Книга Втора
Ден Двадесет и Осми
Рус Баал – Скалата на Сатурн – се намира на пет километра от Онуба – настоящия град Уелва – на едно възвишение, високо 37 метра, което господствува над областта на Палос, тоест над левия бряг на сливането на реките Тинто и Одиел. В Епохата, когато финикийците завладели Онуба, те издигнали Храма на Рус Баал специално, за да удовлетворят молбата на еврейските търговци, които които наемали корабите им до тези далечни пристанища. Това било в дните на Соломон, когато богатството на Израил можело да наема финикийската флота: „Всичките чаши, които ползуваше за пиене Цар Соломон, бяха от злато, и всичките съдове на дома от Ливанско дърво бяха от чисто злато. Нямаше нищо от сребро, то не се ценеше във времената на Цар Соломон, защото Царят имаше в морето една флота от Тарсис, заедно с една от Хирам; и на всеки три години идваше флотата на Тарсис, която докарваше злато, сребро, слонова кост, маймуни и кралски пауни” [ІІІ Царства 10;21-22]. Както се чете в другите глави от Книгата на Царете, Соломон, който действително е притежавал Хокма, открил, че YHVH се проявява и под други Аспекти, които като цяло могат да се идентифицират с чуждите Богове, и той им отслужвал Култ или позволявал на Свещениците да го правят и да им издигат олтари и Храмове. С „корабите от Тарсис” пътували следователно Свещениците, които изискали да се построи Храма на Рус Баал в далечната Тартесида. Двеста години след Соломон и петдесет преди превземането на Тарсис от Картаген – колония на Тир, – Исайя, който също притежавал Хокма и следователно е познавал плана на Голените, могъл да „предскаже” с математическа точност близкия му край: „Плачете, кораби на Тарсис, защото опустошено е вашето пристанище”. „Кой го запланува?”. „YHVH Саваот го запланува, за да посрами гордостта, да унижи славата на всички Господари на тази страна” [Исайя, 23;1, 8-9]. Но още в дните на Соломон най-важната финикийска колония след Тир била Сидон, в чието пристанище идвали и заминавали „корабите от Тарсис”: „Сидон” обаче не е финикийско, а гръцко име, – страна, с която пунийците били съюзени срещу мидийците или персийците; – какво означава това име, какъв е неговия произход? –„Голямо Нарово Дърво” – ни повече, ни по-малко, тъй като Нар на гръцки се казва Сиде – Σιδη; що се отнася до произхода – гърците го нарекли така заради един еврейски култ, който се практикувал там под покровителството на Цар Соломон, тоест Култа на Египетската Божествена Майка – Сиде, Великото Мъдро Нарово Дърво – Риммóн Бина на иврит. Сиде – като Анкиноя – била съпруга на Бел в гръцките Митове.
Еврейските Свещеници пренесли сетне този Култ на Великата Майка Риммóн Бина във финикийските колонии и дали името покрай другите и на настоящия андалуски град Гранада. Действително, финикийците основали една укрепена фактория която нарекли Риммóн в чест на Култа, практикуван от техните основни клиенти, но туземните иберийски народи, които били пеласги като етруските, наричали плода с думата грана, която има същия корен като римо-етруската malumgranatum, т.е. „плод с много зърна”. И онази крепост на семитските търговци – Риммóн – била наричана локално Граната, Гранад и Гранада. В действителност мястото, избрано от финикийците, за да установят своята фактория, било едно кръстовище на иберийските пътища, вече заето от самите ибери и от гърците, както по-късно щяло да бъде от турдулите, тартесяните и келтите; но тъй като основната цел била търговията, подразбира се, че всеки народ укрепявал своя особена градска база и така възникнали няколко много близки градчета така, че по-късното им обединяване образувало съвременния град Гранада. Например, срещу Гранада съществувал един прастар град, съвременен на Тарсис, наричан Вира или Виря на индо-европейски език – както се произнася на санскрит или ирански, – което означава Полубожествен Човек, Герой, Човек, причастен към Божествеността, Мъдър Воин и пр. И двата града, единият обитаван от привърженици на Кръвния договор, тоест Вира, а другият от твърди защитници и разпространители на Културния Договор – Гранада, не можели да живеят другояче, освен в постоянен конфликт. Разбира се, времето показало, че най-малкото в този случай Богът на Гранада бил по-силен от Бога на Вира и Гранада накрая покорила Вира и другите градове, поглъщайки ги в своите стени. Това било взето от евреите като безпогрешен знак за нейната месианична съдба и те не го забравили никога.
Вира не бива да се бърка с Илибери, Илиберри или Елибери – Елиберге, която споменава гъркът Хекатей, защото това са били различни градове. По време на римското владитечство градовете все още били разделени и тази ситуация се запазила дори и при вестготите. Арабите – като компенсация за услугите, предоставени за тяхното нашествие – предали на евреите контрола над града Гранада или Гарната съгласно новото му название; и оттогава насетне го наричали „Замъка на юдеите”. Но те правят и нещо повече: след като разрушават Илиберри, установяват свое стопанство в сърцето на Кастала, Казала или Гасела, по-широко известна като Кастиля – един друг съседен град – и улесняват икономическата експанзия на Мединат Гарната, „Обителта на Юдеите”. Това е краят на Ел-Вира или Елвира, чиито обитатели трябвало да капитолират след хиляди години на съпротива, да напуснат хълма със същото име и да се преместят в Гарната. Същото ще се случи с Мединат Алхамбра и Мединат Кастиля: всички накрая падат под контрола на „евреите от Гранада”. През ХІІІ век, когато се случват разказваните събития, е останало единствено арабското Царство на Гранада, представлявайки град, съставен от влиятелния „еврейски квартал”, разположен в първоначалното местоположение на Замъка на Гранада, арабския квартал на Алхамбра, мосарабския квартал на Кастиля от прастар гало-римски корен и обезлюдената Елвира. Накрая ще добавя, че ако евреите наричали нара „риммóн”, арабите го познавали като „роман”, което обяснява защо за известно време градът бил наричан Хизн-Ар-Роман, което означава „Замъкът на Нара”. Но на един или друг език – вижда се, че значението на името не се е променило за хиляди години.
Именно в светлината на тази мисионерска активност на еврейските Свещеници, които пътували с „флотите на Тарсис”, трябва да се разглежда основаването на Храма на Рус Баал или на Скалата на Баал. Финикийците посвещавали всеки град на Баал и Го обозначавали с едно особено Име: така Баалът на сидонците се наричал Баал-Сидон, този на Тир – Баал-Цур, а този на обитателите на Таршиш – Баал-Тарс. От трите основни Аспекта на Баал, тоест Баал-Хон – Производителя, Баал-Таммуз – Съхранителя, и Баал-Молох – Разрушителя, евреите приемали последния като персонификация на YHVH Саваот – Аспекта Нецах на „YHVH на Воинствата”, който води към Победата чрез унищожаване на враговете на Избрания Народ или Шехина. Храмът на Рус Баал бил обаче посветен на Култа на Баал-Таммуз или Йехова-Адонай. Когато Домът на Тарсис придобива това иберийско Владение, вече освободено от финикийците чрез една кръвопролитна война, Култът на Баал-Таммуз-Йехова бил прекратен и мястото се посвещава най-напред на Култа на Огъня и в една втора културна инстанция – на Култа на Студения Огън.
След нашествието на Хамилкар Барка и разрушаването на тартесянската Империя, Голените установили Култа на Баал-Молох в Рус Баал чак до повторното завладяване от римляните. Те именно били онези, които разпознали в Баал-Молох и Йехова Бога Сатурн и които нарекли Рус Баал „Скалата на Сатурн”. Но Сатурн е не друг, а гръцкият Бог Кронос или Хронос, който тогава бил активен в римския пантеон; Свещениците на Сатурн, както ще се види, само заменили Култа на Сатурн с този на неговата внучка Прозерпина или Персефона. Лесно е да се покаже, сравнявайки еврейския Мит с гръцкия, че Йехова е еквивалентен на Кронос и – разбира се – на Молох и Сатурн. Като начало: Кронос е син на Уран – Върховното Небе, както YHVH Елохим е на Ехйех: и двамата – Кронос и YHVH Елохим –са Богове на иманентното Време на Света, Хронос или Берешит. И най-важното: и двамата са врагове на Циклопите, тоест на белите Атланти. В тази връзка, полезно е да се припомни това, което разказват гръцките Митове относно Уран, Кронос, Зевс, Деметра и Персефона и да се обяснят тези легенди посредством Хиперборейската Мъдрост.
Уран е Върховното Небе, Баща на Титаните, Титанидите, Циклопите и Хекатонхейрите – поколения Богове, от които произлизат останалите гръцки божества и човешкият род. Което означава, че Уран е една друга репрезентация на Източника, от който са дошли във Вселената нейният собствен Създател Йехова-Сатана и следващите Хиперборейски Духове – първите „Богове”, както „Предателите”, които оковали своите Другари към животинския човек, така и „Лоялните” или „Освободителите”, които се стремят към неговата ориентация и Завръщане в Източника. Но един от синовете на Уран – Кронос-Йехова кастрира своя Баща и обявява война на Циклопите, на които забранява да обитават обичайната си обител и ги захвърля в Подземния Тартар. Това означава, че Кронос-Йехова затваря достъпа до Източника – точката на произход и завръщане на всички Несътворени Духове като Него самия, „кастрирайки” Принципа Породител на Боговете – предотвратявайки тяхното Божествено раждане. Тогава той се оказва въвлечен в една война с Циклопите. Но кои са били Циклопите? Разбира се – белите Атланти, Оръжейните Конструктори на Атлантида: според гръцките легенди Циклопите изработили лъка и стрелите на Аполон Хиперборейски и неговата сестра Артемида – Богинята-Мечка; преди това – по време на войната на Кронос-Йехова – те предоставили на Зевс Оръжията на Гърма, Мълнията и Светкавицата; на Посейдон – Царя на Атлантида – Оръжието на Тризъбеца; и на Хадес или Видес – знаменития Шлем на Невидимостта. След Битката за Атлантида и Катаклизма, който потопил техния Континент, белите Атланти трябвало да отидат към пъклените земи, където обитавал единствено животинския човек и хибридните, най-деградирали Раси на Земята: именно тогава легендата представя Циклопите – Божествените Конструктори – като бродещи из подземните области. По време на своя преход през онези земи на лудостта, както вече видяхме, те вървели, преследвани отблизо от тъмните Атланти – следовниците на Кронос-Йехова.
Но Кронос, въпреки всичките си усилия, не може да възпрепятствува раждането на Зевс – един друг Син на Източника. Образът на Зевс е бил безобразно изопачен от Свещениците на Културния Договор, но – връщайки се към най-древните версии на Мита, – може да се разпознае в Него Кристос Луцифер – Господаря на Венера, който се спуснал в Атлантида, за да донесе Грала, който щял да направи възможни ориентацията и освобождението на Духа, окован към Материята – пробуждането на Духа на Човека. Затова Зевс е естествен съюзник на Циклопите, които му предоставят Оръжията, с които той побеждава Кронос-Йехова и установява своята власт в олимпийския регион на Земята, т.е. в К’Таагар, където започва Пътя към Венера. Зевс-Луцифер се бори срещу Кронос-Йехова в компанията на Посейдон и Хадес и с техническата подкрепа на Циклопите. След като побеждават – в една примитивна версия на Битката за Атантида – Боговете се установяват в определени части на Вселената: Зевс-Луцифер отива на Олимп, тоест в К’Таагар, но отвъд неговата Порта – неговата истинска обител се установява „в Небето”, тоест на Венера; Посейдон – в Атлантида като Цар и също като Бог на Морето; а Хадес също отива в К’Таагар, но без да се завръща на Венера, както прави Зевс-Луцифер, а оставайки като Господар на земната Обител на Боговете-Освободители на Духа на Човека – едно място, което Свещениците на Културния Договор, както бе казано в Ден Десети, отъждествили с подземния Тартар: Хадес е, следователно, Видес – Господаря на К’Таагар.
С Деметра – една Дъщеря на Източника – Зевс поражда Персефона, тоест Прозерпина – Богинята, която римските Свещеници на Сатурн-Кронос-Йехова призовавали в Рус Баал за своя Култ и на която посветили Картагенския Храм на Баал-Молох-Йехова. Тя била една Жестока Богиня, която обитавала в подземния Тартар, заедно с Хадес, и се съгласувала перфектно с онази далечна област на Тартесида, прочута от античните легенди, които я означавали като дом на Медуза. Деметра била Богинята на Пшеницата, която за пръв път дала на човеците това зърнено растение и която живеела заедно със Зевс на Олимп. Тя нямала други деца освен Персефона, която била отвлечена от Хадес и отведена в Тартара – в една Обител, за която трябвало да се прекоси Страната на Мъртвите, та да се стигне до нея. Гръцкият Мит разказва, че тогава, натъжена от нейното отсъствие, Деметра напуска Олимп и се спуска на Земята, за да я търси, защото не знаела за нейното подземно местонахождение. Така тя научава, че Зевс е бил съучастник на Хадес в Отвличането. В течение на девет нощи Деметра напразно търси Персефона, носейки по една факла във всяка ръка; накрая, водена от Хеката – Богинята на Магьосничеството, която среща на един кръстопът, – тя открива, че Персефона се намира в Страната на Мъртвите. Спуска се дотам сама, за да установи, че окончателното завръщане на дъщеря й е невъзможно: Персефона е изяла едно зърно от нар и вече не може да се завърне в света на живите, защото всеки, който е вкусил храна в Страната на Мъртвите, остава там затворник завинаги: в Преизподнята трябва да се пости, за да се избегне Смъртта. Накрая Деметра се завръща в Олимп с Пердехона, която при все това трябва да се завръща периодично в Преизподнята, за да реализира Смъртта. Митът за Персефона съставял част от Елевсинските Мистерии, където той бивал езотерично обясняван на Посветените. Атрибутите на Деметра от друга страна били Пшеничният Клас и Жеравът.
Дотук с гръцкия Мит; но какво се крие зад легендата за Деметра и Персефона или Прозерпина? – Вече обясних, че Хадес е деградираното име на Видес – Господаря на К’Таагар, когото конспирацията на Културния Договор отъждествява с един Бог, който е Господар на Преизподнята или Тартара. По същия начин Свещениците хвърлили там Персефона – една прастара бяла Атлантска Богиня. Коя имам предвид? – Фрия, Съпругата на Навутáн . За да се открият истинските факти зад историята на Персефона и да се интерпретира мотивът за клеветата, трябва да се има предвид, че за Белите Атланти – както и за всеки член на Хиперборейската Раса – „Съпругата” е също така „Сестрата” – идентичност, която отива отвъд една проста символична асоциация и отпраща към Мистерията на Изначалната Партньорка на Несътворените Духове. Фрия освен Съпруга е по този начин и „Сестра” на Навутáн и затова Дъщеря като него на Ама – Девата от Агарта или от К’Таагар, която гръцките Свещеници от Културния Договор отъждествили с Деметра, Богинята, която за пръв път дала на човеците Пшеничното Растение – Носителката на Семето. Затова и не се споменава никога за един Син на Деметра, когото тя била заченала, бидейки Дева, на Венера, тоест на Олимп, както вече разгазах в Ден Дванадесети. Нейният духовен Син – Навутáн – се само-разпъва на Дървото на Ужаса – Нарът на Живота, за да открие Тайната на Смъртта, и именно неговата Съпруга Фрия ще бъде тази, която ще го възкреси, като му разкрие със своя танц Тайната на Живота и на Смъртта. Затова легендите споменават само Фрия-Персефона, чийто спомен бил дълбоко вкоренен у народите на Кръвния Договор, докато хвърлят мантията на едно Табу върху Подвига на Навутáн : тъмните Атланти и Свещениците на Културния Договор искали да скрият с всички средства по-сетнешното наследство, което възкръсналият Велик Бял Водач оставил на човеците, тоест Мистерията на Лабиринта.
Навутáн е бил в действителност истинският вдъхновител на Мистерията на Лабиринта, при чието преминаване на Хиперборейския Посветен се предавал един знак, наричан Тиродингибур, образуван с Несътворени Вруни. Този знак позволявал на окования Дух да се пробуди и да се ориентира към Източника, намирайки изхода от Лабиринта на Илюзията, заблуден в който се намирал. Но – както и в случая с Подвига на Навутáн – изходът никога не ще може да се намери, ако Героят не разчита на помощта на своята Изначална Партньорка: иначе той може да умре духовно след края на деветте нощи висене на Дървото на Ужаса. Така културната лъжа на Свещениците искала Ама-Деметра да търси Фрия-Персефона в продъжение на девет нощи. Тази, която я довежда накрая, е Хеката, с която тя се среща на един кръстопът, тоест във вътрешността на един Лабиринт: Хеката, следователно, е една обща репрезентация на това, което индивидуално е била Фрия за Навутáн – Изначалната Партньорка. За древните гърци на всички кръстопътища се намирала Хеката, готова да ориентира заблудения пътник към неговата най-добра съдба – символ, който, както се вижда, идвал от много далеч. Но тази Чудодейна Богиня, на която били издигани трилики статуи, посочващи тройната природа на белия човек – физическо Тяло, Душа и Несътворен Дух – накрая се оказала превърната в Богинята на Магьосничеството и Вещица – последица, разбира се, на Културния Договор.
Естествено, „отвличането” на Фрия-Персефона е едно духовно отвличане, осъществено от самата Нея, за да възкреси своя Съпруг – тоест това е импулсът на един свещен екстаз. Зевс-Луцифер – уж Бащата на самия Навутáн , и Хадес-Видес – Господаря на К’Таагар, са „Мъдреците на Хиперборея”, с които Тя се съветва за начина, по който да спаси Навутáн . И съветът, който получава от Тях е такъв, че я решава да се спусне в Преизподнята на Илюзията – в Страната на „духовно” Мъртвите, тоест на Земята – в Света на Спящите Хора. А се знае, че който се „храни” от Илюзията – който позволява да влезе в неговата Самост Великата Измама на Единния, – той остава завинаги окован в Материята и вече не може да се завърне в Източника: заблуждава се в Омагьосания Лабиринт на Топлия Живот. Но Фрия не е опитвала от Забранения Плод – тя била свободна да се завърне, ако пожелае, в Източника като носителка на Тайната на Смъртта: нейното решение било да възкреси Навутáн , разкривайки му посредством танца познанието за Ключа Кâлачакра. Но затова, трябвало да повярва в Смъртта – трябвало да изяде едно зърно от Нара и да се преобрази в Яребица – трябвало да мине отвъд Маската на Смъртта и да стигне до дълбината на Самостта на Навутáн . И Навутáн , като се видял изправен пред Смъртта, се пробудил и разбрал Смъртта, възкръсвайки сетне и разкривайки на Спящите Човеци Тайната на Лабиринта. Но в това наследство Навутáн обрекъл своята Божествена Съпруга, която се съгласила да остава периодично в подземния Тартар – тоест в Света на Спящите Човеци – и да се явява пред тях в Образа на Смъртта: за да я преодолеят те в Мистерията на Студения Огън и да възкръснат също така като Каменни Човеци – като Хиперборейски Посветени, като Мъдри Воини.
Едно бледо отражение на тази част от историята се съхранява в легендата за Младата Пердика – „Сестра” и затова Съпруга на Дедал, „изобретателя” на Лабиринта – тоест на Навутáн : когато Пердика паднала в една Бездна, Богинята на Мъдростта Атина се смилила над Нея и я превърнала в Яребица, откъдето възникнало гръцкото вярване, че танцът на яребицата разрешавал загадката на Лабиринта, което породило една Колегия от Жрици, отдадени на възпроизвеждането на този танц.
Вече обясних, че Кронос-Сатурн-Йехова „затваря достъпа до Източника – точка на произход и завръщане на всички Несътворени Духове”, тоест прегражда Пътя към Изхода на Лабиринта. В критския Мит изобретателят на Мистерията на Лабиринта е Дедал-Навутáн , а този, който прегражда прохода към Изхода е Минотавъра – едно същетво получовек-полубик. Но Богът, който също имал крака на бик бил Дионис – дефект, който го принуждавал да носи високи обувки или котурни; и Дионис – Богът на Виното – бивал класически уподобяван на Йехова от древните евреи, които виждали и в двамата Бога на Ечемика. Така се затваря един кръг, очертан от Свещениците на Културния Договор, в който се обединяват в различни Епохи и места репрезентациите на Кронос, Сатурн, Йехова, Дионис-Сабазий и Минотавъра или Стража на Изхода.
Накрая ще кажа, че във времената на Пророк Амос – VІІІ в.пр.Р.Хр. – идентичността на Йехова и Сатурн вече е била установена и приета от Свещениците: „Вие сте отнесли Светилището на Сакут, Сатурн, идола на Вашия Бог; но Аз ще ви изселя отвъд Дамаск – казва YHVH, чието име е Адонай Саваот” [Амос, 5; 26-27]. Но ситуацията не се изменила след Вавилонския Плен, тъй като в Епохата на Пророк Йезекиил – VІ в.пр.Р.Хр. – се почитали без различие Йехова или Таммуз-Адонис, тоест Адонай: „Сетне ме доведе до входа на портата на Храма на YHVH, която гледа на Север, и видях, че там имаше седнали жени, оплакващи смъртта на Адонис (Риммóн) Таммуз” [Йезекиил, 8; 14].
Коментари
Публикуване на коментар