогава той придобива Най-Висшата Мъдрост и среща своята Изначална Партньорка.
Дотук – най-важното от оригиналната тема, предадено на туземните народи от белите Атланти. Очевидно е, че голяма част от него – чудодейно припомнено, благодарение на семейната мисия – е било инкорпорирано от Господарите на Тарсис в Реформата на Студения Огън. По-късно лидийците допринесли за неговата деградация посредством „усъвършенствуването на ритуалната форма”, което се състояло в безумното намерение да се изложат външно – оформени в материята – едни знаци, които могат да бъдат само метафизични. Разбира се, тези, които са направили най-много, за да извратят смисъла на Темата за Духа Персей, били Свещениците на Културния Договор; и след като смисълът бил възстановен от Култа на Студения Огън, незабавно щели да ги последват Голените с всичките си ресурси, вкопчени в една война, която считали да е на живот и смърт за плановете на Бялото Братство, на те което служели.
Във времената на културното падение на пеласгите – много преди Голените да започнат своето зловещо придвижване към Европа – оригиналната тема била групирана като Мит, Имената били променени, а значенията се изкривили и извратили. В аргивския Мит Персей – по заповед на тирана на Сериф, комуто неблагоразумно обещал да му донесе „Главата на Медуза” – се отправя към Тартесида, тъй като Чудовището обитавало една гора на Иберийския полуостров: подобна локализация не е случайна, защото Видес – Господарят на К‘Таагар, – бил наречен от Свещениците Идес, Аид или Хадес – Господаря на Тар, тоест на Тартара или Преизподнята, с което Тар-сис, Тар-тесида, Тар-тесос и пр. започнали да означават места от ада. За такова местоположение допринесли също до голяма степен и Голените, когато успели да видят скулптурата на Богинята Пирена и я отъждествили в целия античен свят с „Горгоната Медуза”. На аргивския Персей помагат Хермес и Атина, в които все още могат да се разпознаят Навутáн и Фрия. Навутáн действително е бил наричан Хермес, Меркурий, Вотан и пр.; като Хермес според гърците бил син на една „атлантска” жена – дъщеря на Атлас – и един Бог (Зевс), което не е далеч от генеалогията на Великия Водач на белите Атланти; той бил изобретател на една азбука и на лирата и сирингата, които разменя с Феб – Слънцето – срещу кадуцея с който той пасял своите стада: като се има предвид, че кадуцеят е една пръчка с две навити змии, и че Слънцето представлява Бога-Създател, а стадото – хората-животни, лесно е да се различи във фигурата на Хермес онзи, който е разбрал посредством един език Символа на Змията, с който Богът-Създател пасе своите слуги. А Фрия от своя страна е била позната като Атина, Минерва, Афродита, Фрея и пр.; за нея гърците казвали, че „била родена въоражена”: тя била, следователно, Богиня на Войната, Мъдростта и Любовта.
Още от своето обратно пътуване до Тартесида аргивският Персей започва да се държи като откровен представител на Културния Договор: той не се съветсва с Враите, а открадва тяхното общо око; те го изпращат в Алсос – дома на Алкеидите – т.е. една свещена гора, където среща Нимфите Мелиади, които са не друго, а персонификации на Ясените; Нимфите му предават една торба от кожа на жерав, в която ще постави Главата на Медуза, и едни сандали, които ще му позволят да лети; Хадес му подарява шлема на недивимостта; а Хермес му дава един сърп с формата на полумесец, за да отреже главата на чудовището. Но това, което най-вече разобличава тази фалшификация, съчинена от Свещениците на Културния Договор, е възпрепятствуването на аргивския Персей, който се страхува да се превърне в Каменен Човек. Защото в егейския Мит не една последваща Мъдрост, а собственият поглед на Медуза е това, което превръща в камък; Мъдростта – обратно – не се намира отвъд Смъртта, а е отвън – до Персей, окончателно отделена и недостъпна за него. Тя не позволява той да се отрази в своята Гола Истина: ограничава се само да постави едно обективно огледало, в което „героят” ще съзерцава Смъртта, без тя да го улови. Това е цялата помощ, която му оказва Атина: виждайки я от огледалото, Персей забива сърпа в шията на Медуза и убива Смъртта, без този „подвиг” да му позволи да постигне безсмъртието. Огледалото на Атина е неговият закрилящ щит; Главата на Медуза, придобита в безполезния подвиг на аргивския Персей, е поставена от Богинята в центъра на щита, давайки да се разбере, че в тази Ера – след триумфа на Културния Договор – Мъдростта е затулена в Смъртта, без да съществува някаква възможност за смъртните да стигнат до нея. Разбира се, това е само една заплаха на Свещениците от Културния Договор, за да обезкуражат търсенето на освобождението на Духа. Накрая – тъй като аргивският Персей нито спечелва безсмъртието, нито постига Мъдростта, – той не ще може да разбере Змията и затова се вижда принуден също да я убие – нещо, което ще стори, завръщайки се от своя „подвиг”, когато се бори срещу един дракон и освобождава Андромеда, за която се жени и разпложда многобройно потомство.
Накрая, рискувайки да бъдат екзекутирани безмилостно от тартесяните, Голените успяли да проникнат в Свещената Гора и да шпионират Ритуала на Студения Огън. От този злощастен ден Голените знаели, че са намерили Лице и Дом за Медуза. За няколко години, благодарение на непрестанното им проповедничество и това на безбройните Свещеници, които им служели сред всички народи на Културния Договор, била популяризирана с подновена сила аргивската легенда за Персей: синовете на Форкин и Кето, Граите, Горгоните и Змията, която пази Дървото на златните Ябълки, обитавали в свещената гора на Тартесида – област, която принадлежала в тази епоха на Царството на Тартесос. Разбира се, няма да се види ясно стратегическото предимство, което можело да означава за Голените възраждането и адаптирането на един „Мит”, ако тръгваме от погрешния принцип, че тогава никой не е вярвал в него или че всички хора, макар и да му придавали „легендарна” истинност, знаели, че това „вече се е случило”. Да се мисли така показва едно непознаване на идеологията на Голените. Заедно с тяхната революционна концепция за единството на Бога в ритуалното Жертвоприношение, Голените поддържали удивителната концепция за това, че Митовете имат пророчески характер. Тоест – че Митовете и всеки сюжет, произлизащ от Небето или от Боговете, никога не се завършват изцяло, никога не са напълно осъществени. Те притежавали сляпата вяра в това, че ако се повторят обстоятелствата и персонажите, Митът – като едно Пророчество – щял да се разиграе отново на Земята; накратко, твърдели:
Каквото е било, ще бъде пак;
каквото се е правило, пак ще се прави:
няма нищо ново под слънцето.[1]
По такъв начин, според съждението на Голените, ако се пророкувал Митът за аргивския Персей, той неизбежно щял да се осъществи: тогава присъдата за изтребление, която тегнела над Дома на Тарсис, щяла също да бъде изпълнена.
Разбира се, не бива да се заблуждаваме относно активността на един Мит, описан до най-малките му подробности: дори ако доверчивите умове на народа си представяли Персей и Медуза като реални персонажи, Царете и военните вождове, които се домогвали до плячката от Тартесос, били наясно, че става на дума за репрезентации; през вековете на тартесянската експанзия тези, които желаели „да подражават на Персей”, например, знаели много добре, че „Главата на Медуза”, която трябвало да отсекат, означавала „да разрушат Тартесос”; нещо подобно се слува, когато по време на войните от ХІХ век се предлагало „да се унищожи Мечката”, намеквайки за „завладяването на Русия”, или „да се унижи Лъва” вместо „да се подчини Англия”. Фактът обаче, че един Цар знаел за алегоричния смисъл на Мита, не намалявал неговата способност да действува, а напротив – увеличавал възможностите му да се реализира конкретно: този, който приема интелигентно ролята на персонаж от митичния сюжет, интерпретира описанието на Мита като един вид план или проект за реализация; но тогава не е персонажът този, който действува, за да реализира проекта на Мита, а Митът е този, който несъзнателно задвижва персонажа, за да конкретизира сюжета: този, който се домогва да бъде Персей, накрая ще се окаже отсичащ главата на Медуза, макар и да вярва, че ще може да се само-контролира понеже знае за алегоричното значение на персонажа.
Така именно, д-р Сигнагел, Голените „насочили срещу Тартесос Мита за Персей” като реакция на економическата и военна експанзия, която се разгръщала извън техния контрол и смущавала всичките им планове: отговорът сега е ясен. През следващите векове мнозина щели да бъдат „Персеевците”, които предприемали подвига на завладяването на Тартесос; и почти винаги в състава на военните експедиции, ръководейки Царете-нашественици или пиратските Главатари, идвали Голените – една карикатура на Хермес, която щяла да им посочва обителта на Граите и местонахождението на единственото Око, тоест на Меча на Мъдростта. Защото Голените никога не забравяли своята основна цел: да откраднат Венериния Камък. Това щял да бъде техният дял от плячката: всичко останало – златото и среброто, пристанищата, корабите и цветущите градсове – всичко щяло да бъде за победителя Персей, за „героя” на Културния Договор. Не било много това, което молели, и нямало да бъдат малко онези, които щели да отговорят на техните интригантски предложения. Но въпреки тази офанзива, която се основавала на универсалното действие на един Мит и която принуждавала тартесяните да живеят в постоянно състояние на война, Царството се защитавало успешно до ІІІ век – епоха, в която неговото могъщество започнало да запада пред другите зараждащи се сили: Картаген, Гърция и Рим щели да напишат финала на историята.
Гърците от пред-класическия период били много възприемчиви към Стратегията на Голените и това ги подвело да предприемат множество завоевателски експедиции срещу Тартесос: от своите процъфтяващи колонии в Сицилия, Италия, Галия и най-сетне в самата Испания, те щели да са приключили с Тартесос, ако не било това, че трябвало да пазят тила си от нарастващата мощ на Рим. Римляните – напротив – се показвали винаги дружески настроени към тартесяните и малко податливи на влиянието на Голените: това не бива да ни учудва, ако си припомним, че във вените на римската аристокрация течала кръвта на пеласгите от Етрурия – преки роднини на тартесяните. Съдбата обаче не запазвала нито за гърците, нито за римляните „подвига” на разрушаването на Тартесос. Един човек от Картаген – един финикиец, червен или пуниец – щял да бъде новият Персей, който да размаха железния сърп – обърнат и извратен символ на полумесеца – и да отсече Главата на Медуза, осъществявайки така пророчеството на Голените.
През ХІІ век пр.Р.Хр., когато филистимляните го превземат и оплячкосват, започва упадъкът на Сидон – най-важния град на Финикия. Така се поставя начало на могъществото на Тир, което не престава да расте докато Навуходоносор го разрушава окончателно след една тригодишна обсада през 574 г.пр.Р.Хр. Но за това време Тир се е разпрострял из целия древен свят и притежава колонии като Гадес (Кадис) в Южна Испания, по бреговете на Сицилия, на Балеарските острови, в Сардиния и – от 814 г.пр.Р.Хр. – на бреговете на Африка, където е основал богатия и преуспяващ град Картаген. С търговското разоряване на Тир, превес придобива – от VІ век нататък – картагенската колония, притежаваща най-голямата флота в западното Средиземноморие.
Картаген си спечелва в Историята печалната слава, че е представлявал едно аморално общество, формирано от търговци, чиято единствена амбиция била богаството и което налагало своята търговия под закрилата на една наемна войска; само неколцина военачалници са били действително картагенци: масата на войската била съставена от хора без родина и без закон, тоест от войници, чиято родина била тази, която плащала най-добре и чийто закон зависел от уговорената заплата. Но това, което винаги най-много впечатлявало наблюдателите, аналогично на отвращението, което предизвикало у европейците от ХVІ век опознаването на кървавия ацтекски Култ на Туптящите Сърца, бил Култът на Молох – едно божество, на което трябвало да се принасят постоянни човешки жертви, за да се задоволи неутолимата му жажда за животи. В Тир финикийците почитали Богове, много подобни на тези на другите народи от Месопотамия и Мала Азия: те отслужвали Култ на Богинята Астарта или Танит, която за асиро-вавилонците била Ищар, Инанна или Нана, за гърците – Йо, за египтяните – Изида, и която в други страни се наричала Аштарот, Кибела, Атина, Анат, Хатхор и пр.; и също тъй принасяли жертви на Адон, еквивалент на фригийския Адонис; вярвали в Мелкарт, който съответствувал на аргивския Херакъл; и правели жертвоприношения на Баал-Зебуб, Баал-Сидон, Баал-Цадук, Баал-Ил, Баал-Тарс, Баал-Йах и пр. – все имена на Бога-Създател, който се представял било като Слънцето, било като планетата Юпитер, било като някаква сила на природата. През ІХ век пр.Р.Хр., когато Царят Итобал, свещеник на Астарта, оженил дъщеря си Йезавел за Царя на Израил Ахаб, Голените проникнали в Тир и се опитали да унифицират Култовете в Жертвоприношението на Единния Бог Ил. Този опит не дал големи резултати до следващото столетие, след като Великия Цар Саргон ІІ Асирийски завладял страната Ханаан и Голените се преместили в Картаген, за да служат като Свещеници на Култа на Молох.
Следва да се отбележи, че картагенският бил първия народ, в който Голените се установили, извън европейските народи, които им били разпределяни от Бялото Братство, за да изпълняват своята мисия да унифицират Култовете. Но той щял да бъде първият и последният, защото – както те самите заявявали – интересът им се състоял само в това да работят върху Култовете от Европа: ако те оставали в Картаген, това се дължало чисто и изключително на тартесянската ерес – на необходимостта да ориентират този народ-Персей, за да отсече Главата на Медуза и да осъществи техните пророчества. И станало така, че подтикнат от зловещия замисъл на Голените, Култът на Молох започнал да господствува чрез терор над всичките други власти в управлението на Картаген: Царя, Благородниците, държавните Съвети, Военачалниците – всички се оказали подчинени на Молох и неговите Свещеници-Голени. Накрая всички картагенски фамилии били задължени да предават първородните си синове, за да бъдат принесени в жертва в „устата на Молох”, тоест – да бъдат хвърлени в устата на металния идол, която водела към една пламтяща пещ; и там завършвали дните си също затворниците, робите, обвинените в някакво престъпление, посветените девици или всеки, когото на Голените им хрумвало да елиминират. Но Богът никога не бил доволен: той искал още и още живи доказателства за Вярата на народа в ритуалното Жертвоприношение; неговият Закон изисквал една трудно изпълнима квота от кръв. Навярно Молох се надявал на едно още по-голямо Жертвоприношение: може би той щял да се успокои с принасянето в жертва на цялото родословие, което го било обидило – с изтреблението в Негово Име на фамилията на Господарите на Тарсис.
Когато избухнали пуническите войни – в 264 г.пр.Р.Хр. – Голените вярвали, че е настъпила възможността за осъществяването на Пророчествата. И не само Те го вярвали, но също и членовете на Бялото Братство, които изпратили от Чанг Шамбала двама мистериозни персонажиа на име Бера и Бирса. Това били двама Свещеници от висша степен, на които била дадена титлата „Безсмъртни”; двама Свещеника, които, – тъй като били принадлежали в далечни Епохи към същата Раса на Голените, – Бялото Братство било натоварило с мисията да направляват техните планове. Това били, прочее, двама „Върховни Голени”, които превъзхождали – както можело да се види – своите братя по Раса в областта на жестокостта и дяволските изкуства: между другите им сили, например, те притежавали способността да пътуват през Времето – умение, което моята фамилия установявала горчиво всеки път, когато същите актьори се появявали през различни по-късни столетия с цел да предприемат тяхното унищожение. В онзи случай Бера и Бирса застанали начело на Голените от Картаген, за да направляват лично атаката срещу Тартесос, понеже освен от Расата, всички били обединени от една и съща омраза срещу Дома на Тарсис. Генералът Хамилкар Барка щял са бъде новият Персей – инструмента, който Митът употребявал, за да се разиграе отново на Земята. С цел да се покаже пред Единния Бог, че този военачалник е готов да осъществи подвига, той бил накаран да избие четиридесет хиляди души от своята наемна войска, които преди това били подтикнати към бунт, лишавайки ги от войнишката им заплата: една кървава река потекла от Прохода на Брадвата към челюстите на Молох за задоволство на Голените и като ясен знак, че пророчеството можело да се изпълни. След това, правителството на Картаген, следвайки инструкциите на Свещениците-Голени, натоварило през 237 година пр.Р.Хр. Хамилкар Барка със завладяването на Испания. Това нашествие – последното, което щял да понесе Тартесос – било темата на една фамилна сага от устни легенди, наричана „Атаката на Двадесет и Двамата Голени”.
Сагата разказва, че през 229 година чрез едно умело и неочаквано разгръщане на войските генерал Барка успява да „изненада Тартесос заспал”, както аргивския Персей – Медуза, и го удавя в огън и кръв. Но докато войниците се занимавали с клането и плячкосването, се случвали други неща. Съпровождайки картагенската войска до Тартесос били дошли двадесет и двама Голени, тоест двадесет Свещеника-Голени, водени от Бера и Бирса. Митът за аргивския Персей се бил превърнал в реалност – пророчеството се осъществявало в този момент и било необходимо да се действува с бързина и точност: докато двадесетте Голена завземат Свещената Гора и извършат подходящите ритуали, за да я посветят на Единния Бог Ел-Молох и да неутрализират магическото влияние на Пирена, Безсмъртните Бера и Бирса ще отидат да търсят Меча на Мъдростта. Голените се заемат със своята задача и скоро се озовават, осквернявайки Лампата на Пирена, събрани до Ябълковото Дърво на Тарсис и скулптурата на Богинята. Това, което се случва после, се дължи на факта, че всеки допуска грешка в преценката на способността и начина на реакция на противника: Голените сбъркали, като не се съобразили с мистичната и героична лудост, която проявявали тартесянските Йерофанти, бидейки потомци на Господарите на Тарсис; а Йерофантите подценили силите и решимостта на Голените, навярно понеже дотогава не знаели за съществуването на Безсмъртните като Бера и Бирса.
Грешката на Голените била да допуснат, че Йерофантите, изненадани подобно на стражите на Тартесос, щели да приемат с примирение загубата на светилището на Свещената Гора или че най-много щели да окажат въоражена съпротива, в който случай един отряд, който ги ескортирал щял да действува в тяхна защита. Реалността – много различна – била, че Йерофантите били съобразили преди много години възможността Свещената Гора да попадне в ръцете на Врага и вече били взели едно решение в това отношение: никога да не позволят това да се случи; падането на Свещената Гора предполагало по необходимост нейното унищожаване. Затова, когато пожарът, който напредвал заобиколно, обградил и обхванал центъра на Гората, двадесетимата Голени и Стражата не могли да направят нищо, за да избегнат ужасната смърт: овъглените скелети показали по-късно, че всички те се били укрили под Ябълката на Тарсис и че накрая се запалили и изгоряли като това и другите дървета от Гората. Всичко било изпепелено в онова подпалване, което било грижливо планирано през годините и подготвено чрез умело разпределение на изсушени дърва в различни части на зоната: когато навлизали в Свещената Гора със завоевателската колона, Голените не завземали едно място, а попадали в смъртоносен капан. Разбира се, те никога не били предполагали, че тартесянските Йерофанти по-скоро ще „пожертвуват” своята Свещена Гора, отколкото да я видят превзета от Врага, и тази реакция била приета като урок от Голените, които и занапред щели да продължат да се борят срещу потомците на Кръвния Договор.
А подценяването, което Йерофантите допуснали при оценката на реалното могъщество на Голените за малко щяло да причини окончатеното загубване на Меча на Мъдростта. Ако това не се е случило, заслугата трябва да се отдаде единствено на невероятната доблест на Враите и на една вярност към Кръвния Договор, която минавала отвъд смъртта. Работата била там, че на двадесетина километра от Тартесос – на склона на хълма Канделария се намирал тайният вход на една Пещера, която била устроена в далечни времена от белите Атланти: тя била една от постройките, които трябвало да се съхраняват според съглашението на Кръвния Договор. Естествено, след културното поражение на иберите това съглашение било забравено и Пещерата – скрита и самотна – останала изоставена за хиляди години. Но очистителните ефекти на семейното изпитание, които кулминирали в Реформата на Студения Огън, предизвикали нейното повторно откриване, въпреки че не всички, нито в кой да е момент можели да проникнат в нея: причината била, че тайният вход бил белязан с Вруните на Навутáн и единствено хората с Чиста Кръв, които били способни да чуват Езика на Птиците, успявали да я намерят; който не отговарял на тези условия, не можел да я открие, дори и да се намирал пред нея. И тъй, тази Пещера била избрана от настоящите Враи за съхранението на Меча на Мъдростта. Един коридор от тартесянски воини бил образуван, за да позволи излизането на Враите от Тартесос и да спаси в последния момент безценното наследство на белите Атланти: мнозина загинали, за да осъществят това героично спасение – мнозина, които днес трябва да са обезсмъртени от своята доблест, очаквайки в К’Таагар момента, в който ще се завърнат, за да заемат бойните си места, когато на Земята избухне Последната Битка. Благодарение на тяхната вярна служба Враите, които по онова време били Царицата на Тартесос и две принцеси, успели да стигнат до тайния вход на Пещерата. Но в действителност те били преследвани от толкова близко от Бера и Бирса, че само едната принцеса, носейки Меча на Мъдростта, успяла да премине прага, докато другите две Враи изостанали, за да ги задържат. И именно тук била видяна ужасната мощ на Безсмъртните Голени, защото дори когато Враите се изправили срещу тях със своите страховити каменни секири, те нямали нужда да употребят никакво оръжие, за да ги победят, а само своите демонични изкуства. Силата на Илюзията, в която те били Майстори, им била достатъчна, за да ги обездвижат и заловят. Но Мечът на Мъдростта вече се намирал в безопасност в Тайната Пещера, понеже за Голените, които имали само Душа, но били лишени от Дух, било невъзможно да схванат Вруните на Навутáн .
Фамилната сага завършва тази част от историята, описвайки гледката, видяна от тартесянските Йерофанти, когато те се отправили към Тайната Пещера, след като запалили Свещената Гора. Лежащи на земята в основата на хълма Канделария, недалеч от тайния вход, до който те не били успели да стигнат, се намирали труповете на Царицата на Тартесос и принцесата, ужасно осакатени: от тази картина било явно, че Бера и Бирса са подложили на жестоко мъчение доблестните Посветени с цел да ги принудят да издадат ключа на тайния вход; и било несъмнено, че те са предпочели да умрат с Чест вместо да предадат семейната мисия и Кръвния Договор; така първо те се съпротивлявали с желязна Воля на магическия натиск на заклинанието на Голените, а сетне и на физическото изтезаване – на Изпитанието на Страданието. Тогава – навярно като видели провала на своите планове и страхувайки се да се изправят срещу Каменните Човеци, – Безсмъртните побързали да ги убият и да си заминат за Белия Остров, но не без да оставят след себе си безпогрешната следа от пъкленото си присъствие: преди да си тръгнат, те скалпирали двата трупа и смъкнали цялата им коса – двете плитки, боядисвани с варов разтвор, които Враите, като всички жени-Посветени, отдадени на Ио-а, носели дълги до глезените. И с кръвта, която изтекла от оголените черепи, те написали на финикийски език върху една скала нещо подобно на: наказанието на тези, които обиждат Йах, ще дойде от Глигана. Несъмнено, друго едно от техните проклети пророчества.
[1] Еклесиаст, 1:9 (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар