Книга Първа
"Изчезналият от Тафи дел Вайе"
Глава І
Запознах се с Белисена Вилка когато беше хоспитализирана в Невропсихиатричната Болница „Д-р Хавиер Патрон Исла” в град Салта с диагнозата „необратима старческа деменция”. Бидейски лекар в отделение „B” за неизлечимо болни, аз трябваше да се грижа за споменатата пациентка в течение на една дълга година, през която употребих всички средства, предоставени ми от психиатричната наука и моя обширен опит, за да се опитам – напразно – да я излекувам. Както ще се види по-нататък, нейната история беше написана от самата нея, докато пребиваваше в това печално затворничество. Тя посвети на тази цел цялото време, с което разполагаше, което беше много, тъй като лекарската комисия й беше позволила да пише, „предвид, че тази дейност оказва очевидни терапевтични резултати върху психичното състояние на пациентката”. Никой обаче не знаеше за какво се отнасят нейните писания и дали притежават някаква логическа свързаност – информация, с която би било полезно да се разполага за потвърждаване или коригиране на неблагоприятната й диагноза. Две причини възпрепятствуваха узнаването на съдържанието на нейните ръкописи: първата и основна се състоеше в това, че болната пишеше на кечуа сантягеньо – език, който се говори единствено в родната й област; тайно – както изглежда – Белисена Вилка беше превела ръкописите на испански няколко дни преди да умре; втората причина беше убийствената ревност, която тя проявяваше в стремежа си да избегне прочитането на текстовете – нещо, което един ден доведе до буен инцидент с една медицинска сестра, която бе дръзнала да хвърли поглед върху една от нейните страници. Но, тъй като това, което ни интересуваше, беше да я държим спокойна, а писането допринасяше за поддържането й в това състояние, бе взето решение да не се противоречи на нейните маниакални желания и й беше позволено да крие ръкописите в едно куфарче, с което тя не се разделяше в нито един момент. Въпреки това, част от нейната история ми беше разказана от самата нея по време на лечението й – било посредством дълги монолози, до които често я довеждаше психоанализата в дните, в които известна умствена стабилност позволяваше такава терапия, или неволно – когато третирането чрез наркоза я потапяше в дълбока дрямка, по време на която обаче никога не отслабваше говорната дейност. Естествено, не би трябвало да се приемат нейните декларации не само поради състоянието й на психично болна, но и поради самото звучене на същите, които бяха невероятни и изумителни: едва ли някога би могъл да се определи с по-голямо право нейният разказ другояче освен като собствената история на една луда.
Състоянието на умствено разстройство на Белисена Вилка сигурно ще разубеди читателите относно истинността на разказаните събития. Това е разбираемо, тъй като само допреди една година аз самият бих направил всичко възможно да възпрепятствувам излагането на един материал, който благоразумието и професионалната етика препоръчват да се държи в ограничените сфери на клиничната история и личното досие.
Но именно тук внезапната смърт на Белисена Вилка щеше да разклати тази рационална гледна точка и да ме доведе до мисълта за това, как историята е съхранила преминаването на уважавани личности през килиите на знаменити лудници. Спомних си за Ницше, Езра Паунд, Антонин Арто, шахматиста Мърфи, математика Кантор и мнозина други. Разсъдих, че тези знаменити личности са проявявали симптоми на изострена шизофрения, както и моята пациентка, – което означава, че съзнанието е фрагментирано, но не се е разпаднало, – и че могат евентуално да възникват състояния на временна яснота, в които поведението е повече или по-малко нормално. Казах си, че ако Кантор е развил своята гениална теория за трансфинитните числа в лудницата и ако Ницше по време на десетте години на своята хоспитализация е можел да цитира Омир, Емпедокъл и почти всеки класик на древногръцки по памет, би било възможно в една безкрайно по-малка степен и разказът на Белисена Вилка да бъде отчасти истинен. Разбира се, този очевидно несъстоятелен силогизъм ще изнанада читателя; но работата е там, че аз бях помислил всичко това прибързано, прекалено прибързано – защото Белисена Вилка беше убита.
Коментари
Публикуване на коментар