Книга Втора
Ден Осемнадесети
През 1118 година деветимата Голени най-сетне намерили Ключа на Соломоновия Храм с одобрението на Бялото Братство: това са трима Посветени Свещеници, натоварени с локализирането на Скрижалите на Закона, и седмина Рицари за охрана. Един от Посветените е Граф Хуго дьо Шампан, в чиито земи бил установен Цистер, който е роднина на Крал Балдуин Йерусалимски и урежда без затруднения заемането на желаното място: това е традиционното местоположение на Храма на Соломон. Тяхното пребиваване за няколко години на това място щяло да ги отличи с името Рицари на Храма, което приели по-късно, но те предпочитали да се наричат Единствени Пазители на Соломоновия Храм. Накрая, след много търсене, медитиране, размишляване и схващане на природата на Тайната, като разполагали също така с помощта на „Ангелите” от Бялото Братство, Тамплиерите били в състояние да намерят Кивота. И когато Тайната попаднала в техните ръце и те се приготвяли да я съпроводят до Европа, към тях се присъединили Бера и Бирса – същите Безсмъртни, които убили Враите от Дома на Тарсис. Бялото Братство изпратило Бера и Бирса от Чанг Шамбала, за да съпровождат пренасянето на Кивота до Клерво и да гарантират, че той ще пристигне без проблеми; след като стигнели там, те възнамерявали да придобият Меча на Мъдростта и да оправят неуредените си сметки с Дома на Тарсис. Ще отложа за момент разказа за последиците, които тази нова поява на Безсмъртните щяла да има за Господарите на Тарсис.
Най-важното сега е да се подчертае, че през 1128 година Кивотът е установен в Клерво – във властта на най-висшите сановници на Синагогата и Голенската Църква, в Сърцето на Колегията на Строителите на Храмове. По този начин се развило второто движение.
Триумфалният резултат на двете движения подтикнал Голените да пристъпят незабавно към третото. В Шампан се намират шестимата Рицари, пренесли Кивота, заедно с Бера и Бирса, които все още остават в Клерво, наставлявайки Колегията на Строителите, и се уговаря те да бъдат организирани в Рицарски Орден. С тази тайна цел Свети Бернар свиква през 1128 година един Събор в Троа, в областта Шампан, на който присъствуват в пълния си състав бенедиктинските и цистерциански духовници: Епископи, Абати и Приори от всичките манастири на Ордена, които идват със съзнанието за важността на събитието и желаят да видят отблизо ужасяващите Безсмъртни Бера и Бирса, които също ще присъствуват. На Събора в Троа се одобрява сформирането на Ордена на Храма и се поверява на Свети Бернар редакцията на неговия Устав. Това ще бъде един монашески Устав, предимно цистерциански, но допълнен с нормите и положенията, които регулират военния живот: начело на Ордена ще има един Велик Магистър, който ще зависи само от Папата; мисията на Ордена ще се състои в сформирането на една войска от Рицари за борба срещу сарацините в Ориента и Испания; на Запад Орденът ще притежава владения, подходящи за практикуването на монашеския живот и осъществяването на военно обучение; Орденът на Храма ще бъде упълномощен да получава всякакъв вид дарения, но Рицарите ще трябва да спазват обет за нищета, и пр.
През останалата част от ХІІ век Орденът се разразства във всички посоки и през ХІІІ век се превръща в една истинска икономическа и военна сила, подчинена единствено – и то до известна степен – на властта на Църквата. Имайки предвид, че тайната цел на кръстоносните походи била придобиването на Кивота на Завета на Йехова-Сатана с Избрания Народ и че тази цел вече била постигната, очевидно е, че поддържането на Свещената Война не е имало друго предназначение освен укрепването на Ордена на Храма и на Църквата: следващите Кръстоносни Походи в действителност позволили на Папите да демонстрират своята власт над Кралете и Благородниците, а на Ордена на Храма да увеличи своите богатства. Така папството достигнало своята най-висока степен на престиж и то можело да свиква Кралете на Франция, Англия или Германия на „кръстоносен поход за Нашия Господ Христос” и евентуално дори да премахва някой потенциален враг на своите планове за европейска хегемония като например Император Фридрих Барбароса, който така и не се завръща от Третия Кръстоносен Поход. И докато войната продължавала и войската на Изток се усъвършенствувала професионално, превръщайки се в необходимост за всички операции, Орденът продължавал да изгражда своята страховита икономическа и финансова инфраструктура: казвало се, че тази мощ щяла да служи за поддържането на Кръстоносния Поход на Рицарите Тамплиери, но в действителност се подпомагало основаването на финансовата Синархия. Орденът скоро развил на базата на неизброимите си владения във Франция, Испания, Италия, Фландрия и пр., една банкова мрежа, която работела с най-новата система на „разписките”, изобретена от еврейските банкери от Венеция, и имало свое централно седалище в Дома Тампл в Париж – една истинска Банка, оборудвана със Съкровищница и Трезор. Естествено, те практикували заемане с лихва на Благородниците и Кралете, чиито „полици” и други най-авангардни за Епохата документи се съхранявали в подсилените каси на Ордена. Между другите отговорности им било поверено администрирането на фондовете на Църквата и събирането на данъците за френската корона.
Тамплиерите заемали в Испания няколко места, сред които се числяла Крепостта на Монсон, която след смъртта на Алфонсо І Воина им била предоставена във владение: оттам те „се сражавали срещу неверника” съгласно Устава на Ордена. Тази крепост се намирала в Уеска, на бреговете на река Синка – тогава Кралство Арагон: и натам се отправили Бера и Бирса след Събора в Троа, съпроводени от една голяма свита цистерциански монаси. Безсмъртните щели да проведат един „Голенски Таен Събор”, в който щели да се установят директивите за следващите сто години – дата, в която те щели да се завърнат, за да поискат сметка за стореното. На този Събор, отделно от детайлите на Голенския план, който вече описах, Безсмъртните поставили от името на Бялото Братство два въпроса, които трябвало да бъдат разрешени колкото се може по-скоро; ставало на дума за две Присъди за Изтребление: едната – срещу Дома на Тарсис – все още била висяща от старо време; другата – срещу Катарите и Албигойците от арагонски Лангедок – била скорошна и трябвало да се изпълни незабавно.
Относно Дома на Тарсис Безсмъртните признали, че става на дума за трудна ситуация, тъй като изтреблението не можело да се осъществи, без преди това да е намерен Венериният Камък, който онези укривали в Тайната Пещера. С цел да добият самопризнания за Ключа за намиране на тайния вход, Бера и Бирса решили да нападнат този път членовете на фамилията, които обитавали близкия град Сарагоса; ставало на дума за трима души: Епископа на Сарагоса – Лупо де Тарсис; неговата сестра-вдовица, вече на години, която живеела заедно с него в Епископията и се занимавала с домашните въпроси – Ламия де Тарсис; и нейния син – един младеж-послушник на петнадесет години, наричан Рабаз. Тримата били отвлечени и отведени в Монсон, където били затворени в една тъмница, докато се приготвяли инструментите за изтезания. Започнали със стария Лупо, когото измъчвали жестоко, без да успеят да го накарат да отрони и една дума относно Тайната Пещера; накрая, макар повечето от костите му да били строшени, Лупо де Тарсис издъхнал като Господарят, какъвто бил: надсмивайки се саркастично пред безсилието на своите убийци. Със жената и нейния син Голените приложили друга тактика: като считали, че тези вече били достатъчно наплашени от виковете на Епископа, те приготвили един удобен сценарий, за да изнудят младежа Рабаз със заплахата да подложат майка му на същото унизително мъчение, което било поставило край на живота на Лупо де Тарсис.
Разпънали тогава Ламия върху масата за изтезания и започнали да разтягат крайниците й, изтръгвайки от нея страшни викове на болка. В този момент накарали да въведат Рабаз, който идвал с ръце, завързани на гърба, съпроводен от двама цистерциански Голени, пребледнял от ужас като чул воплите на Ламия, намирайки я завързана за смъртоносната маса: и като го видяли парализиран от ужас, триумфална усмивка се изписала на лицата на Голените, които вече разчитали предварително на неговото признание. Но това, с което изобщо не се съобразили тогава, била мистичната лудост на Господарите на Тарсис. О, лудостта на Господарите на Тарсис, която ги била направила непредвидими в течение на стотиците години на преследвания и която се проявявала като Абсолютната Доблест на Чистата Кръв – една толкова възвишена Доблест, че всяка слабост пред Врага изглеждала немислима! Преди да успеят да му попречат младежът Рабаз, подтикнат от една мистична лудост, направил два скока и се озовал до майка си, която го наблюдавала с блеснал поглед; и тогава, с една единствена захапка той разкъсал лявата й шийна вена, довеждайки я до бърза смърт от обезкръвяване. Сега Голените не се усмихвали, когато вбесени издърпвали Рабаз; но въпреки това някой се смеел: преди да умре, с последния си дъх, накъсан в спазъм на агонийна грация, Ламия успяла да нададе един ироничен смях, чието ехо останало за няколко секунди, отеквайки в криволиците на онази мрачна тъмница. И Рабаз, който току-що я бил убил, а лицето му било покрито с кръв, се усмихнал, облекчен да установи, че Ламия вече не съществувала.
Не, Голените вече не се усмихвали: те по-скоро били пребледнели от омраза. Било очевидно, че Волята на Рабаз не можела да бъде пречупена с никакво средство, но поради това не престанали да го изтезават, докато не го довели до смъртта: биха го направили, ако не трябвало да изпуснат злобата, която изпитвали към Господарите на Тарсис.
Бера и Бирса не постигнали нищо с тази касапница и затова те поставили на цистерцианците една особена мисия, която трябвало да се изпълни от Ордена на Храма през следващите години: независимо от цената, дори ако това предполагало да се води постоянна война срещу Таифата [1] на Севиля, трябвало да се построи един Замък в Арасена, на няколко километра от Вилата на Турдес. Точното място било познатото от Античността като „Пещерата на Одиел”, наричана сега „Пещера на Чудесата”, чието име очевидно означавало Пещера на Один или Вотан, но наричана също така „Пещера на Дедал” от изопаченото „Пещера Д’Одал”: естествено, Дедал – Строителя на Лабиринти – било друго едно от Имената на Навутáн . Входът в Пещерата на Одиел се намирал на нивото на земята на върха на един хълм в Арасена. Планът се състоял в издигането на един Тамплиерски Замък, който да прикрие Пещерата на Одиел: входът тогава щял да бъде достъпен само от вътрешността на Замъка. Защо желаели те това? За да достигнат до Тайната Пещера на Господарите на Тарсис; защото според това, което вярвали Бера и Бирса, от Пещерата на Одиел щяло да е възможно да се приближат до Тайната Пещера, използувайки определени техники, които те щели да приложат при своето завръщане от Чанг Шамбала.
[1] Таѝфи се наричали малките кралства през епохата на мюсюлманското господство на Иберийския Полуостров след разпадането на Кордовския Халифат през 1031 г. (бел.прев.).
Коментари
Публикуване на коментар