Книга Първа
Глава ІІ
Това неприятно събитие смути безукорното функциониране на Болницата, потапяйки всички ни в едно състояние на дискомфорт и неописуема тревога. Особено засегнат се оказа нашият директор – изтъкнатия д-р Кортес, който се боеше, че скандалът би могъл да опетни името на прославения местен герой, носено от Болницата – нещо, което според ясната му логика, би повлияло на чековете, които влиятелното семейство на покойния изпращаше всеки месец. Не ще отегчавам читателя с подробности, тъй като този случай бе достатъчно коментиран от пресата и ако желае да го направи, той би могъл да направи справка в ежедневника „Ел Ералдо” от Салта в изданията от седмицата между 7 и 15 януари 1980 година, където ще намери цялата информация. Тук ще припомня само същественото, тъй като развитието на този действителен случай, изисква да се разгледат странните обстоятелства, при които бе извършено престъплението и мистерията, която го обгръща; ... и която все още остава, тъй като полицията не успя да го изясни и почтените служители изразяват съмнения относно въпроса дали някой ден това ще бъде възможно. Защото два елемента, колкото абсурдни, толкова и ирационални, се намесваха по решителен начин във фаталнния инцидент, възпрепятствувайки всяка възможност за изграждане на логически последователни хипотези; първият от тях е един безспорно потвърден факт: престъплението беше извършено в една килия за психично болни, херметически затворена с тежка стоманена врата, между 0.00 и 2.00 часа на 6 януари, без никой – абсолютно никой – да е влизал по време на този интервал. Това беше установено – за щастие – благодарение на едно случайно събитие.
Тъй като предишната вечер беше 5 януари, т.е. деня на празника на Тримата Влъхви, част от персонала бе отишъл да раздава подаръци в Детската Болница и в Сиропиталището „Св. Франциск Асизки”. Между тях беше и нашият изтъкнат директор, д-р Кортес, който в 23 часа вече се беше върнал, все още носейки костюма на Дядо Коледа и канейки се да направи всекидневната обиколка, която от много години прави по всички отделения, за да събере на последните доклади. И така, самият д-р Кортес беше видял Белисена Вилка за последен път жива в 23.50 часа, когато поради една истерична криза в нейната втора фаза тя предизвика общ безпорядък в отделение „Б”: тичайки отчаяно в ограниченото пространство на своята килия с втренчени и изцъклени очи, крещейки същевременно „Пачачуткий, Пачачуткий” – думи, които в този момент бяха непонятни, макар и да се разбираше, че принадлежат на езика кечуа. От друга страна, пристъпът беше симптоматично анормален за нея.
Д-р Кортес предписа една незабавна доза валиум, потапяйки нещастната Белисена Вилка в дрямка, от която тя щеше да излезе само за миг, за да съзре приближаващата се Смърт, както се отгатваше от израза на неизмерим ужас, който се бе отпечатал върху лицето й, когато бе намерена, вече мъртва, три часа по-късно. И тук възниква мистерията – първият елемент, който обърка и изненада опитните полицаи: след като се бяхме погрижили за пациентката, беше 0.00 часа и всички напуснахме килията, която бе заключена от д-р Кортес, по невнимание поставяйки ключа в един от джобовете на своя костюм на Дядо Коледа и забравяйки по-късно да го остави на общия панел за ключовете. В три часа през нощта сестрата на смяна, идвайки при болната, за да извърши обичайната обиколка, забелязала липсата на ключа, която никой не знаел как да обясни. Заключила от това, че е бил взет от д-р Кортес и тъй като дупликатите се намират в кабинета на същия, не й оставала друга алтернатива, освен да му се обади у дома. Но не се оказало необходимо да го прави, тъй като операторката на вътрешния комутатор съобщила, че докторът все още се намира в болницата, макар и да се кани да си тръгва. Уведомен по този начин за своята грешка, той решава да се изкачи до отделение „Б”, за да предаде ключа и да направи един кратък очен преглед. Тоест по време на тези три часа ключът – единственото средство за отваряне на блиндираната врата на килията – е бил на разположение на д-р Кортес. Но директорът на болницата беше човек с призната социална траектория, чиито морални добродетели бяха винаги възхвалявани като пример, достоен за подражание, и в който най-сетне никой не би дръзнал да се усъмни, нито дори опитният полицай Майдана, натоварен с разследването на случая.
Накрая д-р Кортес отвори вратата на килията, съпроводен от мен и сестра Гарсия точно в 3.05 часа. Една пронизваща и сладникава миризма бе първото, което привлече нашето внимание. Това беше един аромат като дим от сандалово дърво или тамян и изглеждаше толкова неуместен тук, че се спогледахме объркани. Но това бе само за миг, тъй като онова, което видяхме после, съсредоточи цялото ни внимание.
Белисена Вилка лежеше в леглото си, несъмнено мъртва от известно време – с подуто гърло, причинено от удушаването, на което е била подложена. Оръдието на убийството – едно въже с цвят на слонова кост – все още беше омотано около главата й, но вече разхлабено. И двата края падаха леко върху гърдите й към рамката на леглото.
Това бе една гледка толкова ужасна, че опитната сестра Гарсия издаде вик на уплах, олюлявайки се назад, и трябваше да я подкрепим за раменете, въпреки че краката ми не бяха съвсем твърди. И имаше защо: мъртвата държеше ръцете си, сграбчили завивките от двете страни на тялото – положение, в което е трябвало да се намират в момента на смъртта и което вкоченяването на трупа беше запазило – нещо, което показваше, че не се е защитавала от своя мистериозен убиец. Той трябва да й е внушавал такъв ужас, че макар и наблюдавайки как усукват въжето около врата й и след това, чувствувайки как то се затяга и прекъсва дишането й, тя бе успяла само да се вкопчи отчаяно в завивките. Този извод се потвърждаваше от наблюдението на израза на лицето: очите огромни и изцъклени, а устата полу-отворена, позволявайки да се види подутия език, който изглежда се бе пречупил в една незавършена дума – нещо, което може би никога не е било произнесено, навярно мистериозната пачачуткий.
Ще изложа сега втория абсурден и ирационален елемент, който, намесвайки се с непреодолима тежест в конкретното, елиминираше каквато и да било надежда да се намери едно бързо и просто обяснение. Ще обясня по-подробно. Неразбираемият факт, че вратата е била заключена с ключ, когато е било извършено престъплението – първият елемент – би могъл да се пропусне, формулирайки логически, макар и невероятни хипотези, че убиецът е притежавал друг ключ или че е съществувала една конспирация от страна на членовете на лекарския екип и т.н. В края на краищата такива хипотези формулираше полицията и това, към което те се стремяха, беше да освободят случая от всякаква „мистерия” или свръхестествена илюзия. Но въжето с цвят на слонова кост – вторият елемент – представляваше един обект прекалено осезаем, за да бъде игнориран.
Вторият елемент бе свидетелство, че нещо зловещо и ирационално се бе настанило неотвратимо между нас. Ставаше на дума за едно въже, дълго един метър, направено от коса – както изглежда човешка – сплетена и боядисана. Но необичайното беше представено от двата златни медальона – по един във всеки край, въртящи се лудо на два малки златни конуса. Медальоните сами по себе си представляваха най-абсурдното нещо в цели комплекс: напълно еднакви по своята форма като Звездата на Давид, не бяха такива обаче гравюрите и надписите върху тях. Единият имаше ясно изрязана в релеф четирилистна детелина, поставена в централния шестоъгълник; а другият изобразяваше един плод, който несъмнено беше нар.
Сториха ми се подобни на някои масонски украшения, които бях виждал в една изложба на Ротарианския Клуб; но познанието ми се ограничаваше доколкото ми служеше паметта и заключих, че единственият момент на подобие между едните и другите беше Звездата на Давид, която, както всички знаят, се образува от два сплетени равностранни триъгълника. Това е един символ, възприет от хилядолетия от еврейския народ, за да се идентифицира, както може да се установи днес, виждайки го върху знамето на държавата Израел.
Задните части на медальоните съдържаха надписи. Но вместо да изяснят нещо, те увеличаваха нашето объркване, тъй като бяха формулирани на два различни езика. Едната фраза, гравирана хоризонтално в центъра, беше изписана с еврейски букви, макар тези знаци да не бяха еднакви във всеки от медальоните. Обикаляйки в кръг около тези думи имаше друг надпис с латински букви – този път идентичен за двете украшения. В този момент никой не можеше да изясни на какъв език принадлежаха: „ada aes sidhe draoi mac hwch”. Еврейските думи от своя страна гласяха: тази върху нара – בונח; а върху детелината – וחבח.
Както ще се разбере, това любопитно въже с украшенията издаваше едно цялостно впечатление, че представлява нещо за церемониална или религиозна употреба – атрибут, който офицер Майдана долови веднага, тъй като при разглеждането му не можа да избегне един жест на отвращение и едно възклицание:
– Пфу! Това е нещо еврейско!
Коментари
Публикуване на коментар