Книга Втора
Ден Трети
Културният Договор, върху който тъмните Атланти основавали своите съюзи, бил от своя страна съществено различен от Кръвния Договор. Това съглашение се основавало на постоянното поддържане на един Култ. По-точно – основата на съюза се състояла в непоклатимата вярност към един Култ, предаден им от тъмните Атланти; Култът изисквал безусловното почитане от членовете на туземния народ на един Бог и изпълняването на Неговата Воля, която се проявявала чрез неговите представители – свещеническата каста, формирана и обучена от тъмните Атланти. Това не бива да се тълкува в смисъл, че тъмните Атланти посвещавали туземните народи в Култа на своя собствен Бог, тъй като Те твърдели, че са земното проявление на Бога, който бил Богът-Създател на Вселената; те казвали, че са единосъщни с Бога и че имат да изпълнят една висша цел на Земята освен разрушаването на творенията на белите Атланти: тяхната собствена мисия се състояла в изграждането на една велика цивилизация, от която щял да произлезе в Края на Времената един Народ, избран от Бога и също така единосъщен с Него, на който щяло да се даде да царува над всичките народи на Земята; някои Ангели, които проклетите бели Атланти наричали „Богове-Предатели на Духа”, щели да подкрепят тогава Избрания Народ с цялата си Мощ; но било писано, че тази Синархия нямало да може да бъде осъществена ако не бъдат прогонени от Земята враговете на Творението – тези, които се осмелявали да разкрият на човеците Плановете на Бога, за да се разбунтуват те и да се отклонят от Техните замисли; тогава щяла да се случи Последната Битка между Синовете на Светлината и Синовете на Мрака, тоест между тези, които почитали Бога-Създател със сърцето и онези, които разбирали змията с ума.
На кратко, тъмните Атланти, които „били проявлението на Бога”, не предлагали себе си като обект на Култа, нито излагали на туземните народи своята концепция за Бога, която се свеждала до едно „Самосъзерцание”, което Богът-Създател преживявал чрез своето проявление в тъмните Атланти: вместо това те разкривали на туземните народи Името и Аспекта на някои небесни Богове, които не били нищо повече от Лица на Бога-Създател – други Негови проявления в Небето; звездите на твърдта и цялото видимо или невидимо небесно тяло изразявали тези Богове. Според особената психология на всеки туземен народ щял да бъде и откритият му Бог: на някои – най-примитивните – се посочвал един Бог като Слънцето, Луната, една планета, звезда или определено съзвездие; на други, по-развити, се казвало, че в една или друга звезда обитава Богът на техните Култове. В този случай им се позволявало да представят Бога посредством един фетиш или идол, който да символизира неговото скрито Лице – това, с което свещениците го възприемали в Неговата астрална обител.
Както и да било, дали Богът ще е една звезда, или ще съществува зад една звезда, дали ще се проявява в околния свят, в цялото Творение, в тъмните Атланти или в коя да е друга свещеническа каста, материализмът на едно подобно схващане е очевиден: ако се задълбочим малко в него, ще стане явна материята, поставена като външен предел на Творението на Бога, ако не и като самата субстанция на Бога, съставляваща природната алюзия за Боговете – същностната опора на Божественото съществуване.
Несъмнено е, че тъмните Атланти са боготворели Силите на Материята, тъй като всичко сакрално за тях – онова, например, което те посочвали на туземните народи в Култа, - се основавало върху материята. Действително, святостта, която се постигала чрез свещеническата практика, произтичала от едно неуморно освещаване на тялото и на телата. И произлизащата от това Мощ, демонстрираща жреческото превъзходство, се състояла в господството над силите на природата или в крайна сметка над всяка сила. Но силите не били нищо повече от проявления на Боговете: силите възниквали от материята или се насочвали към нея и тяхното формализране било еквивалентно на обожествяването им. Това ще рече: Вятърът, Огънят, Гръмотевицата, Светлината, не можели да бъдат друго освен Богове или Волята на Боговете; господството над силите било така едно единение с Боговете. И затова най-висшата жреческа святост – тази, която се проявявала в господството над Душата, схващана като тяло или като сила, – означавала също така най-унизителното подчинение пред Силите на Материята.
Движението на звездите разкривало действието на Боговете: Божествените Планове се разгръщали с тези движения, в които всеки ритъм, период или цикъл имали решаващо значение за човешкия живот. Затова тъмните Атланти боготворели Времето под формата на астралните или природни цикли и предавали на туземните народи вярата в Ерите или Великите Години: в течение на една Велика Година се осъществявала една част от Плана, който Боговете били предначертали за човека – неговата земна съдба. Последната Велика Година, която щяла да трае двадесет и шест хиляди слънчеви години, била започнала преди хилядолетия, когато Небесният Лебед се приближил към Земята и хората от Атлантида видели низхождението на Бога Санат: Той идвал, за да бъде Цар на Света, изпратен от Бога-Слънце Тон – Бащата на Хората, Който е Син на Бога-Куче Син. Тъмните Атланти възхвалявали момента, в който Санат бил дошъл на Земята и разпространявали между туземните народа Символа на Лебеда като белег за този изначален спомен: от там идва това, че Символът на Лебеда и по-късно – този на всяка водна птица – започнал да се разглежда универсално като свидетелство, че определен туземен народ е сключил Културния Договор; тоест, че макар Богът, комуто отслужвали Култ туземните народи, бивал различен – Белен, Луг, Бран, Протей и др. – общата идентификация със Символа на Лебеда разкривала институцията на Културния Договор. По-късно, след заминаването на Атлантите, конфликтът между туземните народи бивал символизиран като една борба между Лебеда и Змията, тъй като конфликтът бил между привържениците на Символа на Лебеда и онези, които „схващали Символа на Змията”; разбира се, смисълът на тази алегория се знаел единствено от Посветените.
Богът Санат бил утвърден на Трона на Древните Царе на Света, съществуващ от преди милиони години в Двореца Корн на Белия Остров Гиг, познат по-късно в Тибет като Чанг Шамбала или Дехунг. Там Той се разполагал, за да управлява развитието на неизброими Души, тъй като Белият Остров се намирал в Земята на Мъртвите: на Белия Остров обаче идвали само Душите на Свещениците – на онези, които във всички Епохи били почитатели на Бога-Създател. Царят на Света оглавявал едно Бяло Братство, съставено от най-светите Свещеници, живи или умрели, и подкрепяно в своето действие върху човечеството от Мощта на онези мистериозни Ангели – Серафимите Нефилими, които белите Атланти определяли като Богове-Предатели на Човешкия Дух: според Белите Атланти, Серафимите Нефилими били само двеста, но тяхната Мощ била толкова огромна, че Те господствували над цялата Окултна Йерархия на Земята; за упражняването на тази Мощ Те разполагали с позволението на Бога-Създател и Тям се подчинявали сляпо Свещениците и Посветените на Културния Договор, които формирали редиците на „Окултната Йерархия” или „Бялата Йерархия” на Земята. Накратко – в Чанг Шамбала, на Белия Остров, съществувало Бялото Братство, начело на което били Серафимите Нефилими и Царят на Света.
Следва да се поясни, че „белотата”, приписвана на островната Обител на Царя на Света или на неговото Братство, не се отнасяла до едно расово качество на неговите обитатели или членове, а до просветеността, която те неизбежно притежавали по отношение на останалите хора. Светлината всъщност била най-божественото нещо, била тя вътрешната светлина, видима за очите на Душата, или слънчевата светлина, която поддържала живота и се възприемала със сетивата на тялото: и това боготворене демонстрира за пореден път метафизическия материализъм, поддържан от тъмните Атланти. Според тях, в зависимост от това, доколко Душата била еволюирала и се била издигнала към Бога-Създател, тя „увеличавала своята светлина”, тоест увеличавала способността си да възприема и излъчва светлина, за да се превърне накрая в чиста светлина: естествено, тази светлина била нещо, създадено от Бога, тоест, нещо крайно – пределът на съвършенството на Душата – нещо, което не можело да се премине, без да се влезе в противоречие с Плановете на Бога и без да се изпадне в най-омразната ерес. Белите Атланти, напротив, твърдели, че в Източника, отвъд звездите, съществувала една Несътворена Светлина, която можела да бъде видяна единствено от Духа: тази безкрайна светлина била невъзприемаема за Душата. Но, макар и невидима, пред нея Душата се чувствувала като пред най-непроницаемата чернота – една безпределна бездна – и тя изпадала в неконтролируем ужас: и това се дължало на факта, че Несътворената Светлина на Духа съобщавала на Душата интуицията за вечната смърт, в която тя, както и всяко сътворено нещо, ще прекрати своето съществуване в края на една Върховна „Велика Година” на проявление на Бога-Създател – една „Махаманвантара”.
Така „белотата” на Братството, на което принадлежали тъмните Атланти, не произлизала от цвета на кожата на неговите членове, а от „светлината” на техните Души: Бялото Братство не било расово, а религиозно. Неговите членове се попълвали единствено от Посветени Свещеници, които заемали винаги едно „справедливо място” съобразно своята отдаденост и покорство пред Боговете. Кръвта на живите за тях имала относителна стойност: ако с нейната чистота се поддържал сплотен съюзническият туземен народ, тогава те трябвало да я съхраняват, но ако запазването на Култа изисквало смешението с друг народ, тя можела да се деградира без проблеми. Култът бил оста на съществуването на туземния народ и всичко друго му било подчинено по важност; всичко в крайна сметка трябвало да бъде пожертвувано в името на Култа: и на първо място Чистата Кръв на народите-съюзници на белите Атланти. Това било част от мисията, едно задължение на Културния Договор: пролятата Чиста Кръв радвала Боговете и Те изисквали нейното приношение. Затова Посветените Свещеници трябвало да бъдат Жертвоприносители на Чистата Кръв, те трябвало да изтребват Мъдрите Воини или да разрушават тяхната генетична наследственост, за да неутрализират Кръвния Договор.
Дотук описах принципните характеристики на двата Договора. Не можах да избегна употребата на неясни или малко познати понятия, но ще трябва да разберете, уважаеми докторе, че ми липсва необходимото време, за да навляза в по-големи подробности. Преди да продължа обаче с историята на моя народ и моята фамилия, ще направя един коментар относно последиците, които съюзите с Атлантите донесли на туземните народи.
Ако свещеническите касти, формирани от тъмните Атланти, са се отличили с нещо в Историята освен със своите фанатизъм и жестокост, това било изкуството на измамата. Те правели – буквално – всякаква жертва, стига тя да допринасяла за съхраняването на Култа: осъществяването на мисията – тази Висша Цел, която щяла да удовлетвори Волята на Боговете – оправдавала всички прилагани средства и ги превръщала в майстори на измамата. И тогава не бива да ни учудва, че те много пъти се престрували, че са Царе или се прикривали зад Царете и Благородниците, ако това благоприятствувало техните планове; но това не бива да подвежда никого: Царе, Благородници или Сеньори – ако техните деяния се стремели към поддържането на един Култ, ако те изповядвали благоговейно подчинение пред Боговете на Материята, ако проливали Чистата Кръв или се стремели да я деградират, ако преследвали Мъдреците или твърдели, че Мърдостта е ерес, то несъмнено ставало на дума за камуфлирани Свещеници, макар и техните социални функции да изглеждали различни. Принципът за установяване на принадлежността на един съюзен народ на Атлантите се състои в противоположността между Култа и Мъдростта: поддържането на един Култ към Силите на Материята – към Богове, които се поставят над човека и одобряват неговото мизерно земно съществуване, към Богове-Създатели или Определители на Съдбата на човека – поставя автоматично техните почитатели в рамките на Културния Договор, независимо дали са налице Свещеници или не.
И обратно – Боговете на белите Атланти не изисквали нито Култ, нито Свещеници: Те говорели пряко в Чистата Кръв на Воините и последните, именно понеже чували Техните Гласове, се превръщали в Мъдреци. Те не били дошли, за да утвърдят човека в неговото презряно състояние на роб на Земята, а за да да подбудят човешкия Дух на бунт срещу Бога-Създател на материалния затвор и да възстановят абсолютната свобода в Източника, отвъд звездите. Тук той винаги щял да бъде един роб на плътта, обречен на мъката и страданието на живота; там щял да бъде Богът, какъвто преди е бил – толкова могъщ, колкото и Всички. И, разбира се, нямало да има мир за Духа докато не се осъществи Завръщането в Източника – докато не бъдела извоювана отново първоначалната свобода; Духът бил чужденец на Земята и затворник на Земята: освен това, че бил спящ – объркан в едно крайно заблуждение, омагьосан от илюзията на Великата Измама – на Земята Духът можел да се проявява единствено в постоянна война срещу Силите на Материята, които го държели затворен. Да, мирът бил в Източника: а тук можело да има само война за пробудения Дух, тоест за Мъдрия Дух; и Мъдростта можела да бъде единствено противоположна на всеки Култ, който задължавал човека да застава на колене пред един Бог.
Боговете-Освободители никога не говорели за мир, а за Война и Стратегия; и затова Стратегията се състояла в това да се поддържат в състояние на готовност и да охраняват мястото, уговорено с белите Атланти, до деня, в който театърът на действията на Същностната Война се пренесе отново на Земята. И това не било мир, а подготовка за войната. Но за да се осъществи мисията с Кръвния Договор и да се поддържа народа в състояние на готовност, се изисквало една определена техника – един особен начин на живот, който им позволявал да живеят като чужденци на Земята. Белите Атланти били предали на туземните народи един подобен начин на живот, много от стереотипите на който в действителност биха били неразбираеми. Но ще се опитам да обясня най-очевидните принципи, върху които се основавал той, за да се постигнат поставените цели: накратко, ставало на дума за три концепции – принципа на Завземането, принципа на Ограждането и принципа на Стената – три концепции в допълнение към онова наследство на Атлантската Мъдрост, каквото били Земеделието и Скотовъдството.
На първо място съюзените народи на белите Атланти не бивало никога да забравят принципа на Завземането на територията и трябвало да скъсат окончателно с принципа на притежаването на земята, поддържан от привържениците на тъмните Атланти. С други думи – обитаваната земя била завзета земя, а не собствена земя; завзета от кого? – от Врага, от Силите на Материята. Убедеността в това принципно различие била достатъчна за поддържането на състояние на готовност, тъй като завземащият народ по този начин си давал сметка за това, че Врагът ще се опита да си възвърне територията с всякакви средства: било под формата на туземните народи, съюзени с тъмните Атланти, било като друг народ-нашественик или като враждебност от страна на Силите на природата. Да се вярва в притежаването на земята – напротив – означавало да се свали гарда пред Врага, да се изгуби състоянието на готовност и да се попадне под неговата Власт на илюзията.
След като разбирали и приемали принципа на Завземането, туземните народи трябвало да продължат на второ място с ограждането на завзетата територия или най-малкото – с маркирането на своята област. Защо? Защото принципът на Ограждането позволявал да се отдели завзетата територия от вражеската територия: отвъд завзетата и оградена зона се простирала територията на Врага. Едва след като се разполагало с една завзета и оградена площ, можело да се сее и да се обработва земята.
В действителност, в стратегическия начин на живот, наследен от белите Атланти, туземните народи били задължени да работят в определен стриктен порядък, който никакъв друг принцип не позволявал да бъде променян: така на трето място – след завземането и ограждането – вече можело да се практикува култивирането на земята. Причината за тази строгост била капиталната важност, която белите Атланти приписвали на култивирането като акт, способен да освободи Духа или да засили неговото робство в Материята. Правилната формула била следната: ако един народ с Чиста Кръв осъществявал култивиране на една завзета земя и не забравял в никой момент Врага, който дебне отвън, тогава вътре в ограждането, той щял да бъде свободен, за да се издигне към Духа и да придобие Най-Висшата Мъдрост. В противен случай – ако земята бивала култивирана, вярвайки в нейното притежаване, Силите на Материята се надигали от Земята, овладявали човека и го интегрирали в контекста, превръщайки го в един предмет за Боговете; като последица Духът претърпявал едно дори още по-ужасно падение в материята, съпроводено от най-вредната илюзия, тъй като той вярвал, че е „свободен” в своята собственост, докато бивал всъщност само едно парче от организма, създаден от Боговете. Този, който култивирал земята, без предварително да я завземе и огради, и който се чувствувал като неин господар или желаел да бъде такъв, щял да бъде погълнат от местния контекст и да изпитва илюзията, че принадлежи към него. Притежаването предполага една двойна връзка, реципрочна и неизбежна: собствеността принадлежи на собственика, така както и той принадлежи на собствеността; ясно е: не може да има притежаване без едно предварително принадлежене към собствеността, която бива усвоявана. Но този, който чувствувал, че принадлежи на земята, оставал незащитен пред Властта на илюзията на Врага: той нямало да се държи като чужденец на Земята – като духовен човек, който култивира в едно стратегическо ограждение – а щял да пусне корени в земята и да я обича; щял да вярва в мира и да копнее за тази илюзия; щял да се чувствува част от природата и да допуска, че всичко е Творение на Боговете; щял да се се чувствува нищожен на своето място и да се изумява пред величието на Творението, което го заобикаля отвсякъде; той не би помислил никога за едно излизане от Творението: по-скоро една такава идея би го хвърлила в безименен ужас, тъй като тя би му внушила една омразна ерес – едно неподчинение пред Волята на Създателя, който би могъл да му наложи непредсказуеми наказания; той щял да се подчини на Съдбата, на Волята на Боговете, които я решават, и щял да им отслужва Култ, за да спечели тяхното благоразположение или да омилостиви техния гняв; щял е омекотен от страха и да няма сили нито да се противопоставя на Боговете, нито дори да се сражава срещу собствената си животинска и душевна част, а още по-малко – да може Духът да господствува над нея и да се превърне в Господар на Себе Си; и най-сетне – той щял да вярва в притежаването на земята, но щял да принадлежи на Земята и да изпълнява буквално посоченото му от Вражеската Стратегия.
Принципът на Стената бил реалното приложение на принципа на Огражгдането – неговата действителна проекция. Според Литическата Мъдрост на белите Атланти съществували множество Светове, в които Духът бивал затворник, и във всеки един от тях принципът на Стената изисквал различна конкретна реализация: във физическия свят неговото правилно приложение водело до Стената от Камък – най-ефективната стратегическа стена срещу какъвто и да било натиск от страна на Врага. Затова туземните народи, които щели да осъществяват мисията и да участвуват в Кръвния Договор, бивали обучавани от белите Атланти в постройката на каменни стени като фундаментална съставка на техния начин на живот: всички, които завземали и ограждали земята, за да практикуват култивирането й с цел да поддържат мястото на едно съоражение на белите Атланти, трябвало също така да издигат стени от камък. Но издигането на стените не зависело само от характеристиките на завзетата земя, а в тяхното изграждане трябвало да участвуват тайните принципи на Литическата Мъдрост, принципите на Стратегията на Същностната Война – принципи, които единствено Посветените в Мистерията на Чистата Кръв – Мъдрите Воини – можели да познават. Причината за това условие ще се разбере по-добре, ако кажа, че белите Атланти съветвали „да се гледа с едно око към стената и с другото към Източника” – нещо, което било възможно единствено, ако стената бивала ориентирана по някакъв начин към Източника.
Принципът за установяването на принадлежността на един съюзен народ на Атлантите се състои в противопоставянето между Култа и Мъдростта: но кои са действителните показатели, конкретните свидетелства, т.е. това, което е най-очевидно, за да се определи дали става на дума за Култ или за Мъдрост? Във всеки случай, трябва да се наблюдава дали е налице Храмът или Военната Стена: защото практикуването на един Култ е неразривно свързано със съществуването на един съответен Храм: Храмът е действителната основа на Култа – неговият външен предел; и защото практикуването на Мъдростта е неразривно свързано със съществуването на една Стратегическа Стена: Военната Стена е действителната основа на стратегическия начин на живот – неговото материално седалище. Този принцип обяснява факта, защо Бялото Братство е поддържало на Земята през всички исторически времена Общности и Тайни Ордени, специализирани в постройката на Храмове, които работели в тясно сътрудничество със Свещениците на Културния Договор; и обяснява също така факта, че Господарите на Агарта са поддържали в течение на Историята Ордените на Строителите на Каменни Стени – Ордени, съставени изключително от белите наследници на белите Атланти, които владеели Литическата Мъдрост и Стратегията на Същностната Война.
Коментари
Публикуване на коментар