Книга Втора
Ден Деветнадесети
Обобщавайки, д-р Сигнагел, може да се счита, че към ХІІІ век Голените били осъществили около деветдесет процента от плановете на Бялото Братство: бенедиктинско-Голенският Орден и неговите производни – Клюни, Цистер и Храмът – били твърдо установени в Европа; Колегията на Строителите на Храмове била придобила с притежаването на Скрижалите на Закона Най-Висшето Познание; гилдиите и братствата на масоните, обучени от Голените, били издигнали стотици Храмове, църкви и готически катедрали във всички значими градове на Европа и в определени места, на които се приписвало „телурична стойност”; и народите – от слугите и крепостните селяни до Сеньорите, Благородниците и Кралете – живеели в една Ера на религиозни обичаи и поддържали една Култура, в която Бог и Божиите Свещеници участвували активно и всекидневно; ще рече – народите, които сега чувствували религиозното единство, били подготвени да приемат икономическото и политическото единство на едно Световно Правителство – Синархията на Избрания Народ; икономическото могъщество на Орхена на Храма вече било утвърдено; и войската на Църквата, която щяла да гарантира политическото единство, – също. Както виждате, д-р Сигнагел, плановете на Бялото Братство били на границата на осъществяването: и въпреки това те се провалили.
Какво било нещото, което се случило? Плановете на Бялото Братство се провалили основно по причина на двама Крале – Фридрих ІІ Хохенщауфен, Император на Свещената Романо-Германска Империя, и Филип ІV Хубавия, Крал на Франция. Двамата царували в отделни страни и в различни исторически периоди, и не се познавали помежду си: Фридрих ІІ в Сицилия от 1212 г. до 1250 г., а Филип ІV във Франция от 1285 г. до 1314 г. Въпреки това, една тайна връзка обяснява и оправдава стратегическите във висша степен действия, разгърнати от тези необикновени монарси: това е опозицията на Хиперборейската Мъдрост.
Имаме, следователно, две екзотерични причини за провала на вражеските планове – споменатите Крале, и една езотерична причина – опозицията на Хиперборейската Мъдрост, на която те са просто следствия. Ще разгледам тогава малко повърхностно двете първи и ще се съсредоточа подробно в изложението на втората; уместно е да го направя тук, за да обясня изтъкнатата роля, която се паднала на Дома на Тарсис в тези деяния. Ще трябва да започна обаче с описването на обстоятелствата, които довели до коронясването на Фридрих ІІ и действията, с които той разклатил Властта на папството. Сетне ще се спра, за да посоча истинските причини на тези действия, т.е. опозицията на Хиперборейската Мъдрост: така ще се види как Господарите на Тарсис разгърнали своята Стратегия и как те били почти изтребени от Голените в средата на ХІІІ век. И накрая ще стигна до управлението на Филип ІV – „Кралят, който нанесе Смъртоносния Удар на Финансовата Синархия на Тамплиерите”. Оттук нататък, д-р Сигнагел, ще бъде дадено всичко, за да навлезе историята на Дома на Тарсис, която Ви разказвам, в своята последна фаза.
С избора на Папа Инокентий ІІІ през 1198 г., Голените изиграли една от последните си и най-важни карти. Този „понтифекс” в действителност се радва на един несравнен престиж сред непокорната германска аристокрация: Кралете се покоряват на неговия арбитраж и волята му се налага без съпротива във всички сфери. В останалите неща, той не се грижи особено да прикрива плановете си, тъй като обявява открито валидността на теорията на Григорий VІІ за „Двата Меча”, единият от които – светският на Императора – трябва да бъде подчинен на „духовния” на Църквата. И така този Папа, който държи в ръцете си всичките триумфи на Голените, е също така наставник и регент на младия принц Фридрих от Сицилия – основен наследник на австрийските и германски Хохенщауфени. Именно в този принц Голените и Бялото Братство били поставили цялата тежест на своята Стратегия: Фридрих, образован като цистерциански монах и Рицар Тамплиер от Голените от нормандския двор на неговата майка Констанца от Сицилия, трябвало да носи с една енергия, невиждана от времената на Карл Велики, светския Меч на Кралете и да го подчини на духовния Меч на Църквата; тогава духовният Меч, който е Кръстът на Иисус Христос и Планът на Храма, щял да бъде седалището на Световния Трон – един престол за Месията на Бога-Създател или неговите представители. Но именно тук Фридрих се разбунтувал рано срещу този план.
Фридрих ІІ е коронясан за германски Крал през 1212 година с благословията на Инокентий ІІІ и явното одобрение на Филип ІІ Август, Краля на Франция. Отначало той правил това, което се очаквало от него, и още през 1213 г., бидейки само на осемнадесет години, издал Златната Була в полза на Църквата, в която потвърждавал цялостта на нейните териториални владения, включително онези, които тя била придобила незаконно след смъртта на Хайнрих VІ; приемал също така да се откаже – както той, така и всеки бъдещ германски Крал, – от избора на Епископи и Абати. Очевидно е, така, първоначалното предразположение на младия Крал за изпълнението на плановете на Голенската Църква. Много скоро обаче тази позиция започнала да се променя, докато станала напълно враждебна спрямо неговите стари покровители; причините били две: положителната реакция на Наследствеността на неговата Чиста Кръв, благодарение на историческата близост на Грала – понятие, което тепърва ще обясня; и влиянието на определени Хиперборейски Посветени, които самият Фридрих ІІ извикал в своя Двор в Палермо от далечните страни на Азия и чиято история няма да мога да се бавя да разказвам в това писмо. Важното е, че Императорът започнал да отхвърля Голенската идея, широко разгласена от бенедиктинската мрежа, че светът трябвало да бъде управляван от един Теократичен Месия – един Свещеник, поставен от Бога-Създател над Кралете на Земята. Напротив, – твърдял Фридрих ІІ, – светът очаквал един Имперски Месия, един Крал на Чистата Кръв, който да наложи своята Власт с единодушното признание на Господарите на Земята, – един Крал, който щял да бъде Пръв във Духа и който щял да основе една Аристокрация на Чистата Кръв, в която щели да имат място само най-доблестните, най-благородните и най-твърдите, които не се огъвали пред Култа на Силите на Материята. Фридрих ІІ, естествено, се чувствувал призван да заеме това място.
Доктрината, която Фридрих ІІ изразявал с такава яснота, била обобщението на една идея, развивана сред членовете на неговата Фамилия от времето на Император Хайнрих І Птицелов. Отначало тази идея се състояла в интуицията, че кралската власт се узаконява само от една Аристокрация на Духа, която е свързана с кръвта – с наследствеността на кръвта. След това било очевидно – и така започнало да се твърди, – че ако Кралят е законен, то неговата власт не би могла да бъде засегната от никакви сили от друг порядък, които да не са духовни: суверенитетът бил духовен и поради това Божествен; само на Бог подобавало да се намесва с право над волята на Краля. Тази концепция се противопоставяла по същество на поддържаната от Голените в смисъл, че Папата представлявал Бога на Земята и поради това нему подобавало да подчинява волята на Кралете. Още Папа Геласий І (492 – 496 г.) бил обявил, че съществуват две независими власти: духовната Църква и светската Държава; срещу опасната идея, която се развивала във Фамилията на Отоните и Салиите, Свети Бернар формализира геласианската теза в „Теорията за двата Меча”. Според Свети Бернар духовната власт и светската власт са аналогични на два Меча; но тъй като духовната власт произлиза от Бог, светският Меч трябва да се подчини на духовния Меч; ergo [1]: представителят на Бог на Земята – Папата, който носи духовния Меч, трябва да налага своята воля на Кралете – обикновените преставители на светската Държава и носители само на светския Меч.
Въпреки усилието, положено от Църквата в налагането на измамата, идеята продължава да съзрява и започват да се получават сблъсъци между най-духовните Крале и представителите на Силите на Материята. „Борбата за Инвеститурата”, водена от Император Хайнрих ІV – предтеча на Фридрих ІІ, и Голенския Папа Григорий VІІ бележи кулминиращата фаза на сатанинската реакция: през 1077 година Императорът Хайнрих ІV е принуден да се унижи пред Папата в Каноса, за да получи отмяната на предишното си отлъчване. Ако не се бил съгласил с тази молба, Хайнрих ІV щял да бъде лишен от своята имперска инвеститура и дори от суверенитета на своите наследствени Владения чрез простата „духовна” воля на Папата. Естествено, една идея, която избликва от кръвта и става по-ясна и по-силна с всяко поколение, не може да бъде потисната с покаяния и унижения. Фридрих І Барбароса – дядото на Фридрих ІІ – щял да бъде този, който щял да се опълчи с най-голяма енергия срещу папската тирания и щял да покаже, че Аристокрацията на Духа е нещо повече от една идея. Тогава идеята вече била придобила тяло и разчитала на привърженици, готови да я защитават с живота си: това са така наречените гибелини – име, извлечено от това на Замъка Вайлблинген, където бил роден Фридрих І. Реакцията на Църквата срещу Фридрих І поляризирала фамилията на неговата майка Юдит – потомка на Уелф или Гвелф ІV, херцог на Бавария – и твърда привърженица на Папата, откъдето идва името „гвелфи”, дадено на неговите последователи. Така въпреки промивката на мозъка и клерикалното индоктриниране, на което бил подложен Фридрих ІІ в годините, през които се намирал под наставничеството на свирепия Инокентий ІІІ, нищо не могло да попречи на Гласа на неговата Чиста Кръв да му разкрие Истината за Несътворения Дух и на неговата Божествена наследственост да го преобрази в живото проявление на Аристокрацията на Духа – в Универсален Император.
Преди да замине за Палестина през 1227 година, Фридрих ІІ се бил превърнал в Каменен Човек – в Хиперборейски Понтифекс – и си бил припомнил Кръвния Договор на белите Атланти. И той решил да се бори с всичките си сили, за да преобърне порядъка на европейското общество, който се основавал на единството на Култа, т.е. на Културния Договор. Решението, избрано от Фридрих ІІ, се състояло в подкопаването на тогавашното имперско единство, чиито монархии били напълно обусловени от Църквата, предоставяйки най-голямата възможна власт на Териториалните Сеньори: те щели да бъдат, разбира се, онези, които биха разпознали със своята Чиста Кръв Истинския Духовен Водач на Запада – този, който щял да дойде, за да установи Универсалната Империя на Духа. За разлика от това Голенската Църква, изправена пред нарастващата власт на князете, само виждала да се разпада политическото единство, толкова необходимо за нейните планове за световно господство: едно политическо единство, което било изградено на основата на безчислени престъпления, извършвани в продължение на векове на интриги и измами, което било проектирано в Тайната на бенедиктинските и цистерциански манастири и наложено в лековерните и боязливи умове на благородниците посредством заплахата за „изгубването на Рая”, отлъчването, шантажа на терора и всякакъв вид недостойни средства.
Това политическо единство, контролирано дискретно от Църквата, която сега разполагала с една могъща Банка и един военен Орден, се оказало фатално разклатено от Фридрих ІІ. През 1220 г., когато все още се подчинявал на плана на Голените, Фридрих ІІ предоставил на князете-епископи правата да регламентират търговския трафик в своите територии и да вземат решения за тяхното укрепяване. Но през 1232 г. тоъй удостоил със същите тези права Териториалните Сеньори, възлагайки им също така пълната юрисдикция на техните страни: на практика това означавало, че въпроси като тези за монетата, пазара, правосъдието, полицията и укрепленията оставали завинаги подчинени на властта на Териториалните Сеньори, без да имат вече нито Кралят, нито Папата някаква изпълнителна власт в своите съответни страни.
След смъртта на Фридрих ІІ в 1250 г. Голенската Църква никога вече не ще получи друга подобна възможност да изпълни плановете на Бялото Братство: в Германия ще настъпи Междуцарствието, по време на което Териториалните Сеньори ще стават все по-могъщи и независими; а във Франция ще управлява Филип ІV Хубавия, който ще завърши делото на Фридрих ІІ, пристъпвайки към унищожението на Ордена на Храма и разграждането на инфраструктурата на финансовата Синархия.
Като втора причина на провала на Голенския план – основната, езотерична причина – споменах „опозицията на Хиперборейската Мъдрост”: под това определение имам предвид, разбира се, съзнателната опозиция, която някои сектори провеждали срещу тайните интриги на Голените и техните цистерциански и тамплиерски организации.
Тези сектори, които схващали Хиперборейската Мъдрост, допринесли по значителен начин за обуславянето на провала на Голените; това били няколко групи, но сред основните следва да се споменат Богомилите в Италия, Катарите от Франция и Господарите на Тарсис от Испания.
Господарите на Тарсис били укрепнали в Испания, както в мюсюлманската, така и в християнската зона: в Турдес те запазвали своята епископия и собствеността на Вилата, където една част от фамилията оставала през цялата година; в Кордова и Толедо живеели винаги духовниците, които се посвещавали на преподаване; и в Каталуния и Арагон, а също така в няколко европейски страни, обитавали онези, които били теолози и доктори и получавали поканата на някой Сеньор да изпълняват службата на съветници или да наставляват кралските фамилии. Но където и да били, Господарите на Тарсис никога не забравяли своята Съдба и всичките им усилия били положени в подчинението на онези два принципа, в които се били заклели Каменните Човеци: съхраняването на Меча на Мъдростта и изпълнението на семейната мисия. Техният приоритет бил, разбира се, да оцелеят; но да оцелеят като Фамилия, което ги задължавало да се поддържат постоянно информирани за вражеската Стратегия, като се има предвид, че една от стратегическите цели, обявени от Врага, изисквала именно изтреблението на Дома на Тарсис. През ХІІІ век Господарите на Тарсис били напълно наясно с плановете на Бялото Братство и знаели колко близко били Голените до превръщането им в реалност. За да се противопоставят на тези планове, без да рискуват сигурността на Фамилията, господарите на Тарсис разбирали, че било необходимо да действуват, закриляни от един Орден на Църквата – един Орден, който обаче нямало да бъде контролиран от Голените, нито щял да се ръководи от бенедиктинския Устав: разбира се, подобен Орден не съществувал. Честта да го основе и да спаси чрез неговото посредничество най-здравата част от християнството се паднала на Свети Доминик.
[1] Лат. „Следователно” (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар